Определение № 50035 от 24.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2813/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца Н. Ж. Т., чрез пълномощника адв. Н. П. от АК-Сливен, срещу въззивно решение № 30/16.02.2022г., постановено по възз.гр.дело № 31/2022г. на Сливенския окръжен съд, с което след отмяна на решение № 260469 от 20.10.2021г. по гр. дело № 362/2021г. на Сливенския районен съд, е отхвърлен иск по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 211 ЗВР (отм.), предявен от Н. Ж. Т. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“-да се признае за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа в периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2013г., поради погасяване на правото на ползване по давност. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност на съдебното решение, поради противоречието му с основни принципи и основни начала на българското право. Развити са подробни съображения и за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът в касационното производство-Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси относно правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006г. (отм.); наличието на срок (преклузивен или давностен) за упражняването му и възможността за погасяването му по давност поради неупражняване. Поставя въпрос и за приложението на чл.176а КТ и чл.59а ЗДСл по отношение на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.9 (ал. 8) ЗМВР от 1997г.(отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006г.(отм.). Според касаторката въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решения на КС на РБ и с решение на СЕС от 29.11.2017г. по дело № С-214/2016г. по преюдициално запитване относно защита безопасността и здравето на работниците по чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО- Организация на работното време. Сочи, че атакуваното решение противоречи и на практиката на ВКС - решение №235/08.11.2016 по гр.дело № 2082/2016г. на ІІІ ГО, решение №174/ 13.11.2020г. по гр.дело № 4893/2019г. на ІІІ ГО, решение № 197/ 07.10.2019г. по гр.дело № 786/2019г. на ІV ГО. Според касаторката тези въпроси са разрешени от въззивния съд погрешно в такава степен, че актът му е нищожен, недопустим или очевидно неправилен. Освен това намира, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Предявен е иск за установяване правото на ищцата на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от нея извънреден труд в периода от 01.01.2003г. до 30.06.2013г. От фактическа страна е прието за установено, че ищцата работи по служебно правоотношение, като държавен служител в ответната Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП и че в изследвания период и до момента служебното й правоотношение не е прекратено. Първоинстанционният съд е уважил изцяло иска, като е приел за установено, че ищцата е полагала през процесния период извънреден труд над 50 часа на тримесечие, а Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ не е предоставила като компенсация допълнителен отпуск. Намерил е за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като е посочил, че правото на ищцата на допълнителен отпуск за положения извънреден труд е особено по своя характер и представлява компенсация, която не се погасява по давност, докато съществува служебното правоотношение. Сезиран с въззивна жалба на ответника по спора, въззивният съд е приел, че за отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, на ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.) и съответните подзаконови нормативни актове, а тъй като в случая се касае за държавен служител, то за неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл в сила от 01.03.2011, в чийто чл. 59, ал. 5 ЗДС е въведена 2-годишна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск. С оглед на тази разпоредба правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010г. се е погасило с изтичането на две години, за допълнителният отпуск през 2013г. тази давност е изтекла в края на 2015г., а исковата молба е подадена на 02.02.2021г. По отношение периода от 2003 до 2009г. съдът е посочил, че ищцата е имала право на ползване на допълнителен платен отпуск, но по делото не са приложени доказателства такова ползване да е било поискано, съответно отказано. Според въззивния съд за всяка от посочените години от 2003г. до 2009г., след изтичането на всяка, ищцата е могла, след спазване на съответната процедура да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на платен отпуск; погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало; след отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако тя не бъде извършена от работодателя; постестативното право на работника да извърши компенсация възниква с изтичане на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши и се погасява с тригодишна давност, а ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото на потестативното право, което не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Съдът е посочил, че в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003г. до края на 2006г. за 2004г. до края на 2007г., за 2005г. - до края на 2008г., за 2006г. - до края на 2009г., за 2007г.- до края на 2010г., за 2008г. - до края на 2011г. и за 2009г. до края на 2012г. При това положение и доколкото искът е бил предявен на 02.02.2021г., своевременно направеното от ответната дирекция възражение за давност е намерено за основателно. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационно обжалване следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с въпросите, обусловили изхода на спора, относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006г. (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност. Касационното обжалване се допуска, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС- по тълк.дело № 6/2017г. на ОСГК на ВКС и дали не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 197/ 07.10.2019г. по гр. д. № 786/2019г. на IV ГО; решение № 174/13.11.2020г. по гр. д. № 4893/2019г. на III ГО и решение № 243/05.10.2016г. по гр. д. № 1513/2016г. на IV ГО. С оглед на т. 23 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС не се дължи внасяне на държавна такса. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО