Определение № 529 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2178/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), [населено място], срещу решение № 264 от 19.04.2022 г. по т. д. № 149/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294, ал.1 ГПК, е отхвърлен предявеният от тях срещу А. Б. Б. от [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 3 във връзка с ал. 4 ЗБН за обявяване за относително недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД прихващане, извършено от ответницата с изявление вх. № 9750/24.10.2014 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при необсъждане на всички относими по делото доказателства, от една страна, а от друга - в противоречие със събраните такива, което е довело до нарушение на материалния закон. Касаторът изразява несъгласие с извода на съда, че не е било налице знание за неплатежоспособността на банката у извършилия прихващането кредитор – ответницата Б., като твърди, че от съществено значение в случая е обстоятелството, че същата е била дългогодишен служител, ангажиран по трудов договор в „КТБ“ АД на длъжността „Главен експерт“ и по длъжностна характеристика е имала пряко отношение и косвен достъп до данни за финансовото състояние на банката. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че знанието на ответницата за неплатежоспособността следва да се счете за установено от обстоятелствата, които са общоизвестни и служебно известни съгласно чл. 155 ГПК, а именно – поставянето на „КТБ“ АД под специален надзор, обявяване на решението на БНБ за това в Търговския регистър, отнемането на лиценза за банкова дейност и последващото обявяване на банката в несъстоятелност. Освен това, синдиците поддържат, че в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС съдът е следвало служебно да се произнесе относно нищожността на процесното прихващане, като обосновават наличието на такава с твърдението, че активното вземане не е било изискуемо и ликвидно, не е била спазена формата на прихващането съгласно чл. 59, ал. 2 ЗБН, както и че същото е извършено през периода на специалния надзор на „КТБ“ АД /н/ при условията и по реда на глава единадесета, раздел VIII от Закона за кредитните институции, включващ наложена мярка по чл.116, ал. 2, т. 2 от същия закон. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе в мотивите на постановеното съдебно решение относно нищожността на правната сделка, която правна сделка е предмет на спора; 2. Действително ли е прихващане, което е извършено в разрез на законови ограничения, по време, когато банката е в състояние на особен надзор, активното вземане не е било ликвидно, не е било изискуемо и не е спазена законовата форма, предвидена в специалния ЗБН; 3. Неподлежащите на доказване факти по чл. 155 ГПК имат ли доказателствена тежест и могат ли да бъдат приети за наличие на „знание“ в производството по чл. 59, ал. 3 ЗБН; 4. Субективен или обективен следва да бъде критерият по доказване за наличие на знание за кредитора по чл. 59, ал. 3 ЗБН и ако съдът определи като водещо начало субективният критерий – при липса на правен интерес за кредитора от това доказване намира ли приложение правната норма по чл. 59, ал. 3 ЗБН; 5. При разглеждане на иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН обстоятелства, които са служебно известни на дадено лице, следва ли да бъдат относими и приети за безспорни към елемента за наличие на знание в смисъла, съдържащ се в правната норма и същите подлежат ли на доказване“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2020 от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото съдът не е съобразил, че активното вземане не е било изискуемо, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдението, че съдът е приложил нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН в нейния противоположен смисъл. Ответницата по касация – А. Б. Б. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 60122 от 11.01.2022 г. по т. д. № 656/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. предявеният от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) срещу А. Б. Б. от [населено място] главен иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН е отхвърлен и делото е върнато на Софийски апелативен съд за произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е сключен договор от 22.05.2014 г., по който банката е предоставила на ответницата А. Б. кредит в размер на 42 000 евро; На 24.10.2014 г. между физическото лице Е. В. Р., в качеството й на цедент, и А. Б. Б., като цесионер, е сключен договор за цесия, с който цедентът е прехвърлил на цесионера част от вземането си към „КТБ“ АД в размер на 50 000 щ. д., произтичащо от договор за депозит № 113 768 от 08.08.2013 г.; На 24.10.2014 г. А. Б. Б. е отправила до банката изявление за прихващане (вх. № 9750) на придобитото чрез цесия вземане с вземането на банката към нея в размер на 40 600 евро, произтичащо от договора за кредит. Като безспорно по делото е счетено и това, че: С решение на УС на БНБ, обявено в Търговския регистър на 07.11.2014 г., е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на „Корпоративна търговска банка“ АД, като с предходни решения на от 20.06.2014 г. и 22.06.2014 г., в резултат на спиране на плащанията към клиенти, банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност; На 22.10.2014 г. на интернет страницата на БНБ е публикуван окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД; На 22.04.2015 г. е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД с начална дата 20.06.2014 г., открито е производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. Решаващият състав е приел за доказано и обстоятелството, че към 05.06.2014г. ответницата А. Б. Б. е била служител в „КТБ“ АД, където е изпълнявала длъжността „главен експерт“, като трудовото й правоотношение е прекратено на 16.10.2015г. При тази безспорна фактическа обстановка, въззивният съд е преценил за установени два от елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН: извършено е валидно изявление за прихващане от ответника-кредитор на несъстоятелната банка, като вземането и задължението му към банката са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на същата. За недоказано обаче решаващият състав е счел знанието на кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката. Приел е, че нито публично оповестените решения на УС на БНБ от 20.06.2014 г. и от 16.09.2014 г. за поставяне на "Корпоративна търговска банка" АД под специален надзор, нито информацията на сайта на БНБ в периода 11.08.2014 г. - 27.10.2014 г. – писмо до 11.08.2014 г. на генералния директор на Дирекция "Вътрешен пазар и услуги" в Европейската комисия, прессъобщение от 22.10.2014 г. и препис-извлечение от доклад на БНБ за информация на народните представители от 43-то НС на РБ за състоянието на "КТБ" АД – може да се приравни на знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, в какъвто смисъл е поддържаната от ищеца теза. В тази връзка съдът се е позовал на практиката на ВКС по приложението на посочената разпоредба и изцяло е споделил възприетото в нея, че: За разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ, узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет-страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване; Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, доколкото достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Въззивният състав е стигал до извода, че публичното оповестяване от Централната банка на становището й за установено състояние на неплатежоспособност на „КТБ“ АД преди придобиване на вземанията от ответника, би могло да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, доколкото като кредитор и длъжник на поставената под специален надзор банка ответникът е имал интерес да следи за предприетите по отношение на нея действия от страна на компетентния орган - БНБ. Според съдебния състав, уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 от ЗБН обаче е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. Като неоснователно въззивният съд е преценил и твърдението на банката, че знанието за настъпила неплатежоспособност следва от факта, че ответницата е била служител на банката. Изразил е становището, че на физическото лице не може да се вмени като дължима грижата да следи публикациите на интернет-страницата на БНБ и въз основа на тях да изгражда субективните си представи за реалното икономическо състояние на банката, както и за предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на нея. В тази връзка се е позовал на мотивите към решението по т. д. № 1920/18 г. на ВКС, І т. о., че в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН законът би следвало да санкционира само недобросъвестното възползване от достъп до обективно формирано от БНБ становище за неплатежоспособност преди формализирането му в акт за отнемане на лицензията за банкова дейност. Според съдебния състав, при липсата на категорични доказателства, че към релевантния за спора момент ответницата е разполагала с информация за предстоящо отнемане на лиценза на банката, последвано от иницииране на производство по несъстоятелност, и недобросъвестно се е възползвала от нея при извършване на прихващането, няма основание да се приеме че прихващането е извършено при наличие на знание, релевантно за уважаване на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН. С оглед недоказване на субективния елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от касатора въпроси по т. 2 – т. 5 от изложението не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпрос № 2 този извод произтича от обстоятелството, че по същия липсва произнасяне – в мотивите на обжалвания акт не е обсъждана нито изискуемостта и ликвидността на вземането, с което е извършено прихващането, нито дали е спазена изискуемата форма. По аналогични съображения въпрос № 4 не покрива изискването да е обуславящ за изхода на конкретното дело. Доколкото пред инстанциите по същество синдиците не са релевирали довод за липса на правен интерес у ответницата-кредитор от доказване на субективното наличие на знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд не се е произнасял за това дали е възможно да се доказва знанието при липса на правен интерес. Що се отнася до въпроси № 3 и № 5, отсъствието на общата предпоставка за същите следва, освен от поставянето им абстрактно, без да са отнесени към конкретните мотиви на съда, но и от относимостта им към правилността на решението. Въззивният съд е приел, че представените от синдиците доказателства за публично оповестяване на информация за съществуваща опасност от неплатежоспособност на „Корпоративна търговска банка” АД, включително публикуването на актовете на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, не доказват знание у ответника към момента на извършване на прихващането за настъпила неплатежоспособност на банката, т. е. изводът му е обусловен от преценката на доказателствата, чиято правилност обаче не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Характеристиката на обуславящ за изхода на делото притежава единствено въпрос № 1, касаещ задължението на съда да се произнесе служебно в мотивите на акта относно нищожността на правната сделка, предмет на спора. По отношение на него обаче не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касаторът в подкрепа на това основание, касае хипотезата, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка, а не когато предмет на делото е прогласяване нищожността на конкретна правна сделка. В мотивите към същото изрично е посочено, че: Когато е сезиран с иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката; Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдения от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо; Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск. В случая, тъй като предявеният иск е именно за прогласяване нищожността на процесното прихващане, въззивният съд не е бил длъжен да се произнася служебно по пороци на сделката, които не са били заявени от ищеца, т. е. въззивното решение не е постановено в противоречие с цитирания тълкувателен акт. С оглед изложените съображения, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. На второ място, не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплакванията в касационната жалба и поддържаните пред първата и въззивната инстанция доводи, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. При този изход на делото, на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30 лв. Предвид липсата на заявено от страна на ответницата по касация искане за присъждане на разноски, не се обсъжда дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК