Определение № 405 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1074/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 23.12.2020г. по гр.д.№3525/2020г.на ОС Варна, с което са отхвърлени искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ. Жалбоподателят – М. Р. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и койтоот значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът –Община Провадия, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от М. М. искове срещу Община Провадия за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със Заповед No1361/14.05.2020г., с която на М. Р. на основание чл. 188, т. 3 вр.чл.190, ал. 1, т. 2 и чл. 187, т. 1 КТ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратен трудовият му договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, както и за присъждане на обезщетение поради оставане без работа за период от три месеца след уволнението в размер на 1950 лв. Установено е по делото от Трудов договор No 1 от 02.01.2020г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, че между страните съществува валидно възникналото и обвързващо ги трудово правоотношение, по силата на което, считано от 06.01.2020г. М. М. приел да изпълнява в бщина Провадия, Общинска дейност „ Обредни домове“, длъжността „работник – копач, гробове“ за определено време до 06.07.2020г., при условията на пълно работно време от 8 часа и основно месечно възнаграждение в размерна 610 лв., както и право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Установено е, че със заповед No 1361 от 14.05.2020г.за нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, а именно: неявяване наработана 21.04.2020г., 24.04.2020г., както и на 27.04.2020г., на основаниечл. 188, т. 3, вр.чл. 190, ал. 1, т. 2 ич л.187, т. 1 КТ и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, Кметът на общината наложил на М. м. наказание „дисциплинарно уволнение“. Установено е, че ищецът въпреки дадената му възможност –искане за даване на обяснеия връчено на 04.05.2020г., не се е възползувал от процедурата по чл.193 КТ и не е дал обяснения за причините за неявяването му на работа. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че копачите на гробове работят от понеделник до петък, като в случаите, в които имат погребение в почивни дни, работата не им се възлага от общината, копаят по договорка с роднините на починалия, а в понеделник представят смъртния акт в общината и съобщават на ръководството и в понеделник почиват, когато има погребение и в понеделник, почиват на следващия ден, като всички четирима копачи почиват едновременно. Установено е, че тази почивка не е регламентирана в трудовите им договори, нито във вътрешните правила и се ползва по вътрешна уговорка с гробарите. Прието е за установено, че в случая с ищеца, същият не се е обадил за нито един от дните, в които не е бил на работа. Установено е от представената справка за извършените погребения от картотеката на гробните места за периода 01.01.2020г.до 20.08.2020г.за двата гробищни парка на територията на общината, че последното погребение за релевантния период, извършено в неработен ден е на 19.04.2020г. – неделя. По делото липсват твърдения, съответно и доказателства ищецът да е участвал като гробар в работата по погребението на този ден, но дори и да се приеме, че е работил като гробар в почивния ден, то съобразно установената организация на работата при работодателя, същият е имал право на компенсация в първия следващ работен ден, който в случая е 21.04.2020г. От справката за извършени погребения от друга страна не е установено да е извършено погребение в следващите неработни дни – 25-26.04.2020г., нито да се е породило за работника право на почивка под формата на компенсация за работа в почивен ден, в дните 24.04. и 27.04.2020г./ последователни по смисъла на чл.190, т.2 КТ/, а в тези дни ищецът- жалбоподател в настоящето производство, не се е явил на работа, като твърдението му, че е уведомил прекия си началник, съответно ръководството за причините за неявяване не е доказано по делото. Съдът е приел, че неявяването на работа в продължение на два последователни работни дни е тежко нарушение, тъй като се отнася до най – съществения елемент на трудовото правоотношение– престирането на работната сила в рамките на установените работни дни. От обективна и субективна страна ищецът е осъществил соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед своята тежест и значимостта на неизпълнените трудови задължения е достатъчно, за да обоснове наложеното от работодателя наказание уволнение. Приел е, че наложеното наказание е в съответствие с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ като е съобразена тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършеното и поведението на ищеца, поради което е приел, че дисциплинарното уволнение е законно наложено и е отхвърил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез прецесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: при нерегламентилано полагане на труд от работника в почивните и празнични дни вкл. в индивидуален трудов договор, в Правилник за вътрешния ред или друг нормативен документ, регламентирано ли следва да се приеме, че е правото на роботника на седмична почивка съгл. чл.153 и чл.154 КТ. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че така поставения въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявените искове по чл.344, ал.1, т. 1 и 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. В този смисъл е даденото разрешение в т.1 на ТД №1/2009г. ОСГТК на ВКС. Съдът не е бил сезиран с искане за установяване полагане на извънреден труд и начините за неговото компенсиране по реда на чл.153 и чл.154 КТ, поради което не е разглеждал този въпрос. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване- а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответната община 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложеното, съдът