Определение № 928 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4128/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. А. против решение №128/10.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 185/2025 г. от състав на АС-Пловдив. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С решението си, АС – Пловдив е счел за основателен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 40 000 лева и е постановил решение в този смисъл, отменяйки частично първоинстанционното решение. Съдът е приел, че с постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от 01.10.2016г. по ДП №33/2015г. по описа на СГП, СЗ “Антикорупция“, ищцата е привлечена, като обвиняем за извършване на престъпление по 301, ал.1, предл.първо и второ, вр.чл.20,ал.2, вр.ал.1 НК. На 30.09.2016 г., в дома на ищцата е било извършено претърсване и изземване, за което е съставен протокол за претърсване и изземване по чл.164, ал.1 НПК, приет като писмено доказателство по делото. На същата дата е извършен и обиск на ищцата, за което е съставен протокол за обиск и изземване, от който е видно, че от ищцата не са били иззети пари, предмети и книжа. Със заповед за задържане на лице от 30.09.2016г., ищцата е била задържана за срок до 24 часа в помещение за временно задържане - в РУ- Х., като е била освободено в 13,00ч. на 01.10.2016г. На основание чл.61 от НПК, на 01.10.2016 г., спрямо обвиняемата е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 2000 лв., която е внесена на 05.10.2016г. С постановление от 01.11.2016 г. на прокурор при СГП, Специализирано звено „Антикорупция“ по ДП № 33/2015 г. по описа на СО-СГП-СЗА, по отношение на ищцата е била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, която е била потвърдена с определение от 28.04.2017г. по НЧХД № 303/2017 г. по описа на ОС- Хасково, с което искането на обвиняемата за отмяна на забраната е било оставено без уважение. С постановление от 21.06.2018 г. на Специализираната прокуратура с рег.№ 112/2018 г. са отменени взетите спрямо ищцата мерки за процесуална принуда, включително и мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на РБългария“. С постановление от 15.02.2019 г. на прокурор от Специализираната прокуратура, наказателното производство за престъпление по чл.321 НК е прекратено, като е прекратено изцяло спрямо част от лицата, а досъдебното производство е изпратено по компетентност по местоизвършване - на ОП-Х.. С постановление от 08.04.2024г., частично е прекратено наказателно производство срещу ищцата за престъпление по чл.301, ал.1, вр. чл.20,ал.2НК по ДП№СП-81/2019г. по описа на О. при ОП-Х., представляващо преписка № СП - 1163/2019 г. по описа на ОП- Х., на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК. Постановлението от 08.04.2024 г. е обжалвано по реда чл.243 от НПК и е влязло в сила на 06.07.2024 г. При определяне размера на справедливото обезщетението по чл.2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ, съдът е взел предвид, от една страна, повдигнатото обвинение - за престъпление по чл.301, ал.1, предл. първо и второ, вр. с чл.20, ал.2,вр. с чл.20,ал.1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години и глоба до 5000 лв, е тежко по см.92, т.7 НК, продължителността на наказателното производство – 7 г., 9 месеца и 6 дни, произтеклият обществен интерес и отзвук, изразяващ се в медийни публикации и коментари в обществото относно образуваното срещу ищцата наказателно производство, претърпеният стрес и отрицателните последици за психическото й състояние, настъпилите неблагоприятни последици и отражения за нея в личен, служебен и професионален план, наложеното й ограничение да напуска пределите на страната и невъзможността й да посети дъщеря си във Великобритания. От друга страна, съдът е съобразил, че наказателното производството срещу ищцата се е развило и приключило само в досъдебната фаза, без повдигане на обвинение срещу нея с обвинителен акт или постановяване на осъдителна присъда от съд, от което следва, че търпените от ищцата вреди от наказателното производство са с по-нисък интензитет. Установява се, че след първоначалните действия по разследването, ищцата не е била обект на интензивна процесуално-следствена дейност от страна на разследващите, като освен разпита й след предвилчането като обвиняем и предявяването на разследването през 2017г., други действия с нейно участие не са извършвани. Взетата спрямо нея мярка парична гаранция не е в особено голям размер и е действала по-малко от 1/4 от целия период на наказателното производство, какъвто е бил и срока на забраната да се напуска страната. Считано от 21.06.2018г, до края на производството, спрямо ищцата не е имало никакви мерки за неотклонение и същата не е била ограничена да пътува при дъщеря си. Взето е предвид също, с оглед наведените в ИМ твърдения, че възникването и протичането на множество сериозни заболявания при ищцата, след началото и по време на воденото срещу нея наказателно производство, че тези заболявания не са възникнали вследствие на претърпения от нея стрес и негативни емоции в резултат наказателното производство. Съдът е взел предвид и че в ИМ се признава, че уволнението на ищцата е отменено и същата е възстановена в структурата на Агенция Митници, макар и на друга позиция, което сочи, че възможността й за развитие в професионалната сфера, в която е била ангажирана преди наказателното производство, не е приключила в резултат на последното. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочи се правен въпрос, има ли значение при определяне на обезщетението за неимещуствени вреди по ЗОДОВ обстоятелството, че наказателното производство е прекратено в досъдебна фаза и в тази връзка се поставят въпроси относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението по справедливост. Безспорно е в съдебната практика, че при наличието на производство в съдебната фаза на наказателното преследване и наличие на присъди против обвиненото лице, вредите, които същото търпи са в по-голям размер. В същата насока, по тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС