Определение № 182 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3967/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Ч. като процесуален представител на М. С. Ч. от [населено място] срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд от 20.ІV.2015г. по гр.д. № 84/2015г. Ответникът по касационната жалба ОУ „Хр.Б.” [населено място], област Х., в отговора си по реда на чл.287 ал.1ГПК чрез адвокат Т.В. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното: С обжалваното въззивно решение Хасковския ОС е потвърдил решението на Хасковския РС от 18.ХІІ.2014г. по гр.д № 1185/2014г., с което са отхвърлени предявените от М. Ст.Ч. срещу ОУ „Хр.Б.” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед от 08.ІV.2014г. от длъжността директор на ответното училище е законно. Заповедта е издадена от компетентен орган – началникът на Р. Х. М.З.. Във връзка с твърдението на ищцата за недействителност на служебното правоотношение на началника на Р. е прието, че тя се позовава на решение по гр.д. № 57/2012г. на СГС, образувано по въззивна жалба на З. срещу решение на СРС, с което са отхвърлени исковете на последната срещу М. по чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. От друга страна по делото са представени заповеди на министъра на образованието и науката от 26.VІ.2013г. и от 22.VІІ.2014г., от които се установява, че към момента на издаване на уволнителния акт в случая длъжността началник на Р. се е изпълнявала от З., която е имала правомощието и компетентността да издаде заповедта. Не без значение е обстоятелството, че тя е назначена на тази длъжност въз основа на влезли в сила решения и при спазване изискванията на ЗДСл, като между нея и М. е съществувало служебно правоотношение към издаването на заповедта за уволнение. Освен това силата на чл.124 ЗДСл. споровете по възникването, съдържанието и прекратяването на служебни правоотношения и относно налагането на дисциплинарна отговорност са подсъдни на административните съдилища, страни по тях са страните по служебното правоотношение, каквато ищцата не е, и гражданският съд не може да осъществи контрол за нищожност и законосъобразност на издадени от М. актове. Не без значение е и обстоятелството, че административните актове имат действие занапред и при установяване на незаконосъобразността им, касаеща служебното правоотношение на началника на Р. Х., то би имало действие занапред и не би могло да рефлектира върху компетентността на органа, издал уволнителния акт. С оглед на това твърдението за нищожност на заповедта за уволнение е неоснователно – заповедта е издадена от компетентен орган в рамките на правомощията му по закон. При издаването на заповедта за уволнение са спазени изискванията на чл.193, чл.194 и чл.333 КТ. Установено е и извършването от ищцата на нарушенията, за които й е наложено дисциплинарното наказание: по т.1 – неизпълнение на задълженията на директора да организира, контролира и да отговаря за цялостната дейност в училището и да отговаря за правилното водене и съхранение на задължителната документация, изразяващо се в отразяване на присъствие в учебни часове на 12 ученици, които не са посещавали училището от началото на учебната 2013/2014г., и в записване на текущи оценки на тях, въпреки че не са изпитвани и трайно са отсъствали; нарушението е отразено в констативни протоколи за извършени две проверки и се потвърждава от разпитаните по делото свидетели; нарушението е такова по смисъла на чл.190 т.4 и т.7 - злоупотреба с доверието на работодателя /неосъществявайки контрол, ищцата е насърчавала през процесния период порочната практика да не се отчита реалната посещаемост, като по този начин училището е ползвало бюджетни средства в по-големи размери, т.е. неправомерно извличане на облага/, и други тежки нарушения във връзка с неизпълнени задължения по чл.147 ал.1 т.1 и т.2 ППЗНП; по т.2, правилно квалифицирано като такова по чл.187 т.10 вр. с чл.296 ал.1 КТ във вр. с чл.40б ал.1 ЗНП, с чл.2 и чл.3 от Наредба № 1/09.ІV.2012г., с чл.6 от Наредбата за безплатно работно и униформено облекло – неосигуряване и изплащане на средства за представително и работно облекло на служителите за 2013г., установено от показанията на свидетелите; обстоятелството, че средствата са могли да бъдат осигурени, се потвърждава от факта, че след взето решение на общото събрание на 22.І.2014г. такива са били изплатени, макар и в по-късен момент; по т.3, правилно квалифицирано като такова по чл.190 ал.1 т.4 КТ – неправилно и невярно водене на протоколи за проведени общи събрания на колектива на училището, които не са били проведени, което нарушение е във връзка със задължението на ищцата по чл.113 ПМС 1/2013г. за изпълнение на държавния бюджет за 2013г. във вр. с чл.147 ал.1 т.1 и т.12 ППЗНП – на всеки три месеца да предоставя информация на общото събрание за изпълнение на делегирания бюджет на училището; нарушението представлява злоупотреба с доверието на работодателя и се установява от писмени доказателства и от свидетелски показания; по т.4, правилно квалифицирано като такова по чл.187 т.10 КТ във вр. с чл.147 ал.1 т.5 ППЗНП – допускане на занижен контрол през 2013г. при отчитане разходите за гориво за ученическия автобус, за отопление и разходите по проект, както и нареждане на ищцата през 2013г. нецелесъобразно и не по предназначение да се използва училищния автобус; нарушението се установява от приетия доклад на [община] и правилно е квалифицирано като такова по чл.187 т.10 КТ вр. с чл.147 ал.1 т.5 ППЗНП. При налагане на наказанието работодателят е взел предвид тежестта и характерът на извършените нарушения, обстоятелствата, при които са извършени, както и поведението на ищцата съобразно разпоредбата на чл.189 КТ. В изложението на касаторката по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. следва ли съдът в рамките на производството по чл.344 КТ при оспорване на работодателската компетентност на издалия уволнителния акт, произтичаща от индивидуален административен акт, да се произнесе косвено за неговата валидност и законосъобразност – в противоречие с две решения на ВКС; 2. за правомощието на съда да извършва косвен контрол за нищожност и законосъобразност на административни актове – в противоречие с практиката на ВКС; 3. следва ли при довод за незачитане на правните последици на административен акт, от който противната страна черпи права /в случая – от който произтича работодателската компетентност на издалия уволнителния акт/ поради издаването му в нарушение на установен процесуален ред или на материалната компетентност на административния орган, съдът безусловно да проведе искания от страната косвен контрол за законосъобразност – в противоречие с практиката на ВКС; 4. допустим ли е косвен контрол за валидност на административен акт, от който възниква работодателска компетентност на издало уволнителна заповед лице, предмет на оспорване в производство по искове по чл.344 ал.1 КТ, и при нищожност на ИАА – заповед за назначаване на основание пар.4 ал.1 и ал.2 ПЗ ЗДСл, от който възниква работодателската компетентност на издалия уволнителния акт, следва ли да се отмени уволнението като незаконно – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. какъв е характерът на разпоредбите на пар.4 ал.1 ДР ЗДСл и на чл.7 т.6 вр. с чл.35 ЗНП – императивен или диспозитивен, и при издаване на заповед за назначаване по служебно правоотношение на началник на Р. на лице, което не е държало конкурс и по отношение на което не са налице предпоставките по чл.7 ЗДСл, дали заповедта е нищожна или незаконосъобразна; какво е отражението на заповед, издадена при неспазване на пар.4 ПР ЗДСл, върху възникналото въз основа на нея служебно правоотношение за длъжността началник на Р., респективно върху актовете на назначеното по нищожно служебно правоотношение ПО, могат ли да пораждат правни последици или актовете са издадени при начална липса на работодателска компетентност – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 6. налице ли е системно нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190 т.3 КТ при липса на извършване на три нарушения в сроковете по чл.194 КТ, за които не е наложено дисциплинарно наказание или срокът на наложеното наказание по някое от тях не е изтекъл – в противоречие с практиката на ВКС; 7. за да е налице злоупотреба с доверието на работодателя, необходимо ли е нарушението да е извършено при доказана по-тежка форма на вината – умисъл и да е налице доказано използване на оказаното доверие с цел неправомерно извличане на облага за служителя или негов близък – в противоречие с практиката на ВКС; 8. при съдебен контрол за законност на уволнение съдът длъжен ли е да извърши преценка на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника/служителя /съдът не обсъдил дисциплинарното минало на ищцата, обясненията й, че част от задълженията, вменени й в уволнителния акт като неизпълнени от нея, са задължения на класния ръководител, а не на директора на училището, който съгласно чл.147 ал.1 ППЗНП няма задължение да следи персонално посещаемостта на учебните занятия от учениците/ – в противоречие с практиката на ВКС. В изложението са релевирани и пространни съображения за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК /поради липса на практика/ само по въпроса, обусловил изхода на спора по делото, за допустимостта на косвен контрол за валидност на административен акт, от който възниква легитимацията на лице, издало уволнителна заповед, в производство по чл.344 ал.1 т.1 КТ, и за действието на акта относно легитимацията при наличието на порок при издаването му. По въпросите под номера 1 – 3 със сочената от касаторката практика не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите съдържат условие за допустимостта на косвен контрол на индивидуален административен акт за назначаване на държавен служител, упражняващ работодателска власт, в производство по искове по чл.344 ал.1 КТ. В сочената практика /решения на ВКС: по гр.д. № 1302/2009г. ІІ ГО; по гр.д. № 7088/2013г. І ГО; по гр.д. № 1172/2010г. І ГО; по гр.д. № 1872/2013г. ІІ ГО и по гр.д. № 1496/2008г. ІІ ГО/ такива въпроси не са разрешавани, тъй като предмет на делата са били искове за собственост и за неоснователно обогатяване. А въпросите под номер 5 са неотносими към изхода на спора, защото съдът не се е произнесъл по тях. На първо място, няма извод за нищожност на заповедта за назначаване на М.З. за началник на Р. Х. на основание пар.4 ал.1 и ал.2 ПЗР на ЗДСл. – приетото в тази връзка е, че З. е назначена въз основа на влезли в сила съдебни решения и при спазване на изискванията на ЗДСл. На следващо място, въззивният съд няма преценки и обуславащи изхода на делото изводи и за характерът /императивен или диспозитивен/ на разпоредбите на пар.4 ал.1 ПЗР на ЗДСл и на чл.7 т.6 ЗДСл във вр. с чл.35 ЗНП и за това нищожна или незаконосъобразна е заповед за назначаване по служебно правоотношение на началник на Р. на лице, което не е държало конкурс и по отношение на което не са налице предпоставките по чл.7 ЗДСл. С оглед на това тези въпроси не са от значение за спора. Неотносим към резултата по спора в атакуваното решение е и петият поставен от касаторката въпрос. Това е така, тъй като въззивният съд въобще не е извършвал преценка за характера на разпоредбите на пар.4 ал.1 ДР на ЗДСл и на чл.7 т.6 във вр. с чл.35 ЗНП, нито за това нищожна или незаконосъобразна е заповед за назначаване на началник на Р. без провеждане на конкурс и при липса на предпоставките по чл.7 ЗДСл, или за отражението на заповед, издадена при неспазване на пар.4 ПЗР на ЗДСл, върху служебното правоотношение за длъжността началник на Р.. Няма произнасяне от въззивния съд и по шестия въпрос – няма изводи за наличие на системно неспазване на трудовата дисциплина от страна на ищцата. Тук следва да се отбележи и липсата на заявени от последната във въззивната й жалба оплаквания в тази насока, при което и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е и следвало да се произнася. По въпроса по т.7 със сочената от касаторката практика /решение на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 4679/2008г./ не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като изводът на въззивния съд в атакуваното решение, че нарушението „злоупотреба с доверието на работодателя” е съставомерно само когато е извършено умишлено, е в съответствие с приетото в посоченото решение. Няма произнасяне от въззивния съд и по последния поставен в изложението въпрос. Действително в атакуваното решение не са изложени конкретни обстоятелства, свързани с дисциплинарното минало на ищцата и с обстоятелствата, при които са извършени вменените й нарушения, съобразно разпоредбата на чл.189 КТ. Такова задължение, обаче, съдът не е имал, тъй като оплаквания в тази насока касаторката също не е релевирала пред него с въззивната си жалба. При това положение съдът е можел да се произнесе служебно само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси /какъвто е и поставения/ е бил ограничен от посоченото в жалбата. Не е от значение за спора и твърдяната във въпроса липса на преценка и по приложението на чл.147 ал.1 ППЗНП, тъй като директорът нямал задължение да следи персонално посещаемостта на учебните занятия от учениците, което било задължение на класните ръководители. Това е така, защото вмененото с уволнителния акт нарушение /и прието с атакуваното решение за установено/ е за неизпълнение на задълженията на ищцата като директор да организира, контролира и отговаря за цялостната дейност в училището и да контролира и отговаря за правилното водене и съхраняване на задължителната документация от учителите и класните ръководители във връзка с отсъстващи ученици, предвидени в чл.147 ал.1 т.1 и т.12 ППЗНП, а не за неизпълнение на задължение тя лично да следи персонално посещаемостта на учебните занятия от учениците и да я отразява в документацията. За касационното обжалване касаторката не дължи държавна такса. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,