Определение № 3317 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1868/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „В и М„ ООД против решение № 332/29.03.2024 г. по гр.д.№ 2238/2023 г. на Варненски окръжен съд, в частта му, с която предявеният от касатора против П. С. М. иск, по реда на чл. 422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответницата, в размер на 11 787 лева, квалифицирано с основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, е отхвърлен, поради уважено възражение за прихващане, предявено от ответницата, активното вземане по което е формирано от дължими й от ищеца суми от трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224 ТЗ. Доколкото съдът е приел за установено вземането на ищеца, от получени от ответницата суми без основание, в която част въззивното решение не се атакува от същата, касаторът оспорва основанието на активното вземане по възражението за съдебно прихващане. Счита, че в противоречие с материалния закон съдът е отказал да приложи забраната за договаряне сам със себе си, предвидена в чл. 38, ал. 1, пр. първо ЗЗД, към допълнителното споразумение от 30.07.2021г., сключено от ответницата в качеството на органен представител на ищцовото дружество от една страна, и в лично качество, като физическо лице – от друга, с което е предоговорен размера на трудовото й възнаграждение от 650 лева на 4 000 лева. Неправилно намира и възприемането от съда на датата на споразумението, като достоверна, в нарушение на чл. 181, ал. 1 ГПК и при липсата на доказателства, че е съставено към момент, в който П. М. все още е изпълнявала функции на органен представител на дружеството. Страната намира, че в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът не е отчел значението на обстоятелството, че П. М. не е претендирала пред Агенция „Инспекция по труда„ неизплатени трудови възнаграждения в сочения по делото дължим размер, а съобразно предходно договорения от 650 лева, нещо повече – съдът е препятствал ищеца да установи това обстоятелство. Не е съобразил и факта, че допълнителното споразумение не е доведено до знанието на другия управител на дружеството – Н. М., представляващ същото заедно и поотделно с ответницата към датата на посоченото му сключване. Ответната страна – П. М. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като „очевидна неправилност„, на каквато се позовава касаторът, не следва в случаите, в които „съдебният акт е незаконосъобразен, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, при противоречие с практика на ВКС, с актове на Конституционния съд или на Съда на ЕС, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси, досежно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на съдебния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателства в тяхната съвкупност и логическа връзка „. Отделно от това страната намира, че формулираните в евентуалност въпроси не кореспондират с решаващи мотиви на въззивното решение, не са част от предмета на спора и отделно не са обосновани с допълнителен селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, но неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо и второ ГПК, по следните съображения: Ищецът „В и М„ ООД основава претенцията си на твърдението, че в период от време, през който П. М. е съуправител на дружеството, същата се е разпоредила с парични средства на дружеството по банкова сметка и находящи се на каса, в лична полза /заем/ или без посочено основание, като въпреки частичното възстановяване на суми, за една част – в общ размер от 11 787 лева – не разполага с правно основание за задържането им. От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че общата сума от 11 787 лева е сбор от две отделни суми: 9 757 лева - разпоредени по сметка и получени на каса от ответницата, за които, въпреки частични възстановявания, липсват разходо – оправдателни документи в счетоводството на дружеството и 2 030 лева / стр.2, пар.2 от исковата молба / - общ размер на разпоредени от същата и изтеглени в брой суми, в периода 17.09.2021 г.- 24.09.2021 г., за които липсват разходо - оправдателни документи. Насетне исковата молба навежда твърдения и за неоснователно задържан остатък от разпоредена от ответницата, в лична полза, сума с основание „заем„, в размер от 3 130 лева. В противоречие с обстоятелствената част, с петитума на исковата молба се претендира установяване на вземане, в общ размер от 11 787 лева / в обстоятелствената част посочено, като формирано от сбора на 9 757 лева и 3 130 лева, който възлиза на 12 887 лева /, като сбор от сумата 9 757 лева / невъзстановен остатък от изтеглени от сметка или получени на каса от ответницата суми, в качеството й на органен представител на дружеството, за които не са представени разходо-оправдателни документи / и сума от 2 030 лева / посочена в обстоятелствената част, като дължима на идентично основание /. Сумата от 9 757 лева ищецът квалифицира в петитума на исковата молба като „неправомерно задържана сума„, а тази от 2 030 лева – като „разлика между неоснователно излъчени преводи и теглене на суми в брой„, очевидно визирайки разлика между изтеглени и частично възстановени суми / в обстоятелствената част на исковата молба за тази сума, изтеглена в предходен период – 17.09.2021г. - 24.09.2021г., не се твърди възстановяване /. Заповедта за незабавно изпълнение, възражението срещу която е легитимирало ищеца за предявяването на иска, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е за сума в общ размер от 11 787 лева, формирана както следва: 1 / остатък в размер на 2 030 лева, от изтеглени от П. М. суми, в периода 10.09.2021г. - 24.09.2021г., частично възстановени, за който остатък не са представени разходо-оправдателни документи и 2/ 9 757 лева, самата сума сбор - веднъж от разликата между 24 130 лева – изтеглени от М., като дължими й заплати, от които същата е възстановила 21 000 лева / т.е. остатък от 3 130 лева / и втори път - от разликата между изтеглена на каса сума от 20 900 лева, при разплатени от ответницата задължения на дружеството и захранена от нея сметка на същото, в общ размер от 11 143 лева / т.е. неоправдан остатък от 9 757 лева /. Видно от заявлението за издаване на заповедта по реда на чл. 417 ГПК, няма упоменаване на разпоредени, с основание „заем„ в полза на ответницата суми, фигуриращи в исковата молба. Всички претендирани суми – без тази от 3 130 лева - са с основание разпоредени и изтеглени на каса от ответницата суми, в качеството на съуправител на ищцовото дружество, за което няма представени разходо-оправдателни документи. За сумата от 3 130 лева – разлика между изтеглени от ответницата, като дължима й „заплата „ и частично възстановени суми - обстоятелствената част кореспондира с поддържания петитум за получено без основание. Първоинстанционният, а и въззивният съд не са оставили исковата молба без движение, за отстраняване на съществуващото в същата вътрешно противоречие / в обстоятелствената й част, а и между обстоятелствена част и петитум /, както и противоречието между предмета на заповедното производство и този на предявения иск, които следва да са идентични. Срещу иска ответницата П. М. е противопоставила възражение за съдебно прихващане, с дължими й от ищеца суми от трудово възнаграждение / в общ размер 8 000 лева / и обезщетение по чл. 224 КТ / с непосочен размер /, на основание допълнително споразумение от 30.07.2021г. към сключения с дружеството трудов договор, за изпълняване на длъжността „магистър – фармацевт„ в аптека в [населено място], сключено от нея в двойно качество – като органен представител на „В и М“ООД, в качеството на работодател и в лично качество, като работник по трудов договор при ищеца. Настоящият състав намира, че независимо от констатираната нередовност на исковата молба и доколкото допустим предмет на исковото производство биха били само сумите, предявени със заявлението по чл. 417 ГПК, влючени в предмета на иска, при това на основанието, на което са претендирани, както и независимо каква е вярната правна квалификация на исковете – чл. 145 ТЗ / за причинени на дружеството вреди, управленски деликт / или споделената от въззивния съд - чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД / неоснователно обогатяване /, при явна нужда от диференцирането й, спрямо различните обстоятелства по отделните претендирани суми / 3 130 лева се претендира като получена в лично качество от ответницата, но без основание /, главният иск предпоставя търговски характер на делото, доколкото за сумата от 9 757 лева се основава на качеството и поведението на ответницата, като органен представител на ищеца – търговско дружество, а за сумата от 2 030 лева, според исковата молба / 3 130 лева, според предмета на заповедното производство / е под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост, независимо от вида на делото – гражданско или търговско. В практиката на Върховен касационен съд е споделен търговски характер на делото по иск за управленски деликт / чл. 145 ТЗ /, както и в хипотеза на извъндоговорно основание на претенция, обусловена от съществуващо търговско правоотношение между страните. Аналогично следва да се възприеме търговски характер на делото и когато извъндоговорната отговорност се претендира във връзка с правоотношение между страните, регулирано от ТЗ, каквито са правоотношенията между търговското дружество и неговия органен представител. Общата цена на иска – 11 787 лева - е под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по търговски дела, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК. Цената на отделните претенции от които се формира – 9 757 лева и 2 030 лева – също е под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по търговски дела / първата / и под предвидения по търговски и граждански дела праг – 5 000 лева / втората /. От друга страна, съдебното възражение за прихващане, предявено от ответницата, като част от спора, по който се формира сила на пресъдено нещо, не предоставя основание за допустимост на касационното обжалване, на основание чл. 113 ГПК вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК. Възражението се основава на трудов договор между страните и следователно за настоящия спор ответницата няма качеството „потребител“. Съгласно съображение 10 от преамбюла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трудовите договори са изключени от сферата на действие на Директивата. Касационна обжалваемост не следва от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, тъй като въведената с разпоредбата допустимост на същото, по дела с предмет трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение, за суми над 5 000 лева, е предвидена за искови претенции с този предмет. Допустимостта следва да се съобразява, с оглед защитеното от съответната разпоредба – чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК - право, в случая – право на необжалващия ответник по спора, различно от правото, предявено с иска на „ В и М“ ООД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение