Определение № 63 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 529/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 2125/ 30.09.2013 г. по ч. гр. д. № 3555/ 2013 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав потвърждава разпореждането от 24.07.2013 г. по гр. д. № 3189/ 2013 г. на СГС за връщане на исковата молба срещу Висшия съдебен съвет на Република България като ответник. Недоволен от определението в тази част е касаторът-ищец И. И. З., която го обжалва с оплакване за незаконосъобразност. Тя счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос, притежава ли В. надлежна процесуална легитимация по иска, предвиден в чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. Касаторът счита, че въпросът е решен в противоречие с приложените определения, три от които постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Намира, че подлежи на преосмисляне действието на ТР № 6/ 22.04.2005 г. ОСГК на ВКС и допълнителен аргумент за това е висящото производство по образуваното тълк. д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС. Висшият съдебен съвет оспорва частната касационна жалба с възраженията да не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото представените определения разрешават различни въпроси и въззивният съд е приложил правилно чл. 130 ГПК. При постановяване на определението въззивният съд е приел, че предявените искове за обезщетение на неимуществени вреди от неразумен срок за разглеждане на висящо производство по административно дело по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ имат правна квалификация в чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, изчерпването на административната процедура по реда на глава трета от ЗСВ не е абсолютна процесуална предпоставка за тяхната допустимост (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ), но за разлика от останалите двама ответници (Административен съд – София град и Върховен административен съд на Република България) Висшият съдебен съвет не притежава надлежна процесуална легитимация и разпореждането на първоинстанционния съд, с което исковата молба на И. З. е върната изцяло, следва да бъде потвърдено в частта по отношение на ответника Висш съдебен съвет и делото върнато на Софийски градски съд за разглеждане на другите два субективно съединени иска. Върховният касационен съд приема, че въпросът, поставен в изложението към частната жалба, обуславя този, разрешен с определението на въззивния съд, но представените определения решават различни въпроси. Определение № 42/ 30.06.2010 г. по адм. д. № 33/ 2010 г. и определение № 85/ 20.05.2008 г. по адм. д. № 83/ 2008 г. са на 5-членни състави от трима съдии от ВКС и двама от ВАС. По реда на чл. 135, ал. 4 АПК е разрешена двукратно отрицателна препирня за подсъдност между граждански и административни съдилища. Въпросът за надлежната легитимация на В. като ответник по иск по ЗОДОВ е извън препирнята и правомощието да го реши е на компетентния съд. Мотиви в същия смисъл съдържа второто определение по чл. 135, ал. 4 АПК. Определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК не са постановени в производства, по които ответник е В.. Никое от тях не обосновава надлежна легитимация по ЗОДОВ за държавен орган, който има правомощия по назначаване или дисциплинарна власт спрямо длъжностното лице, пряк причинител на увреждането. Следователно не е налице допълнителното основание за допуск до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд не приема, че деликтни състави на вземания, които законодателят включи в ЗОДОВ със ЗИДЗОДОВ, ДВ бр. 38/ 2012 г, в сила от 19.11.2012 г), предполагат различно тълкуване на чл. 7 ЗОДОВ от това, извършено с т. 6 от ТР № 6/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. Разширеният предметния обхват на специалния закон не рефлектира върху пасивната процесуална субституция от вида на суброгацията, предвидена в него (чл. 7). И след 19.11.2012 г. надлежен ответник по иск за обезщетение по ЗОДОВ е държавният орган, в чиято система бюджетно и организационно е включено длъжностното лице, пряк причинител на увреждането; не този, който го назначава и комуто е дисциплинарната власт. Следователно по иска по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ надлежни ответници са съдилищата, в състава на които са съдиите, за които се твърди да са причинител на увреждането; не Висшият съдебен съвет, макар той да е административният орган, комуто Конституцията възлага правомощие да назначава и да освобождава съдиите, включително натоварва с дисциплинарна компетентност относно тях (чл. 130, ал. 1, т. 1 и т. 2 К.). Не е налице и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е без значение висящото тълк. д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС. Поставеният за тълкуване пред ВКС въпрос е за случаите, в които съдът има надлежна легитимация да представлява държавата по искове по чл. 2 ЗОДОВ. Въпросът е без значение за липсата на надлежна легитимация на Висшия съдебен съвет по предявения иск по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. При тези мотиви, съдът