Определение № 2676 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Български институт по метрология, представляван от адв. П. - С., срещу онази част от Решение № 5218/11.08.2025 г. по в. гр. д. № 10738/2024 г. на СГС, в която, като е потвърдено Решение № 14610/25.07.2024 г. по гр. д. № 58153/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144 състав, касаторът е осъден да заплати на М. И. Г. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 20 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 03.07.2023 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалата, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба М. И. Г. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, приема следното – касационната жалба а подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че към 03.07.2023 г. между ищеца М. И. Г. и ответникът касатор съществувало действително трудово правоотношение за длъжността „чистач“. На посочената дата при почистване на подова настилка в един от кабинетите в сградата, където било работното й място, ищцата се подхлъзнала и паднала, като счупила лява глезенна става. Злополуката била декларирана от работодателя пред компетентните органи и приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Заради травмата в областта на лявата глезенна става, довела до фрактура на латералния малелол (външния глезен), ищцата била хоспитализирана по спешност в травматологичната клиника на УМБАЛ „Св.Анна“ за 6 дни, където било проведено оперативно лечение по наместването на фрактурата с поставяне на имплант (плака със седем винта и един свободен). Пострадалата била изписана без данни за усложнения след проведена ранна постоперативна рехабилитация и указания за антикоагулантна терапия, придвижване с две помощни средства без натоварване на левия долен крайник за 30 дни. В периода 14.09-17.09.2023 г. ищцата била повторно хоспитализирана, а един от винтовете на импланта бил оперативно отстранен. Въз основа на заключението към съдебномедицинската експертиза (СМЕ) въззивният съд приел, че настъпили усложнения поради локална остеопороза в областта на фрактурата и поставения имплант, т. нар. „болест на Зудек“, доказана с рентгенова снимка от 7.03.2024 година. При личния преглед на ищцата вещото лице констатирало умерен отток и зачервяване на лявата глезенна става и болка при опит за крайни движения, които ограничавали движението в областта и налагали придвижване с поне едно помощно средство. Обобщено е, че здравето на ищцата не било възстановено.

По спорните в етапа на въззивното производство въпроси относно механизма на трудовата злополука, умишлено ли ищцата причинила вредоносния резултат, какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди от злополуката и трябва ли то да бъде намалено поради проявена от работника груба небрежност и до какъв размер СГС приел следното - недоказано останало възражението на работодателя, че ищцата допуснала нарушение на технологичните правила за работа, като не извършила почистването от вътре навън и така непосредствено преди падането стъпила върху мокър хлъзгав под. Въззивният съд счел за успешно насрещното доказване на ищцата - показанията на дъщеря й, свидетеля Г., оценени като изключително подробни, детайлни, логични, се подкрепяли от разпореждането за приемане на злополуката за трудова, уведомлението от ищцата до работодателя и заключението към СМЕ, което категорично потвърждавало възможността травматичното увреждане да е получено по начина, описан от свидетеля, включително при падане върху суха подова настилка, при стъпване накриво, небалансирано движение и прочее. В обобщение СГС приел, че работодателят не установил възражението за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване чрез непротиворечива система от косвени доказателства (доколкото при настъпването на злополуката ищцата била сама и липсвали очевидци на събитието), водещи до единствен, еднозначен и логичен извод, че при миене на подовата настилка в кабинета тя стъпила върху мокрия под, поради което сама предизвикала падането си.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди от злополуката СГС посочил, че контузията на лявата глезенна става, довела до фрактура на външния глезен, макар да е разстройство на здравето, неопасно за живота, предизвикало трайно, за повече от 30 дни, затруднение в движението на долния ляв крайник. В пряка причинна връзка с инцидента ищцата развила „зудекова болест“ в областта на счупването. Дългият период на лечение, неприключило към края на съдебното дирене в производството пред въззивния съд, обусловен от настъпилите усложнения, интензивните болки, които ищцата понесла, затрудненията в битово естество и нуждата от чужда помощ в ежедневието, както и трайните белези от извършените хирургични интервенции, са оценени като фактори, обуславящ по-висок размер на обезщетението. При преценка на описаните продължителни болки и страдания и тяхната интензивност СГС съобразил и обстоятелството, че след изписване от болницата при първия й престой на ищцата не били дадени предписания за провеждане на последваща рехабилитация, което според вещото лице била една от причините за продължителния възстановителен процес и усложненията. Непровеждането на рехабилитация не можело да бъде класифицирано като груба небрежност от страна на ищцата, тъй като тя спазила предписанията в епикризата при изписване, в която липсвало насочване за рехабилитация. При определяне размера на обезщетението съдът отчел данните за психическото състояние на пострадалата, възрастта й към датата на инцидента, икономическия растеж и стандарт на живот в страната по средностатистическите показатели за доходи и покупателни възможности към релевантния момент, неясната и неблагоприятна прогноза за възстановяване от травмата, и приел, че сумата от 20 000 лв. справедливо би я обезщетила.

За неоснователно е прието възражението на работодателя, че от така определеното обезщетение следвало са се приспадне полученото от нея обезщетение от държавното обществено осигуряване в размер на 5009, 74 лева.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значимш за изхода на делото въпроси:

1. „Как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 200 КТ на пострадал в трудова злополука работник, по която е увредено здравето му?“;

2. „Следва ли при определяне размера на обезщетението на пострадал в трудова злополука работник да бъдат включени и т. нар. „бъдещи вреди“, когато е налице неясна и неблагоприятна прогноза за възстановяването му от травмата, и когато е неясно дали ще остане дефицит в движението му, предвид настъпили усложнения при лечението му?“;

3. „Кога са налице критериите за намаляване на обезщетението по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ?“;

4. „При констатирана груба небрежност, изразяваща се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за безопасност от пострадалия работник, как следва да се степенува съпричиняването по чл. 201, ал. 2 КТ?;

5. „Следва ли от определения от съда размер на вземането да неимуществени и имуществени вреди под формата на платени разноски за лечението по иск с правно основание чл. 200 КТ да се приспада получено от работника обезщетение да временна нетрудоспособност по чл. 200, ал. 3 КТ?“;

6. „Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат анализ на съвкупния доказателствен материал, събран по делото, на доводите на страните, както и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото?“;

7. „Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, следва ли анализът на тези показания да отчитат начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си?“;

8. „Каква е обвързващата сила в гражданския процес на официалния свидетелстващ документ - разпореждане на ТП на НОИ - по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно отразените в него факти, свързани с механизма на настъпване на злополуката, при предявен иск по чл. 200 КТ?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въпросите са решени в противоречие с т. II на ППВС № 4/1968 г., Решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на ВКС, III ГО, Решение № 121/15.11.2017 г. по гр. д. № 5321/2016 г. на ВКС, III ГО, Решение № 86/06.06.2017 г. по гр. д. № 3856/2016 г. на ВКС, III ГО (първи въпрос), Решение № 263/07.10.2013 г. по гр. д. № 2790/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 153/02.06.2011 г. по гр. д. № 526/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 196/12.07.2012 г. по гр. д. № 1724/ 2009 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 161/17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г. по описа на ВКС, I ТО (втори въпрос), Решение № 21/12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на ВКС, III ГО, Решение № 125/04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 на ВКС, IV ГО, Решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV ГО (трети въпрос), Решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 159/15.01.2018 г. по гр. д. № 251/2018 г. на ВКС, III ГО (четвърти въпрос), Решение № 77/13.04.2018 г. по гр. д. № 2735/2017 г. на ВКС, IV ГО (пети въпрос), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, Решение № 17/23.07.2014 г. по т. д.. № 811/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II ТО (шести въпрос), Решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г., IV ГО, Решение № 802/23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 194/2.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, II ГО, Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I ГО, Решение № 570/6.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на ВКС, II ГО, Решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, IV ГО (седми въпрос), и Решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 233/14.07.2010 г. по гр. д. № 3703/2008 г. на ВКС, III ГО, и Решение № 102/ 4.10.2019 г. по гр. д. №4736/2017 г., II ГО (осми въпрос).

По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора първи и втори въпрос, които касаят приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І ТО, Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017 г. на ВКС, II ТО, Решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, и други, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е тежестта на увреждането на ищцата, възрастта й към датата на инцидента, продължителността на възстановителния период, през който се е нуждаела от ежедневна чужда помощ, интензивността на болките, съобразявайки, че е налице неблагоприятна медицинска прогноза за пълно възстановяване на здравето й. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са правилно тълкувани е въпрос на обоснованост на съдебния акт и не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По третия от въпросите, който обуславя въззивното решение, е налице трайна съдебна практика на ВКС, съгласно която в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да изложи мотиви за това кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. Понятието "груба небрежност", разбирано като липса на елементарна грижа, която би положил и най-небрежният, е изяснено от въззивния съд в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 510/30.11.2011 г. по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 291/2012 г. по гр. д № 951/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 348/2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV ГО, и др., а разрешението, даденото от въззивната инстанция, отрекла работодателят да е доказал възражението за съпричиняване на вредите от ищцата, не й противоречи.

По отношение на четвъртия въпрос от изложението не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като той не е от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по него. Въпросът касае определянето на степента на съпричиняване на вредите от пострадалия при трудова злополука, а в случая въззивният съд е отрекъл пострадалата да е допринесла по какъвто и да е начин за настъпването им.

В съответствие със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 1/5.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС, според които, когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, той не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение по общественото осигуряване, е и разрешението, дадено от въззивния съд по петия от въпросите на касатора, поради което при липса на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по него не може да се допусне.

Процесуалноправният въпрос по т. 6 от изложението на касатора касае задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. По приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана непротиворечива практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е разгледал и обсъдил оплакванията на касатара във въззивната жалба срещу правилността на първоинстанционното решение. Именно в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на въззиваемата страна по чл. 263, ал. 1 ГПК, е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, обсъждайки защитните доводи на страните по спорните между тях на етапа на въззивното производство въпроси какъв е бил механизмът на трудовата злополука, умишлено ли ищцата e причинила вредоносния резултат, какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди от злополуката и трябва ли то да бъде намалено поради проявена от работничката груба небрежност. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не противоречат на практиката на ВКС и изводите на въззивния съд, касаещи преценката за обективност на показанията на свидетеля Г., дъщеря на ищцата. В съответствие с формираната по тълкуването и прилагането на чл. 172 ГПК практика въззивният съд е преценил комплексно всички факти, значими за тази оценка. Оплакванията за необоснованост на тези изводи са довод за неправилност на въззивното решение и не могат да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК.

В съответствие с практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 410/29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., III ГО, Решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., III ГО, Решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV ГО, и е разрешението по осми въпрос, дадено от въззивния съд, приел, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО е официален удостоверителен документ за наличието на трудова злополука – в случая падане от собствен ръст при почистване на работно помещение на 03.07.2023 г. - като положителен юридически факт, елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, но не и относно обстоятелството налице ли е допусната от пострадалия груба небрежност.

Наличието на съдебна практика по обсъжданите въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която норма касаторът бланкетно се е позовал.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1687, 26 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,