Определение № 4231 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4116/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 2212 от 13.06.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1231/2022 г. по описа на ОС - Варна, с което е потвърдено определение No 5136 от 15.05.2022г. по гр.д. No 16525/2021г. по описа на РС - Варна, с което на основание чл. 130 от ГПК е върната исковата молба на Н. А. Н. и е прекратено производството по иск срещу „М ТЕХ“ ЕООД, за обявяване недействителността на трудов договор като недопустимо. Частният жалбоподател – Н. А. Н., чрез назначения по делото особен представител адв. С. И. от АК - Варна, поддържа, че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложение към жалбата въпроси. Поддържа доводи за неправилност на определението и моли да бъде отменено. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне. С искова молба от 17.11.2021г. Н. Н. е поискал съдът да признае за установено на основание чл.74, ал.2 КТ за недействителен трудов договор от 14.08.2018г., сключен с „М ТЕХ“ ЕООД. С определение No 5136 от 15.05.2022г. по гр.д. No 16525/2021г. по описа на РС – Варна на основание чл. 130 от ГПК е върната исковата молба на частния жалбоподател. Това определение е обжалвано с частна жалба от Н. Н.. С обжалваното въззивно определение съдът е потвърдил първоинстанционното определение. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила решение по гр.д. № 2970/2020г. по описа на РС - Варна е прието за установено в отношенията им, че между Н. Н. и „МТЕХ“ ЕООД не е съществувало трудово правоотношение в периода 14.08.2018г. – 17.08.2018г. Прието е, че с влязлото в сила решение обвързва страните с оглед обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо ищецът извежда правния си интерес от иска за обявяване недействителността на трудовия договор с твърдения, че никога не е виждал трудовия договор и че с постановеното предходно решение не е разрешен въпроса дали изобщо между страните е възникнало трудово правоотношение. Прието е, че доколкото ищецът не е изразил съгласие да сключи трудов договор и такъв не съществува в правния мир, и несъществуването на трудовото правоотношение между страните в периода 14-17.08.2018г. е установено с влязло в сила решение, въззивният съд приема, че за ищеца не е налице правен интерес от иска за обявяване недействителността на трудов договор от 14.08.2018г. При тези мотиви е потвърдено обжалваното определение РС – Варна. Въззивният съд е изложил мотиви, че ответникът има право на разноски, доколкото е представил договор за правна защита и съдействие и не е могъл да знае за бъдещото преркатяване на делото. Прието е, че възражението за прекомерност е преклудирано към момента на подаване на искането за изменение на първоинстанционното определение в частта за разноските, тъй като ищцата е следвала да направи възражение за прекомерно в открито съдебно заседание, в което е постановено прекратителното определение. В приложено към частната жалба на жалбоподателят Н. Н. изложение по чл.274, ал.3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК, се поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни въпроси от значение за спора: 1/ „Ако с влязло в сила решение е установено, че между две страни няма трудови правоотношения, но съществуват писмени доказателства, съдържащи посочените съществени паратметри на трудовия договор, то може ли да се приеме, че има такъв договор и това от своя страна позволява ли да се иска обявяването му за нищожен на основание чл. 74 КТ, където се има предвид съществуващ трудов договор, който е недействителен поради наличие на порок?“; 2/ „Допустим ли е конститутивен иск за обяваване на трудов договор за недействителен на основание чл. 74 КТ, ако е влязло в сила решение по друго дело между същите страни е постановено, че за посочения период между страните не е съществувало трудово правоотношение?“ 3/„Поради това, че на основание чл. 74, ал.6 КТ, работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани, а след неподписването на същия от една от страните не води до неговата недействителност, тъй като този порок може да се отстрани по всяко време, то допустимо ли е работникът, който не го е подписал да предяви иск за обявяване на този договор за недействителен?“ 4/ Може ли работник да иска обявяването за недействителен трудово договор с работодател, който не е подписван, но преди това е кандидадствал за настъпването на работа, положил е труд при същия работодател, изготвен е от работодателя трудов договор, а също така и заповед за прекратяването му и са регистрирани в НАП? 5/ Допустим ли е иск за обявяване на недействителност на трудов договор на основание чл. 74, ал.1 КТ, когато такъв договор не е сключен в писмена форма, но са извършени конклудентни действия – подаване на молба за работа, полагане на труд, регистрация в НАП на договор и заповед за прекратяването му? Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1 ,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че определението е очевидно неправилно-основание по чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по формулираните от жалбоподателя въпроси, които макар и пет на брой по същността си касаят предпоставките за допустимостта на иск с правно основание чл.74 КТ. В случая с обжалваното определение съдът е дал разрешение на същите в съотвествие с практиката на ВКС, обективирана и в решение по гр.д. № 4848/2014 г. на IV – г.о., според която се приема, че страните по трудово правоотношение имат правен интерес и е процесуално допустимо да предявят иск за недействителност на трудов договор, когато трудовото правоотношение между тях не е прекратено на някое от основанията по чл. 325 - чл.331 и чл. 334 КТ. В тези случаи правният интерес и допустимостта на иска произтичат от това, че след влизането в сила на конститутивното съдебно решение за обявяването на недействителността, трудовото правоотношение вече няма да съществува, като последиците между страните ще се уредят съгласно чл. 75 КТ - с оглед това дали работникът или служителят е действал добросъвестно или не при сключването на трудовия договор. Недействителността като правен институт в трудовото право урежда основанията за недействителност, реда за нейното обявяването, правните последици и възможността за саниране, но според разпоредбата на чл.74, ал.1 КТ само надлежно сключен трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. В трудовото право не са уредени отделни основания за нищожност и унищожаемост на договорите, а се използва общото понятие недействителност. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото с влязло в сила решение по гр.д. 2970/2020 г. по описа на РС – Варна е установено, че между Н. Н. и „М ТЕХ“ ЕООД в периода 14.08.2018 г. – 17.08.2018 г. не е съществувало трудово правоотношение, следователно за ищеца в настоящото производство не е налице правен интерес от предявяването на иск по чл. 74 КТ. Не е налице и противоречие с практиката на ВКС посочена и от самия жалбоподател обективирана в решение по гр.д. № 2392/2013 г. на IV – г.о. в което е прието, че в случаите при които работникът е бил добросъвестен (твърди, че е подал молба или заявление за постъпване на работа или е подписал договор), дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както при действителен трудов договор. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото по делото не е установено ищецът да е подавал молба респективно заявление за постъпване на работа, нито трудов договор между страните респективно заповед за прекатяването му да са регистрирани в НАП. Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В обобщтение поставените за разглеждане правни въпроси въпроса не осъществяват специалните изисквания на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Преценката дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал.2, изр. посл. ГПК като очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно, по смисъла на цитираната разпоредба, определението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното определение да е засегнато от такива пороци. Предвид изложените съображения съдът: