Определение № 226 от 07.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1357/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), [населено място], срещу решение №293 от 31.01.2020г. по т. д. № 3191/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която след отмяна на решение №646 от 05.04.2019г. по т.д. №1583/2017г. на СГС, ТО, VI - 17 състав, са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), [населено място] против „Перфект“ ООД, [населено място], искове с правно основание чл.59, ал.3 от ЗБН за обявяване на относително недействителни по отношение на масата на несъстоятелността на следните прихващания: 1/ прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13032/22.12.2014г.; 2/ прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13030/22.12.2014г.; 3/ прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13034/22.12.2014г., както и в частта, с която е потвърдено решение №646 от 05.04.2019г. по т.д.№1583/2017г. на СГС, ТО, VI- 17 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), [населено място], против „Перфект“ ООД, [населено място], искове с правно основание чл.3,ал.3 вр. ал.2, изр.второ от ЗБН и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.3 от ЗЗД, вр. чл.59, ал.2 от ЗБН за прогласяване за нищожни на следните прихващания: 1/прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13032/22.12.2014г.; 2/прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13030/22.12.2014г.; 3/прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №13034/22.12.2014г., 4/прихващане, извършено от „Перфект“ ООД, [населено място], с изявление, обективирано в писмо с вх.№ на „КТБ“ АД №1228/09.03.2015г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и се прави искане за отмяната му. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поставя процесуалноправният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл.236 ал.2 от ГПК, да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на страните във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните и в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение?“ Поставят се като значими за изхода на делото и материалноправните въпроси: 1.„Попада ли в кръга на действията и сделките, насочени към събиране на вземания срещу банката, визирани в чл.3, ал.2 от ЗБН, прихващането със свое задължение към банка, извършено от кредитор на същата банка след датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл.36, ал.2 от ЗКИ?“ 2.„Попада ли в кръга на действията и сделките, насочени към обезпечаване на вземания срещу банката, визирани в чл.3, ал.2 от ЗБН, прихващането със свое задължение към банка, извършено от кредитор на същата банка след датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл.36, ал.2 от ЗКИ?“ 3.„Изричната законова регламентация на чл.59 от ЗБН, даваща възможност извънсъдебно прихващане да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, при осъществяване на определен фактически състав, обосновава ли извод, че прихващането, извършено от кредитор на банката, се изключва и не попада в кръга на действията и сделките, насочени към събиране или обезпечаване на вземания срещу банката, визирани в разпоредбата на чл.3 ал.2 от ЗБН?“ 4.„Приложими ли са формалните изисквания на чл.59, ал.2 от ЗБН към изявленията за прихващане със задължения на банката, отправени от неин кредитор, в случаите, когато банката се представлява от назначени квестори?“ 5.„Попадат ли в приложното поле на нормата на чл.59, ал.1 и ал.2 от ЗБН изявленията за прихващане, отправени от кредитор на банка в периода след отнемане на лиценза й от Централната банка, но преди постановяване на решение за откриване на производство по несъстоятелност с решение по чл.13 от ЗБН?“; 6. „Как следва да се тълкува използваният в разпоредбата на чл.59, ал.3 от ЗБН термин „неплатежоспособност“, знанието за настъпването на която подлежи на установяване като елемент от фактическия състав на разпоредбата – дали в широк смисъл, като обективно състояние, възпрепятстващо изпълнение на изискуемите задължения на банката към вложителите й и за установяването на което не се изисква правна преценка и обоснован финансово - икономически анализ, или се има предвид правната квалификация на фактите по чл.36, ал.2, т.1 и т.2 от ЗКИ, давана от УС на БНБ при постановяване на решението за отнемане на издадения лиценз за извършване на банкова дейност и преценявана в евентуално съдебно производство при обжалването му по реда на чл.151 от ЗКИ?“; 7. „Следва ли да се приеме, че при постановяване на акт по реда на чл.115 от ЗКИ (изм., ДВ, бр.27/2014г.) от УС на БНБ и прилагане на мерките по чл.116, ал.1 и ал.2 от ЗКИ, в това число на предвидените в ал.2, т.2 и т.3 на същия член мерки – спиране на изпълнението на всички задължения на банката и ограничаване на дейността й съгласно издадения лиценз, е налице състояние на настъпила неплатежоспособност на банката по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН или установена такава по смисъла на посочената разпоредба е налице едва към деня на постановяване на решение за отнемане издадения лиценз за извършване на банкова дейност по реда на чл. 36, ал. 2, т.1 и т.2 от ЗКИ?“; 8. „Кои са приложимите законови критерии за установяване на състоянието на настъпила неплатежоспособност на банката по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН?“; 9. „Кой е най- ранният момент, в който би могло да се приеме, че е налице състояние на настъпила неплатежоспособност на банката по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН?“; 10.„След като значимо по отношение на приложението на нормата на чл.59, ал.3 от ЗБН е знанието за настъпилата неплатежоспособност, то какви са определените от закона критерии, които да установяват и доказват наличието на такова знание у прихващащия кредитор?“; 11. „В хипотезата на чл.59, ал.3 от ЗБН, кои са релевантните към установяване на наличие на знание за настъпилата неплатежоспособност на банка у прихващащия кредитор факти и обстоятелства, които следва да бъдат обекта на преценка от съда в производство по този ред? 12. „Попада ли в приложното поле на чл.59, ал.3 от ЗБН извършеното от кредитор на банката прихващане, в случаите, в които вземането, предмет на изявлението, е придобито от кредитора по силата на сключен, преди постановяване на решението за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност по чл.36, ал.2 от ЗКИ, договор за цесия? 13. „Допустимо ли е установяването на състояние на знание за настъпила неплатежоспособност на банката по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН, да се осъществи чрез позоваване на публично оповестената в Търговския регистър, воден от Агенцията по вписванията, информация за актовете на БНБ, касаещи финансово – икономическото състояние на банката?“; 14. „Под знание за настъпила неплатежоспособност визира ли законодателят наличието на специални знания у конкретния кредитор с оглед обоснован икономически анализ, който да установява, че са налице предпоставките за неплатежоспособността на банката, и което знание ищецът следва да доказва, или по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН с това понятие се визира знанието у средностатистическия гражданин/търговец за настъпила неплатежоспособност на банката, която се извежда от публично оповестената в Търговския регистър, воден от Агенцията по вписванията, информация за актовете на БНБ, касаещи финансово – икономическото състояние на банката – длъжник по вземанията, възникнали по договори за паричен влог, издавани по повод поставянето й под особен надзор по смисъла на раздел VІІІ от ЗКИ и/или от широко оповестената в медиите информация за затваряне на банката за работа с клиенти и за поставянето й под особен надзор ?“; 15. „Знанието за опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл.115, ал.1 от ЗКИ, може ли да се приравни на знание за „настъпила неплатежоспособност“ по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН?“ Процесуалноправният въпрос е въведен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като се твърди противоречие с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №388 от 17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №63 от 17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №111 от 03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. на ВКС, ІI т.о. и др. Поддържа се, че въпросите по т.7 – т.15 са решени от въззивния съд в противоречие с решение №239 от 15.05.2018г. на ВКС по т. д. №986/2017г., І т.о. и определение №147 от 06.03.2018г. на ВКС по т.д.№2361/2017г., ІІ т.о., които от своя страна противоречали на даденото разрешение с решение №160 от 04.07.2018г. на ВКС по т.д.№1164/2017г., ІІ т. о., поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация. Всички въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са въведени и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК с оглед значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация „Перфект“ ООД, [населено място], изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, съставът на САС е споделил изводите на първоинстанционния съд, че прихващането като способ за погасяване на задължения не попада сред действията, визирани в чл.3, ал.2 от ЗБН. Позовал се е на решение №239 от 15.05.2018г. по т.д.№986/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., с което е прието, че „изпълнението на задължение” не може да се възприеме като събирателен израз, включващ и „прихващането“, което в общите разпоредби на ЗЗД е визирано като „способ за погасяване на задължения”. По отношение на евентуалния иск по чл.59, ал.2 от ЗБН, е приел, че посочената норма е неприложима към времевите моменти, в които са направени изявленията - 22.12.2014г. и 09.03.2015г. Изложил е доводи, че тя се отнася само за хипотезите на прихващане, извършено след като вече е открито производство по несъстоятелност по отношение на банката, тъй като само тогава се назначава синдик на същата. Изтъкнал е, че процесните изявления за прихващане са направени преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, поради което и спазването на предвидената в чл.59, ал.2 от ЗБН форма не е условие за действителността им. По исковете с правно основание чл.59, ал.3 от ЗБН е изтъкнал, че първите пет вземания по процесните договори за цесия са придобити преди 07.11.2014г., когато в Търговския регистър е вписано решението на БНБ за отнемане на лиценза на „КТБ“ АД (н.), поради което по отношение на тях не е налице необоримата презумпция за знание за настъпила неплатежоспособност по чл.59, ал.4 от ЗБН. По отношение на вземането, придобито на 05.03.2015г., е посочил, че презумпцията следва да се приложи и за това вземане следва да се приеме, че е недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността. Констатирал е, че към датата, на която са придобити вземанията - 27.10.2014г. /извън това от 05.03.2015г./, по делото няма доказателства, които да водят до извода, че кредиторът е знаел за настъпила неплатежоспособност на банката длъжник. Намерил е за неоснователни доводите на ищеца, че под знание за „настъпила неплатежоспособност” по отношение на редовия гражданин, не следвало да вземат предвид законово определените критерии, а да се приеме, че знание е винаги налице с оглед на широко оповестена информация за евентуалната неплатежоспособност. Посочил е, че след като по отношение на приложението на нормата на чл.59, ал.3 от ЗБН е значимо знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава, то следва да приеме, че дори и да е налице знание, вследствие широко оповестена информация (вкл. и актове на БНБ за поставяне на банката под особен надзор) за опасност от неплатежоспособност, това знание е без значение при преценката на предпоставките от предметния обхват на чл.59, ал.3 от ЗБН. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е налице селективната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която се позовава касаторът. Съгласно постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се и по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните / в този смисъл решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о./. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС. Първите три материалноправни въпроса, поставени от касатора, се отнасят до това дали в приложното поле на разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗБН попадат и прихващанията, извършени от кредитор на банката. Отговор на този въпрос се съдържа в решение № 239/ 15.05.2018г. по т.д. №986/ 2017г. на ВКС, ТК, I т.о., според което прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл.3, ал.2 от ЗБН, и подлежи на атакуване само на основание чл.59, ал.3 и ал.5 от ЗБН в качеството им на специални за този погасителен способ норми. Изводът е мотивиран с различията в уредбата, последиците на исковете по чл.3, ал.3 вр. ал.2 и чл.59, ал.3 и ал.5 от ЗБН и невъзможността да се тълкуват разширително норми, уреждащи нищожност на действия или сделки. Изрично е посочено, че, видно от редакцията на чл.59, ал.3 от ЗБН по арг. от ал.4, прихващането изхожда единствено от кредитор, докато сделките и действията по чл.3, ал.2 от ЗБН са резултат от действия на самата банка в нарушение на чл.36, ал.7 от ЗКИ. Доколкото крайният извод на съда, че прихващането, извършено от кредитор на банката, не попада сред действията и сделките по чл.3, ал.2 от ЗБН, е в съответствие с така формираната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, и не е налице необходимост от промяната й поради изменение на закона или на обществените отношения, следва да се приеме, че не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Въпросите по т.4 и т.5 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК, се отнасят до това дали изискването на чл.59, ал.2 от ЗБН за форма за валидност на прихващането – писмена с нотариална заверка на подписа е приложимо и за прихващания, извършени преди решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на банката и по-конкретно в периода от отнемането на лиценза й от БНБ до откриване на производството по несъстоятелност. Въпросите са свързани с доводите на касатора, основаващи се на фигурата на временния синдик по чл.12а от ЗБН, въведена с ДВ бр.22/24.05.2015г., който може да се назначи като предварителна обезпечителна мярка по време на разглеждане от съда на молбата на БНБ за откриване на производство по несъстоятелност на банка, и на правомощията на временния синдик да завежда отменителните искове, от което се извежда възможността да бъде адресат на волеизявлението за прихващане. С оглед на това, тези въпроси също са неотносими за изхода на конкретния спор, тъй като правната възможност за назначаване на временен синдик е въведена едва през май 2015г., след извършване на процесните прихващания. Предвид липсата на общото основание по чл.280 ал.1 от ГПК, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Поставените въпроси по т. 6 – т.15 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК могат да бъдат обобщени по реда на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно „знанието за неплатежоспособност“ като елемент от фактическия състав на чл.59, ал.З от ЗБН и възможността същото да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под особен /специален/ надзор. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на спора по исковете по чл.59, ал.3 от ЗБН, но не е налице сочената допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Определенията на ВКС, постановени по реда на чл.288 от ГПК, не представляват практика, противоречието с която да е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като не дават отговор на конкретен правен въпрос по прилагане на материалноправна или процесуалноправна норма. В решение №239 от 15.05.2018г. по т. д.№986/2017г. на ВКС, І т.о., не е дадено разрешение на поставения правен въпрос, от което въззивният съд да е допуснал отклонение. В изложението на касационния жалбоподател се цитира част от акта на касационната инстанция, възпроизвеждаща мотивите на въззивния съд. По обобщения въпрос не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. За да съществува това основание, следва да се касае за приложение на разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или за приложение на разпоредба, която е неясна и се налага нейното тълкуване. По въпроса относно субективния елемент на фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН и допустимостта „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на тази разпоредба да бъде обосновано със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор е формирана практика на ВКС с решение №51/21.07.2020г. по т. д. №3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.08.2020г. по т. д. №1920/2018г. на ВКС, I т. о., решение №112/28.10.2020г. по т.д.№1721/2019г. на ВКС, ІІ т. о., решение №161/17.12.2020г. по т. д.№3089/2018г. на ВКС, ІІ т. о., решение №131/21.12.2020г. по т.д.№751/2019г. на ВКС, І т. о. и решение №130/14.01.2020г. по т.д.№2597/2018г. на ВКС, ІІ т. о. В посочената практика по чл.290 от ГПК еднозначно се приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 от ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал.2, т.2 от ЗКИ. Изяснено е, че под „знание за неплатежоспособност“ в обсъжданата хипотеза следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 от ЗКИ (ред. преди изм., обн. ДВ бр.62 от 2015г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. В решение №143/12.02.2021г. по т. д. №2343/2019 г. на ВКС, II т. о., е прието, че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл.7 от ЗТРРЮЛНЦ (напр. решенията на УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор и за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност), узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Фактът, че преди придобиване на вземането Централната банка е оповестила публично становището си за установено състояние на неплатежоспособност на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), би могъл да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл.59, ал.3 от ЗБН, доколкото като кредитор и длъжник на поставената под специален надзор банка ответникът е имал интерес да следи за предприетите по отношение на нея действия от страна на компетентния орган - БНБ. Уважаването на иска по чл.59, ал.3 от ЗБН обаче е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. В съответствие с дадения отговор на правния въпрос в практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че у прихващащия кредитор не е налице знание за настъпила неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на активните вземания, тъй като релевантното за относителната недействителност на прихващането по чл.59, ал.3 от ЗБН знание за неплатежоспособност не може да се приравни на знание за опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл.115 от ЗКИ, при която БНБ може да постави банка под специален надзор. Наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не разкрива никой от сочените пороци. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.59, ал.7 от ЗБН „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 от ГПК в размер на 30 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд