Определение № 50006 от 01.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2249/2021 г.

ВКС01.12.2023 г.докладчик Димитър Димитров

Диспозитив

КОМПЕТЕНТЕН да разгледа жалбата на К. Д. И. срещу отказа на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година е Административен съд Пазарджик, на който делото да бъде изпратено за разглеждане.

На Районен съд Дупница да се изпрати препис от определението за сведение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.

3.

4.

Мотиви

Производството е по реда на чл. 135, ал. 5 от АПК и е образувано по повод на спор за подсъдност между Районен съд Дупница и Административен съд Пазарджик за това, кой от тях е компетентен да разгледа жалбата на К. Д. И. срещу отказа на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година. С молба вх. № М-216/11.03.2021 година К. Д. И. е поискал от Директора на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] (ГДИН [населено място]) да му бъде заплатено обезщетение в размер на шест брутни месечни заплати за периода от датата на уволнение до датата на молбата за трудоустрояване от ТЕЛК, като му бъдат зачетени шест месечните работни дни. В молбата са изложени съображения, че в затвора в Бобов дол И. работил в цеха за изработване на хартиени торбички, като на 18.01.2018 година, поради влошеното му психично състояние и намалената му трудоспособност бил отстранен от работа. Междувременно бил изпратен на лечение в СБАЛЛС-психиатрично отделение и по-късно, в края на 2019 година, бил трудоустроен от ТЕЛК. Затова претендирал и исканото обезщетение, което според него му се дължало на основание чл. 83, ал. 1 от ЗИНЗС, чл. 65, ал. 1 от ППЗИНЗС, чл. 169, ал. 1 от ППЗИНЗС, чл. 217, ал. 1 от КТ, чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 320, ал. 1 и ал. 2 от КТ. С писмо № 37/6 от 12.04.2021 година Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е заявил, че молбата на К. Д. И. за заплащане на шест месечни брутни заплати и за зачитане на работни дни за период от 18.01.2018 година до „датата на трудоустрояването от ТЕЛК“ през 2019 година е неоснователно. И. бил уволнен от работа със заповед № 09/23.01.2018 година на Началника на затвора и ръководител на ТП ДП „ФЗД“ [населено място] дол поради некачествена изработка на голям брой торбички, довела до бракуването им. Впоследствие бил изпращан за лечение в СБАЛЛС-Психиатрично отделение към затвора в [населено място] за периодите от 08.05.2018 година до 31.05.2018 година и от 29.03.2019 година до 17.04.2019 година. След спирането му от работа, считано от 23.01.2018 година, И. предявил искова претенция по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС срещу ГДИН [населено място] с твърдения за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на затворническата администрация на затвора в [населено място] дол-незаконно спиране от работа. С влязло в сила съдебно решение претенцията му била отхвърлена като неоснователна. Нито в исковата си молба, нито впоследствие И. не бил навеждал твърдения или претенции за претърпени трудова злополука или професионално заболяване за периода през който е осъществявал трудова дейност от 01.08.2016 година до 23.01.2018 година. Претенцията му била неоснователна тъй като не били налице предпоставките на посочените от него правни норми. Нормите на КТ били неприложими, тъй като на първо място работата, полагана от лишените от свобода по реда и при условията на ЗИНЗС, нямала договорен характер и не се полагала по силата на трудови правоотношения по смисъла на КТ. На второ място тълкуването на чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС и на чл. 169, ал. 1 от ППЗИНЗС, водело до категоричния извод, че препращащата норма на чл. 175, ал. 2 от КТ касаела само безопасните и здравословни условия на труд на лишените от свобода лица. При всички останали случаи на полагане на труд в пенитенциарна изолация и произтичащите от това права и задължения, при които съществува правна регламентация в ЗИНЗС се прилагат с предимство разпоредбите на Глава дванадесета от закона и Глава пета от ППЗИНЗС. К. Д. И. е оспорил съдържащото се в горепосоченото писмо на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] произнасяне като е било образувано адм. д. № 451/2021 година на Административен съд Пазарджик, VІ-ти административен състав. С разпореждане № 932/21.04.2021 година съдът е оставил жалбата без движение като е указал на И., в седмодневен срок от съобщението, да посочи какво се обжалва-административният акт следвало да е посочен с номер, дата, издател или да се посочи коректно. В същия срок жалбоподателят следвало да посочи правния си интерес от повторно подаване на същата жалба, по която е било образувано адм. д. № 268/2021 година на Административен съд Пазарджик и което било изпратено по подсъдност на Районен съд Дупница, с определение № 547/30.03.2021 година, за което той бил уведомен. В отговор на дадените му указания К. Д. И. е посочил, че обжалва отказът обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], като съдът е изискал от ГДИН [населено място] да представи по делото преписката по постановяването на отказа в тридневен срок от получаване на съобщението. След получаване на преписката с определение № 946/01.06.2021 година съдебният състав е прекратил производството по адм. д. № 451/2021 година на Административен съд Пазарджик, VІ-ти административен състав и е изпратил същото за прилагане по гр. д. № 684/2021 година по описа на Районен съд Дупница. В мотивите на определението си съдът е посочил, че търсената от И. правна защита е идентична със заявената, по която е образувано адм. д. № 268/2021 година по описа на Административен съд Пазарджик, което пък е изпратено на Районен съд Дупница, пред който е образувано гр. д. № 684/2021 година. Повторно заведеното дело, със същия предмет и страни, следвало да бъде служебно съединено съгласно чл. 213 от ГПК, във връзка с чл. 114 от АПК. Тези изводи на състава на Административен съд Пазарджик не са споделени от състава на Районен съд Дупница, който с определение № 75/11.06.2021 година е прекратил производството по гр. д. № 1113/2021 година по описа на Районен съд Дупница, ІІ-ри състав и е повдигнал спор по чл. 135, ал. 5 от АПК между него и Административен съд Пазарджик за това кой е компетентен да се произнесе по жалбата на К. Д. И. срещу отказа обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]. В мотивите си съставът на Районен съд Дупница е посочил, че видно от жалбата по адм. д. № 268/2021 година по описа на Административен съд Пазарджик И. претендирал за осъждане на ГДИН [населено място] да му заплати обезщетение за причинени имуществени вреди-1500.00 лева и за причинени неимуществени вреди-10 000.00 лева, както и да му бъдат заплатени шест месечни брутни трудови заплати и полагащи се работни дни за шест месеца. Направените искания по двете дела били различни-за отмяна на административен акт, накърняващ интересите на жалбоподателя, съответно-за осъждане на ответника по иска да заплати претендираните суми, свързани с причинени вреди и с твърдяно дължимо обезщетение във връзка с трудово правоотношение. Поради това липсвала връзка между двете дела, която да обуслови съединяването им в едно производство. Отказът на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] да се произнесе по искането на К. Д. И. за изплащане на шест брутни трудови възнаграждения от затвора в [населено място] дол подлежал на оспорване по общия ред, пред административен съд, съгласно чл. 128, т. 1 и т. 4 от АПК. Настоящият смесен петчленен състав на съдии от Върховния касационен съд и Върховния административен съд счита, че компетентен да се произнесе по жалбата е Административен съд Пазарджик. Предмет на разглеждане по гр. д. № 684/2021 година по описа на Районен съд Дупница е иск, с който К. Д. И. е поискал да бъде осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] да му заплати сумата от 1500.00 лева за причинени имуществени вреди и сумата от 10 000.00 лева за причинени неимуществени вреди за периода от 20.01.2018 година до 08.03.2021 година. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че поради влошаването на здравословното му състояние, което се е отразило нае трудовите му способности, И. е бил уволнен от работа. Впоследствие на два пъти е бил изпратен на лечение в СБАЛЛС-Психиатрично отделение към затвора в [населено място], като в края на 2019 година бил трудоустроен от ТЕЛК. ГДИН [населено място] не било заплатило на И. дължащото се обезщетение за периода от неговото уволнение до трудоустрояването, с което било нарушило чл. 83, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 65, ал. 1 от ППЗИНЗС. Направено е искане ГДИН [населено място] да заплати шест месечни брутни заплати и полагащите му се работни дни за шест месеца, от датата на уволнението до датата на трудоустрояването му. Същото е било образувано на 05.04.2021 година след като с определение № 547/30.03.2021 година на Административен съд Пазарджик, VІ-ти състав, постановено по адм. д. № 268/2021 година административният съд е прекратил производството пред него и го е изпратил за разглеждане на Районен съд Дупница. Адм. д. № 451/2021 година на Административен съд Пазарджик, VІ-ти административен състав е било образувано впоследствие на 20.04.2021 година и е последващо такова. По двете дела се иска защита на едни и същи твърдени права, като използваните способи за тази защита се различават. В първия случай защитата се търси чрез пряк иск срещу ГДИН [населено място], а във втория чрез искане до Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] и обжалване на отказа му. В производството по чл. 135, ал. 5 от АПК не може да се извършва проверка дали производството по жалбата на К. Д. И. срещу отказа на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година подлежи на прекратяване като по-късно образувано такова. Тази преценка следва да се направи от компетентния да разгледа жалбата съд, поради което съдът в настоящето производство ще трябва да се ограничи до определянето му, без при това да е обвързан от преценката на съдилищата кой съд е компетентен да разгледа исковото производство. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗИНЗС участието на лишените от свобода в трудова дейност има за цел тяхната ресоциализация, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията му. Същевременно съгласно чл. 164, ал. 1 от ППЗИНЗС възможностите за участие в трудова дейност се определят от администрацията на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие в рамките на разкритите работни места в ДП „ФЗД“ и в обслужващата и комунално-битова дейност на затворническите заведения. По силата на чл. 166, ал. 2 от ППЗИНЗС за назначаването на работа на лишените от свобода и в случаите, в които се налага преместване в друга група, началникът на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие издава писмена заповед. Същевременно чл. 170, ал. 3 от ППЗИНЗС предвижда, че в случаите по ал. 2 или при обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа участието в трудова дейност се прекратява с писмена заповед на съответния началник. От посоченото е видно, че назначаването и прекратяването на трудовата дейност на лишения от свобода се извършва по преценка на органите на затворническата администрация, които действат изцяло при условията на оперативна самостоятелност. При това органите на администрацията не се намират в отношение на равнопоставеност с лишените от свобода, а в отношение на власт и подчинение, което определя дейността на органите като административна такава. Това следва и от обстоятелството, че съгласно чл. 175, ал. 1 от ЗИНЗС юридическите и физическите лица заплащат полагащото се възнаграждение за извършената работа не на лишените от свобода, а на ДП „ФЗД“ съобразно действащите системи на заплащане на труда заедно с всички начисления, които се полагат за работниците, като по силата на чл. 56, ал. 1 от ППЗИНЗС частта от полагащото се на лишените от свобода възнаграждение за положен труд, която остава, след като се направят съответните удръжки и се заделят полагащите се суми за задоволяване на лични нужди, се внася на личен влог в посочена от тях банка, която има клон по местонахождението на затвора, или с тяхно писмено съгласие и за тяхна сметка се изпраща на близките им или на друго упълномощено от лишения от свобода лице. С оглед на всичко изложено правоотношенията свързани с полагането на труд от лишените от свобода не са такива на равнопоставеност и не пораждат гражданскоправни отношения между същите и органите на затворническата администрация. Затова всички спорове във връзка с тях, включително и претенциите за заплащане на обезщетения за неизпълнение на задължения на затворническата администрация имат административен характер и попадат в приложното поле на § 4б от ДРЗИНЗС. В конкретния случай се претендира обезщетение, основанието на което се извлича именно от действия и бездействия на затворническата администрация свързани с възможността К. Д. И. да осъществява трудова дейност като лишен от свобода. Предвид на това спорът подлежи на разглеждане от съответния административен съд. Освен посоченото едно от исканията на И. е времето, за което претендира заплащането на обезщетението да му бъде признато за работни дни, което е свързано с трансформацията на тези дни като дни за изтърпяване на наказанието по чл. 178 от ЗИНЗС, който въпрос не е в компетенциите на общия съд. Предвид изложеното компетентен да разгледа жалбата на К. Д. И. срещу отказа на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], обективиран в писмо № 37/6 от 12.04.2021 година е Административен съд Пазарджик, на който делото следва да бъде изпратено за разглеждане. По изложените съображения смесеният петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховният административен съд,

Цитирани разпоредби

21