Определение № 50600 от 17.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 930/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД(н) А. Д. и К. М. срещу решение № 76/03.02.2022г. по т.д.№ 13/2022г. на Апелативен съд - София.С него е потвърдено решение № 2344/11.12.2017г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2147/28.11.2019г., постановени по т.д.№ 1485/2017г. на СГС, в частите за отхвърляне на предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД(н) А. Д. и К. М. против „В 9“ ООД при условия на евентуалност искове, с правно основание чл.59, ал.2 и ал. 3 ЗБН, за прогласяване на нищожността, поради липса на форма, и за обявяване на недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД(н), на прихващанията, извършени от „В 9“ ООД, обективирани в уведомления, вх. № 10443/03.11.2014г. и № 10487/03.11.2014г., и са присъдени разноски в тежест на „Корпоративна търговска банка“ АД(н).

Основано на оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което да бъдат уважени обективно съединените при условия на евентуалност искове, с правно основание чл.59, ал.2 и ал. 3 ЗБН, както и за присъждане на разноски.Касаторът поддържа, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички негови твърдения, доводи и представените от него и приети по делото доказателства в пълнота: параметрите на договорите за прехвърляне на вземания, всички публикувани на интернет страницата на БНБ доказателства и публичните изказвания в Народното събрание. Счита, че е неправилно прието, че знанието за неплатежоспособността на банката следва да бъде доказано само с преки доказателства, като поддържа, че същото може да бъде доказано и с косвени доказателства, „извлечени от изложените факти и обстоятелства по делото“.Според касатора въззивният съд е трябвало да изследва и обсъди хронологията на събитията, предшестващи отнемането на лиценза на банката за извършване на банкова дейност, и относимите доказателства – доклада за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, изготвен от одиторските фирми „Ърнст енд Янг Одит“ ООД, „Делойт България“ ООД и „АФА“ ООД, публикуваното на 27.10.2014г. на интернет страницата на БНБ, прессъобщението, ведно с доклада на БНБ до народните представители от 43-ото НС, изслушването в НС на управителя на БНБ И. И. и отделните клаузи на договорите за прехвърляне на вземания.Касаторът излага подробни съображения, с които обосновава въведения довод, че цесиите са недвусмислена индиция за наличие на знание на ответника относно неплатежоспособността на „КТБ“ АД. Счита, че са в противоречие с материалния закон изводите на въззивния съд, че под „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл.59, ал.3 ЗБН следва да се разбира „узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 ЗКИ( ред. преди изм. обн. ДВ бр.62/2015г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона“.Излага подробни съображения, с които обосновава въведения довод, че под „знание за неплатежоспособност“по см. на чл.59, ал.3 ЗБН следва да се разбира „наличието на знание, което средностатистическият гражданин/дружество има, като възприемане за факти и обстоятелства, които предполагат състояние на неплатежоспособност“. Поддържа, че наличието на знание за неплатежоспособност на банката следва да се преценява към датата на отправяне на изявленията за прихващане, евентуално към датата на сключване на договорите за цесия, което в случая е близо 4 месеца след поставяне на банката под специален надзор на 20.06.2014г. Оплакването за необоснованост на обжалваното решение е обоснован от касатора с довод за постановяването му в нарушение на правилата на формалната логика при преценка на наличието на знание за неплатежоспособност по см. на чл.59, ал.3 ЗБН и спрямо представените по делото доказателства.По тези съображения касаторът поддържа, че искът с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН е основателен.Според касатора са неправилни и изводите за неприложимост на разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗББН по отношение на процесните прихващания.Излага доводи, че нормата на чл.59, ал.2 ЗБН следва да се тълкува систематически, заедно с нормата на ал.1 на чл.59 ЗБН, както и, че изискването за форма по чл.59, ал.2 ЗБН е приложимо и по отношение на прихващания, извършени преди да е назначен синдик на банката, в периода, в който тя се е представлявала от квестори. По тези съображения касаторът счита, че са налице предпоставките за прогласяване нищожността на процесните прихващания, на осн. чл.59, ал.2 ЗБН, поради неспазване на предписаната в закона писмена форма с нотариална заверка на подписите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. Следва ли предвиденото знание по чл.59, ал.3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане?Разпоредбата на чл.59, ал.3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?.

2.При извършване на преценка за наличие на знание, съгласно чл.59, ал.3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане?Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по см. на чл.59, ал.3 ЗБН?Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка, индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката?

3.Под знание за неплатежоспособност следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката в това число за отрицателната й капитализация?

4.Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗБН?

5.Приложима ли е разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност?

Основанието по т.1 на чл. 280, ал.1, ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1/08.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК, решение № 222/06.04.2017г. по т.д.№ 425/2015г., II т.о., решение № 134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., II т.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. II т.о. е въведено по следния процесуалноправен въпрос:

6.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?

Наред с това, е въведено основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

В подадения чрез пълномощник адв.В. Т. писмен отговор ответникът по касация „В9“ ООД оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Съставът на I т.о, в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, след като с решение № 60114/09.12.2021г. по т.д.№ 1512 по описа на ВКС за 2020г. е отменено първото въззивно решение № 890/22.04.2020г. по т.д.№ 2770/2018г. на САС в частта, с която са оставени са оставени без разглеждане обективно съединените при условия на евентуалност искове с правно основание чл.59, ал.2 и ал.3 ЗБН, както и в частта за разноските, и делото е върнато на САС за ново разглеждане от друг състав.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е констатирал, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е безспорна и съответна на ангажираните по делото доказателства.Установил е, че с решение на УС на БНБ от 20.06.2014г. „КТБ“ АД е поставена под специален надзор за определен срок, спряно е изпълнението на всичките й задължения и извършването на дейностите във връзка с издадения й лиценз; с решение № 664 от 22.04.2015г. по т.д. № 7549/2016г. на СГС е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД, определена е начална дата й дата – 06.11.2014г., открито е производство по несъстоятелност и е обявена в несъстоятелност; решение № 664 от 22.04.2015г. по т. д. № 7549/2016г. на СГС е отменено с решение № 1443 от 03.07.2015г. по т. д. № 2216/2015г. на САС само в частта за определяне на начална дата на неплатежоспособността и е определена за начална дата на неплатежоспособността - 20.06.2014г. Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че на 03.11.2008г. между „КТБ“ АД и ответното дружество е сключен договор за кредит с анекси към него, по който към 28.10.2014г. е съществувала непогасена главница от 262 360 евро; на 28.10. и на 03.11.2014г. между физическите лица Б. Б. и Л. К. и ответното дружество са сключени два договора за цесия, по силата на които ответното дружество е придобило вземания по отношение на „КТБ“ АД в размери съответно 125 000 евро и 138 360 евро, след което с две писмени волеизявления, получени от квесторите на банката на 03.11.2014г., ответното дружество е направило процесните прихващания, които са били надлежно осчетоводени, за погасяване частично на задълженията му по договора за кредит до размера на придобитите вземания. За предявения при условията на евентуалност обективно съединен иск, с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН, въззивният съд е приел, че спорният въпрос е един и се свежда до знанието на ответното дружество по см. на чл.59, ал.3 ЗБН за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на вземанията чрез договори за цесия.Формирани са мотиви, че не е налице предвидената в чл.59, ал.4 ЗБН необорима презумпция за знание за настъпилата неплатежоспособност на банката, тъй като изявленията за прихващане са направени преди решението на УС на БНБ са отнемане на лиценза на банката, а самите договори за цесия са дори преди това.Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, установяващи знанието на ответното дружество за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на вземанията – 28.10.2014г. и 03.11.2014г.Съставът на САС не е възприел тезата на синдиците на „КТБ“ АД(н), че под „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл.59, ал.3 ЗБН следва да се разбира знанието на средностатистическия гражданин/търговец, а не специалните познания на конкретния кредитор.Не е възприел и поддържаното от синдиците на „КТБ“ АД(н), че средностатистическият гражданин и търговец е узнал за неплатежоспособността на банката от безспорното отразяване в публичното пространство на решенията на УС на БНБ № 73/20.06.2014г. и допълващото го решение № 74/22.06.2014г. и на поставяне на банката под специален надзор и затварянето й за клиенти.Формирани са мотиви от състава на въззивния съд, че значимо за приложение на нормата на чл.59, ал.3 ЗБН е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава, както и, че знанието за поставяне на банката под особен надзор, придобито вследствие на широко оповестената информация, е знание за опасност от неплатежоспособност, поради което то е без значение за преценката за предметния обхват на разпоредбата на чл.59, ал.3 ЗБН.Въззивният съд е посочил, че очертаните от закона предпоставки за издаване от УС на БНБ на решение за поставяне на банка под особен надзор са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката, поради което издаването на решение № 73/20.06.2014г. и известността му на ответника не обосновават неговата недобросъвестност като кредитор при придобиване на цедираните вземания, доколкото това сочи само на вероятност за неплатежоспособност, а не и за наличие на такава. За публикувания на сайта на БНБ доклад за икономическото състояние на банката, на който се е позовал ищецът, въззивният съд е приел, че по делото не са представени каквито и да е доказателства ответното дружество да е знаело за него, тъй като този факт нито е бил обявен от съда за безспорен, нито законова норма презумира за общоизвестни данните, обявени на сайта на БНБ. За разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗБН, на която е основан вторият обективно съединен при условия на евентуалност иск, въззивният съд е посочил, че в нея е уредено императивно изискване за форма за действителност на прихващането- писмена форма с нотариална заверка и отправено до синдика.Споделил е разбирането, че посоченото императивно изискване очертава хипотезата на прихващане при открито производство по несъстоятелност.Посочил е, че, когато към момента на извършването на прихващането не е имало назначен синдик на банката, дори да е спазена формата за действителност нотариална заверка, изявлението не би могло да бъде отправено до синдика.По тези съображения въззивният съд е приел, че процесните прихващания, извършени по времето, когато не е имало назначен синдик, а банката се е представлявала от квестори, попадат извън темпоралния обхват на разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗБН.

Настоящият състав на касационния съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 1, 2 и 3, които касаят „знанието за неплатежоспособност“ по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН, произтича от липсата на въведеното допълнително основание.По тях е формирана съдебна практика по см. на чл.280, ал.1, предл. посл. ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана( решение № 51 от 21.07.2020г. по т. д. № 3109/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.08.2020г. по т. д. № 1920/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 112/28.10.2020г. по т. д. № 1721/2019г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 161/17.12.2020г. по т. д. № 3089/2018г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 131/21.12.2020г. по т. д. № 751/2019г. на ВКС, І т.о., решение № 130 от 15.01.2021г. по т. д. № 2597/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 21.01.2012г. по т.д. № 1904/2019г. на ВКС, II т.о., решение по т. д. № 2387/2018г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 60134/15.12.2021г. на ВКС по т. д. № 558/2018г., I т.о.), която приема следното:Знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващащия кредитор за решението от УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ; Знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на опасност от неплатежоспособност, или евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банка; Знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под особен/специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН; Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона; Във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. В случая е изцяло съобразено с посочената съдебна практика по см. на т.1 предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК обжалваното въззивно решение, в което се приема, че значимо за приложение на нормата на чл.59, ал.3 ЗБН е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава; че знанието за поставяне на банката под особен надзор, придобито вследствие на широко оповестената информация, е знание за опасност от неплатежоспособност, поради което то е без значение за преценката за предметния обхват на разпоредбата на чл.59, ал.3 ЗБН; че очертаните от закона предпоставки за издаване от УС на БНБ на решение за поставяне на банка под особен надзор са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката, поради което издаването на решение № 73/20.06.2014г. и известността му на ответника не обосновават неговата недобросъвестност като кредитор при придобиване на цедираните вземания, доколкото това сочи само на вероятност за неплатежоспособност, а не и за наличие на такава и, че знанието за неплатежоспособността на банката следва да бъде доказано от ищеца.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпрос № 4 произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросът изисква извършване на преценка на изводите на въззивния съд, респективно същият касае правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.По него не е налице и въведеното допълнително основание, тъй като по въпроса за обхвата на разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗБН е създадена съдебна практика по см. на чл.280, ал.1, предл. посл.ГПК ( решение № 239 от 15.05.2018г. на ВКС по т. д. № 986/2017г., I т. о., ТК и др.), която приема, че прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този погасителен способ норми. Формираната по въпроса съдебна практика по см. на чл.280, ал.1, предл. посл.ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, изключва въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 5, тъй като разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗБН е ясна и не се нуждае от тълкуване. Според цитираната норма на ЗБН, изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да е направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа - т. е. в нея е предвидена е форма за действителност на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане, неспазването на която влече предвидените в чл. 26, ал. 2 предл. 3 ЗЗД правни последици – едностранното волеизявление е нищожно. Тъй като разпоредбите, въвеждащи изисквания за квалифицирана форма на правните сделки, не могат да се тълкуват и прилагат разширително, извършените прихващания, адресирани до банката, на която към този момент синдик не е назначен, не могат да се третират като нищожни, поради неспазване на предвидена форма за валидност.

Не следва да се допуска касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпрос № 6 за правомощията на въззивния съд. Обективираната в цитираната от касатора и служебно известна на състава задължителна и съдебна практика по см. на чл.280, ал.1, предл.1 ГПК последователно приема, че и при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, след надлежно реализирана самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, с ограниченията съгласно чл.269 ГПК. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в рамките на предмета на въззивна проверка по чл. 269 ГПК. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща правораздавателна дейност. С тази съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК въззивният съд се е съобразил изцяло, извършвайки самостоятелна преценка на доказателствата по делото и излагайки собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора, чиято материална и процесуална законосъобразност и обоснованост не могат да бъдат предмет на проверка в селективната фаза на касационното производство и съответно не могат да обосноват допускането до касационен контрол на въззивното решение.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Съдебната практика приема, че очевидно неправилно е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от мотивите му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, каквито са например прилагането на отменен закон, прилагането на закона в противоречие с неговия смисъл, нарушението на основни съдопроизводствени принципи, явното противоречие с правилата на формалната логика или явната необоснованост на решението, а всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само след като вече е допуснат касационен контрол на някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т.1- т.3 ГПК.В случая касаторът не е обосновал нито една от хипотезите на очевидна неправилност, изведени от практиката на ВКС, и от съдържанието на мотивите на обжалвания съдебен акт не може да бъде направен извод за наличието на такава.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на делото, на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв.

Тъй като ответникът не е направил искане за разноски, такива не се присъждат.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, съставът на I т.о.: