Определение № 60515 от 15.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 2154/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Керчев и синове“ ООД, [населено място] срещу решение № 100194 от 17. 07. 2020 г. по в. т. д. № 201/2019 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване касаторът е осъден да заплати на В. Н. Д. сумата от 1 262 162, 70 лв., представляваща равностойността на дружествения му дял, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 31. 10. 2016 г. до окончателното й заплащане, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта за осъждане на В. Д. да заплати на касатора разноски над 26 119, 44 лв. до присъдените 44 383 лв., както и в частта, с която касационният жалбоподател е осъден да заплати на В. Д. разноски в размер на 6 725, 44 лв., а по сметката на съда - държавна такса в размер на 59 854, 25 лв. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост и моли същото да бъде отменено по изложени в жалбата съображения. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: 1. „Може ли във въззивното производство съдът да допусне доказателствени искания, които не са нови/нововъзникнали и са могли да бъдат своевременно ангажирани от страната, която ги иска, в първоинстанционното производство?“ – Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр. д. № 1141/2010 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 2191/2017 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 805/2012 г., ІV г.о. и решение по гр. д. № 5100/2014 г., ІІІ г. о.; 2. „Може ли въззивният съд да се позове в решаващите си мотиви на отговори на вещото лице в открито съдебно заседание, ако назначаването на експертиза във въззивното производство представлява недопустимо процесуално действие в противоречие с чл. 266, ал. 1 ГПК?“- решение по гр. д. № 1223/2010 г., ІІІ г. о.; 3. „Може ли съдът да основе (решението) своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други като недостоверни?“ – решение по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о., решение по гр. д. № 1163/2010 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 513/2010 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о.; 4. „Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така? В частност, как следва да третира признанието на обстоятелства по спора, извършени от страна на нейния процесуален представител?“ – решение по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 4031/2019 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение по гр. д. № 196/2014 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 2296/2018 г., ІІ г. о.; 5. „Длъжен ли е съдът да обсъди заключението по делото като част от събраните доказателства, вкл. в случаите, когато не го възприема?“ – решение по гр. д. № 1281/2010 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 588/2011 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1371/2009 г., І г. о.; 6. „Отговаря ли за вреди ищецът и в случаите, при които обезпечението е било допуснато и наложено, но впоследствие е било отменено от въззивния съд?“ – решение по гр. д. № 1465/2008 г., І г. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните материалноправни въпроси: 1. „Трябва ли при изчисляване на дружествения дял на напусналия съдружник от пасива на баланса да бъдат елиминирани текущи задължения, установени по основание и размер и отчетени като провизия по СС 37?“ и 2. „Преценката за правилно отчитане на имуществените отношения и тяхното отразяване в баланса по смисъла на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, може ли да се основава на факти и обстоятелства, които са настъпили след датата на съставяне на счетоводния баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването?“ Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва практика на ВКС. Касационният жалбоподател поддържа, че е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация В. Д. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че между страните по делото не съществува спор, че ищецът е прекратил участието си в ответното дружество с писмено предизвестие, отправено по реда на чл. 125, ал. 2 ТЗ, като прекратяването на членството е настъпило на 30. 08. 2016 г. Поради това в решението е прието, че имуществените последици от прекратяването следва да се уредят въз основа на междинен счетоводен баланс към 31. 08. 2016 г. Съдът е изтъкнал, че верността на изготвения от дружеството баланс, в частност пет счетоводни записвания – осчетоводяване на обезценка на активите на клон Пордим, осчетоводяване на провизии – неустойки по два договора, планирани разходи за преструктуриране и потенциални данъчни задължения, е оспорено от ищеца. С оглед на това записванията са проверени от вещи лица и са събрани доказателства относно основанията за тези записвания. По отношение на обезценката на актива „клон Пордим“ въззивният съд е приел, че е налице основание за обезценка на актива, изчислена аритметично в размер на 709 456, 80 лв., отразена в междинния счетоводен баланс към релевантната дата, като се е позовал на оценка на лицензиран оценител за определяне на справедливата пазарна стойност на актива. След обсъждане на събраните по делото доказателства, решаващият състав е квалифицирал като основателни оспорванията на ищеца на отразените като пасив провизии. Установил е, че ответното дружество е сключило с „Метро Маритайм Лимитед“ със седалище и адрес на управление Маршалови острови на 7. 03. 2016 г. договор за доставка на зърнени култури. Посочил е, че по този договор ответникът твърди, че е в пълно неизпълнение, поради което за него се е породило задължение за заплащане на мораторна и компенсаторна неустойка в общ размер на 5 096 000 лв. Въззивната инстанция не е споделила доводите на ищеца за антидатиране на договора, както и за нищожността му поради накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона. Решаващият състав е счел, че възникналото вследствие неизпълнението на договора задължение за неустойка е неправилно осчетоводено като пасив в счетоводния баланс на дружеството към 31. 08. 2016 г. и по-конкретно като провизия по смисъла на т. 4.1 от СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“. Констатирал е, че в случая доставката е следвало да се изпълни на 31. 07. 2016 г., като ответникът не сочи да е налице негово виновно неизпълнение на задължението му по договора, напротив твърди, че неизпълнението е поради лошите атмосферни условия през стопанската година. Изтъкнал е, че кредиторът „Метро Маритайм Лимитед“ е предявил претенция за неустойка през май 2017 г., когато страните по договора за доставка са сключили договор за спогодба от 05. 05. 2017 г., с който са потвърдили задължението за неустойка и са постигнали съгласие за разсрочване на плащането му. С оглед на това, въззивният съд е заключил, че към датата на междинния баланс – 31. 08. 2016 г. задължението за неустойка не може да се счете за възникнало и следва да се обяви за условно задължение по смисъла на СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“, което не се признава като пасив – т. 3, б. „б“ от СС 37. Същевременно е посочил, че според счетоводния баланс са начислени задължения за заплащане на мораторна и компесаторна неустойка, което кумулиране е недопустимо съгласно ТР 7/13. 11. 2014 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка със задължението за неустойка по договор от 04. 07. 2015 г., сключен между ответника и „ПР Инвест“ ЕООД, за доставка на оборудване в размер на 2 624 917,36 лв., отразено като провизия в счетоводния баланс, решаващият състав е приел за неоснователни доводите на ищеца, че договорът е антидатиран, както и нищожен като накърняващ добрите нрави и поради заобикаляне на закона. Констатирал е, че по този договор срокът за изпълнение е бил първоначално до 15. 10. 2015 г., като с анекс от 19. 12. 2015 г. е продължен до 31. 01. 2016 г. Въз основа съдържанието на анекс № 2/01. 02. 2016 г. в обжалваното решение е направен извод, че вземането за неустойка е предявено от кредитора, но изпълнението на задължението за плащането й е отсрочено до 31. 12. 2016 г., до която дата ответното дружество е следвало да продаде клон „Пордим“ и с цената да покрие част от задължението. Съгласно решението с договор за спогодба от 30. 03. 2017 г. задължението е разсрочено на погасителни вноски, първата от които е следвало да се плати на 30. 06. 2017 г., а последната – на 30. 06. 2020 г. Съдът е квалифицирал осчетоводяването на това задължение като провизия към 31. 08. 2016 г. за некоректно и несъобразено с изискванията на счетоводните стандарти, тъй като едно от условията за включването на задължението като провизия е да има вероятност за погасяване на задължението да е необходим паричен поток от ресурси, включващи икономически изгоди /т. 4.1 от СС 37/. Подчертал е, че принципът е доразвит в т. 9.4 от СС 37, съгласно която когато ефектът на времевите разлики в стойността на разходите е съществен, размерът на провизията трябва да представлява сегашната стойност на разходите, които се очаква да бъдат направени за покриване на задължението, като към 31. 08. 2016 г. задължението за неустойка е отсрочено и към този момент няма необходимост от парични потоци за погасяването му. Изтъкнал е, че в съдебно заседание на 16. 06. 2020 г. е направена конкретизацията от вещото лице, че неустойката трябва да се посочи задбалансово, тъй като към 2016 г. липсва конкретна уговорка кога и в какъв размер ще се издължи тя. Като некоректни са определени и осчетоводяването като провизия на сумата от 96700 лв. – потенциални задължения към НАП и НОИ поради неподадени болнични листи на ищеца за месеците май, юни, юли 2016 г. и непубликуване на ГФО, надлежно одитирани, за 2014 г. и за 2015 г., тъй като липсват данни за извършвани проверки на дружеството по ЗСч и ЗКПО, съответно няма издавани наказателни постановления за имуществени санкции, което прави тези задължения условни по смисъла на СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“. Същият извод е направен и досежно осчетоводяването като провизия на сумата от 170 000 лв. – планирани разходи за преструктуриране. Съдът е определил задължението като конструктивно по смисъла на счетоводния стандарт, тъй като произтича от действия на предприятието и взето решение за преструктуриране във връзка с изпълнението на задължението за неустойка по договора от 04. 07. 2015 г. За да бъдат включени като провизия разходите за потенциално прехвърляне на клон „Пордим“ на трети лица, според съда, обаче, следва освен взетото решение за преструктуриране, да е налице идентифициран купувач, с който да съществува обвързващо споразумение за продажба – т. 10.3, б. „г“. С оглед липсата на данни ответното дружество да е намерило конкретен купувач и да е сключило обвързващо споразумение за продажба решаващият състав е приел разхода за възможен, но непотвърден към датата на междинния баланс и е заключил, че същият не може да бъде отчетен като провизия. Неточно, според съда, е осчетоводяването и на разходи за извършване на СМР във връзка с преструктурирането – вертикална планировка и други СМР, неизяснени от ответника, тъй като провизията за преструктуриране следва да включва само онези преки разходи, произлизащи от преструктурирането, които отговарят на изискванията да са породени по необходимост от преструктурирането и да не са свързани с текущата дейност на предприятието – т. 10.3, б. „д“ от СС 37. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че неправилно са осчетоводени като провизии неустойките по двата договора, потенциалните задължения за имуществени санкции и планираните разходи за преструктуриране, поради което същите следва да бъдат извадени от пасива на баланса. Посочил е, че преизчислен по този начин пасивът, според експерта, е в размер на 1 755 011,53 лв., съответно чистата стойност на капитала е 10 424 446, 65 лв. /при активи 12 179 458, 18 лв./. Приел е, че реалната и преизчислена стойност на дружествения дял на ищеца възлиза на 1 262 162, 70 лв. /изчислена след приспадане от чистата стойност на капитала на преоценъчния резерв/, като искът подлежи на уважаване в посочения размер. В решението е разгледано и направеното от ответното дружество възражение за прихващане с насрещно вземане за сумата от 28 648,89 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи във връзка с незаконосъобразното запориране на активните му банкови сметки по реда на обезпечаване на бъдещ иск от страна на ищеца, която обезпечителна мярка е отменена от въззивния съд. Апелативният съд е счел, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като изброяването по чл. 403, ал. 1 ГПК е изчерпателно и извън хипотезите, визирани в нормата, увреденият от обезпечението може да търси обезщетение само при злоупотреба с права от страна на молителя в обезпечителното производство – арг. от чл. 3 ГПК. Изтъкнал е, че не е налице злоупотреба с права, когато молителят добросъвестно упражнява процесуалното си право да подаде молба с правно основание чл. 390 ГПК, без значение дали предприетата защита е адекватна, дали съществува или не в действителност твърдяното субективно право. Същевременно, в решението е подчертано, че видно от приложения ГФО за 2016 г. към 31. 12. 2016 г. ответното дружество е имало налични парични средства в брой в размер на 93 000 лв., с което необходимостта от извършване на разходи по повод сключените договори за заем, с които се свързва активното вземане на ответника, не е доказана. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправните въпроси по т. 1 – 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са изяснени с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно задължителните указания по т. 3 от тълкувателното решение въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите към т. 3 на решението е разяснено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Като е съобразил въззивните доводи, решаващият състав е формирал собствени изводи относно коректността съобразно изискванията на ЗС и приложимите счетоводни стандарти на оспорените от ищеца записвания в релевантния за уреждане на имуществените последици от прекратяване на членството в ответното дружество на ищеца счетоводен баланс. Обективирал е в решението преценката си за несъответното на СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“ признаване за провизии на задълженията, чието отразяване като част от пасивите в баланса е оспорено от ищеца, а именно неустойки по два договора, потенциални имуществени санкции и планирани разходи за преструктуриране. Тази преценка е основана на приложението на критериите на посочения стандарт за признаване на провизия, които следва да са кумулативно дадени - предприятието да има текущо правно или конструктивно задължение като резултат от минали събития към датата на изготвянето на баланса, да има вероятност за погасяване на задължението да бъде необходим паричен поток от ресурси, включващи икономически изгоди и да може да бъде направена надеждна оценка на размера на задължението, и на подробното изследване от съда на основанията за възникването на задълженията, съществуването и падежа им при съобразяване на отразеното в счетоводството на ответника. Неоснователни са поставените във връзка с процесуалните въпроси, формулирани в изложението на основанията за достъп до касация, доводи за несъобразяване с практиката на ВКС относно забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство страните да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство с оглед допуснатата съдебно-счетоводна експертиза във въззивното производство. В определението си по чл. 267 ГПК, с което е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е посочил, че не се касае до твърдения на въззивника, ищец за новонастъпили факти или новооткрити доказателства, но експертизата следва да бъде допусната с оглед доводите му за погрешно установени релевантни за спора факти и доколкото установяването на правилността на счетоводните записвания изисква специални знания. Съдът е удовлетворил искането на ищеца за поставяне на задачи във връзка с детайлното изследване от експерта на документалната обоснованост на счетоводните записвания и на приложимия счетоводен стандарт при осчетоводяването на оспорените от ищеца задължения на ответното дружество и е поставил задача за корекционно преизчисление на дружествения дял на В. Д.. Като е процедирал по този начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразил се и с постоянната практика на ВКС, формирана с решение № 132 от 29. 05. 2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 145 от 21. 04. 2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на ВКС, ІV г. о., в които се приема, че винаги, когато няма необходими специални знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, съдът следва да ползва експертно становище на специалист в съответната област. Изложеното сочи на некоректност на твърдението за недопустимост на счетоводната експертиза, включено от касатора във втория въпрос относно възможността въззивният съд да се позове в мотивите си на обяснения на вещо лице, дадени при приемане на недопустима съобразно правилото на чл. 266, ал. 1 ГПК експертиза. Поради това не би могло въобще да се приеме, че този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решението на въззивния съд действително не са обсъдени подробно заключенията на основната и допълнителна счетоводна експертиза, приети в първоинстанционното производство, в частите им за съответно на СС 37 признаване на провизии във връзка с процесните задължения и въведените във връзка с тях доводи на страните. Последното обаче следва да се свърже с невъзприемането от съда на експертните заключения /включително на част от заключението, прието във въззивното производство/ и изложените от решаващия състав подробни съображения за отсъствието на критериите по т. 4.1 от СС 37, за да се признаят задълженията като провизии. С оглед основаването на правната воля на съда на прилагането на тези законови критерии без значение за изхода на делото е игнориране на признанието за правилно прилагане на СС 37 при осчетоводяването на процесните задължения от страна на пълномощника на ищеца в съдебно заседание на 17. 12. 2019 г. пред въззивния съд, с което е свързан четвъртият процесуален въпрос. Независимо от това следва да се изтъкне, че съгласно чл. 175 ГПК и формираната последователна практика на ВКС, включително цитираното от касатора решение, съдът не е обвързан от признанието и го преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Правилността на формираните изводи на съда във връзка с несъответното на приложимия счетоводен стандарт отразяване на процесните задължения не би могла да бъде контролирана в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Въпросът по т. 6 „Отговаря ли за вреди ищецът и в случаите, при които обезпечението е било допуснато и наложено, но впоследствие е било отменено от въззивния съд?“ не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е единствено обуславящ решаващата воля на въззивния съд по повод възражението за прихващане на ответното дружество. Изводът на съда за несъществуване на активното вземане на ответника е основан на становището на съда, че на основание чл. 403 ГПК може да се търси обезщетение за вреди от наложено обезпечение само в изчерпателно изброените в нормата хипотези /ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено/, съответно съдът е отрекъл тезата на ответника, че сред тези хипотези е и е отмяната на определението за допускане на обезпечението по реда на инстанционния контрол. В равна степен решаващите изводи на съда, обаче, са мотивирани от установеното по делото, че с оглед данните от ГФО за 2016 г. ответното дружество е имало налични парични средства в брой в размер на 93 000 лв., съответно не е била налице необходимост да сключва договори за заем и да извършва разходи във връзка с тях. Този аргумент за неоснователност на защитното възражение на ответника изключва значимостта за изхода на делото на поставения въпрос по т. 6. Същевременно, в случая не е налице и твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото разбирането на въззивния съд за изчерпателност на изброяването по чл. 403 ГПК, съответно за невъзможност на основание посочената норма да се реализира отговорност за вреди от наложено обезпечение, което е било отменено от въззивната инстанция, е основано на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в цитираните във въззивния акт решение № 257 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 1149/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 59 от 4. 05. 2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. Материалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като при формулирането му са въведени невъзприети от въззивния съд твърдения, а именно, че осчетоводените като провизии по СС 37 задължения за заплащане на неустойки по договори от 4. 07. 2015 г. и 7. 03. 2016 г. и потенциални задължения за имуществени санкции и планирани разходи за преструктуриране са текущи и установени по основание и размер. Както се посочи изводите на съда за несъответното на СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“ счетоводно отразяване на посочените задължения в счетоводния баланс, основа за уреждане на имуществените последици от прекратяване на членственото правоотношение на ищеца, са основани на приложението на критериите на посочения стандарт за признаване на провизия и на анализ на основанията за възникване на задълженията, съществуването и падежа им. Доводите за незаконосъобразността и необосноваността на извършената от съда преценка, с които се свързва поставеният въпрос, не биха могли да обосноват достъпа до касация при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По последния формулиран въпрос, който отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касационният жалбоподател въобще не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. Поради това касационното обжалване не може да бъде допуснато и по този въпрос. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касатора, изложени при аргументиране на тезата му за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, които повтарят оплакванията му за несъответствие на материалния закон - СС 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“ на изводите на въззивния съд, че процесните задължения некоректно са счетоводно отразени като провизии при приложение на посочения счетоводен стандарт. Касае се до оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде преценявана след допускането на касационно обжалване. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд в обжалваната част. Независимо от този резултат на ответника по касация не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не се представят доказателства такива да са направени. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение