Определение № 570 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1686/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. З. И. чрез адвокат З. В. от АК-П. срещу решение № 246/21.02.2020 г. по в.гр.д. № 2028/2019 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, в която е потвърдено решение № 1699/03.05.2019 г. по гр.д. № 6949/2018 г. на Районен съд Пловдив и е отхвърлен предявеният иск на М. З. И. срещу Общинско предприятие „Чистота“, на основание чл.200, ал.1 КТ, за неимуществени вреди за разликата над 10 500 лева до 25 000 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, като се поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1.„Следва ли да се разгледа възражение за съпричиняване за „последваща вина“ на пострадалия, което не е било въведено в процеса с отговора на исковата молба, а ако се касае за новонастъпили обстоятелства – веднага след узнаването им, съответно следва ли съдът да се произнася по ненаправени възражения за съпричиняване“ и 2.„Следва ли да се приема наличието на съпричиняване само въз основа на изказани от експерт по делото предположения за такова и допустимо ли е в този случай, без да има прецизиране в какъв срок и до каква степен би се възстановил, ако бе провел нужното според експерта лечение, да се стига до извод, че съпричиняване има и обхваща период от извършена още преди произнасянето на първоинстанционния съд операция насетне?“. Изложени са съображения, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно се твърди „очевидна неправилност“ на решението във връзка с крайния извод на въззивния съд за виновно поведение на пострадалия, допринесъл за последвалите оперативни намеси и забавеното му възстановяване. От Общинско предприятие „Чистота“ не е постъпил писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките по чл.200, ал.1 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за претърпени от пострадалия неимуществени вреди, вследствие настъпилата на 03.04.2018 г. злополука, призната за трудова с разпореждане № 5104-15-106/18.04.2018 г. на ТП НОИ П.. Съдът е установил, че при изпълнение на трудовите функции като „сметосъбирач“ при ответното дружество, ищецът се качил на степенката на повдигащия механизъм на сметоизвозващия автомобил и с метална тръба се опитал да освободи заседналия в него контейнер, но повдигащият механизъм го ударил. При падането ищецът претърпял множествено закрито счупване на костите на лявата подбедрица, което наложило оперативно лечение с метална фиксация, довели до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник. Според мотивите на съда, при така установените обстоятелства и множеството оперативни намеси, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 15 000 лева и е съобразен с определената в решение № 0358/012/22.01.2019 г. на ТЕЛК, 20% трайно намелена трудоспособност за срок от 3 години, но с оглед степента на съпричиняване - 30%, въззивният съд е потвърдил решението за обезщетение от 10 500 лева. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на работодателя по чл.200, ал.1 КТ. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за необоснованост и неправилна преценка на становището на вещото лице, при установяване на причинно-следствена връзка между травматичното увреждане и трудовата злополука, всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба и съставляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Ето защо, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на въззивното решение, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият поставен правен въпрос обуславя изхода на делото и крайния извод на съда, че е налице основание за намаляване отговорността на работодателя, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС в решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010г. на IV г.о., с което се приема, че при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си като е допуснал груба небрежност. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, в нарушение технологичните правила и правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност от пострадалия, т.е. когато при изпълнение на трудовата дейност, независимо от проведения инструктаж за безопасност на труда, работникът пренебрегва правилата и в резултат на това е настъпила трудова злополука, от която са причинени вреди. Отговор на втория въпрос се дава с решение по гр.д. № 1923/2009г. състав на ВКС, ІV г.о. - „груба небрежност” следва да се оцени като поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Следователно, когато е настъпил инцидент, който е признат за трудова злополука в резултат на нарушаване на правилата за безопасност на труда, непрофесионално поведение или лекомислие от страна на пострадалия, липсата на обикновено дължимата грижа да се предотврати злополуката следва да се преценява като допусната груба небрежност по чл.201, ал.2 КТ. Съдът не дължи служебно произнасяне за допусната груба небрежност от работника или служителя, според решение № 432/29.06.2010 г. по гр.д. № 392/2009г. на ВКС, ІV г.о., но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В същия смисъл са решение № 18/08.02.2012 г. по гр.д. № 434/2011г. на ВКС, IІІ г.о., решение № 41/26.04.2017 г. по т.д. № 3133/2015г. на I т.о. и решение № 92/24.07.2013 г. по т.д.№ 540/2012г. на ВКС, I т.о., с които се приема, че възражението за съпричиняване следва да се направи от ответника в срока за отговор на исковата молба, а крайният извод на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника следва да се основава на доказани по несъмнен начин факти, установяващи липсата на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съдът не дължи произнасяне само при липса на изрично възражение за допусната груба небрежност, но при заявено искане за намаляване на обезщетението, съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В случая, въззивният съд приема за установено, че пострадалият работник е бил уведомяван чрез периодичен и ежедневен инструктаж за правилата за безопасни условия на труд, а с отговора на исковата молба /л.23/ е направено възражение от работодателя за проявена груба небрежност от ищеца и извършването на действия от негова страна, които са допринесли за настъпване на вредите. Въззивният съд е установил механизма на увреждането, изложил е мотиви за условията при които е пострадал работникът и въз основа на тези фактически обстоятелства е достигнал до извод, че е била допусната груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, поради което няма противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за отговорността на работодателя при настъпили усложнения в здравословното състояние на ищеца, когато е пряк и непосредствен резултат от увреждането - негова типична, нормално настъпваща и необходима последица, също е изяснен в практиката на ВКС с решение № 94/29.05.2019 г. по гр.д. № 2649/2018г. на IV г.о. и решение № 97/26.05.2015 г. по гр.д. № 5783/2014г. на III г.о. Изводите на въззивната инстанция, в този смисъл, за неоснователност на претенцията поради прекъсване на причинноследствената връзка между вредите и настъпилата злополука не са в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, с оглед на което въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид гореизложеното и липсата на доводи за необходимостта от изменение на съществуващата съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми във връзка с отговорността на работодателя по чл.200 КТ, не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение