Определение № 4312 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2207/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Дюни“ АД, против решение № 235 от 02.12.2024 г. по в. гр. д. № 271/2024 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 338 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 1040/2022 г. на Бургаския окръжен съд с уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС на Държавата за установяване правото ѝ на собственост върху недвижим имот - реална част от ПИ с идентификатор 67800.11.114 по КККР на гр. Созопол, с площ от 6 500 кв. м, бивш ПИ с № 011048 по картата за възстановената собственост на гр. Созопол, представляваща територия между две морски съоръжения, и за осъждане на ответното дружество „Дюни“ АД да предаде владението върху този имот. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие със закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея са поставени многобройни правни въпроси с доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, актове на Конституционния съд на Република България, както и с оглед значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отправено е също така искане с правно основание чл. 149, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 150, ал. 2 КРБ за сезиране на Конституционния съд, който да тълкува разпоредбата на чл. 18 от Конституцията на Република България и по-точно да даде отговор на въпроса - дали определената територия в случая се включва (с оглед свидетелските показания) в съдържанието на тази разпоредба, като се има предвид, че след 1988 г. процесната територия вече не представлява море, а отвоюван от морето бряг в резултат на естествени наносни процеси. В подаден в срока по чл. 287, ал 1 ГПК писмен отговор Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва касационната жалба по съображения за неаргументираност на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на релевираните касационни оплаквания. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Същата не обосновава основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. За да постанови обжалваното решение, състав на Бургаски апелативен съд е приел за безспорно по делото, че в периода 1983 - 1987 г. процесният имот е попадал в акваторията на Черно море, като около него са изградени от Държавата кей „Марина“ и мол (хидротехническо съоръжение за защита на акваторията на пристанище от вълнение, свързано в единия си край с брега) - подобекти на изграденото на държавен терен ваканционно селище „Дюни“. Последното било предоставено за управление на държавното дружество „Дюни“ ЕАД, правоприемник на ТК „Балкантурист“ - Созопол, впоследствие преобразувано в „Дюни“ АД и приватизирано с договор от 16.04.1999 г. Въз основа на приетите експертни заключения на първоначалната съдебно-техническа експертиза и допълнителна експертиза, както и от изслушаното в хода на въззивното производство второ допълнително експертно заключение, въззивният съдебен състав е обосновал извода, че спорният имот попада в територията на морски плаж „Дюни-Алепу“. За същата територия е бил съставен и Акт за изключителна държавна собственост (АИДС) № 591 от 04.02.2000 г., при изготвянето на който е било съобразено и заснемане на морските плажове, извършено през 1999 г., като през 2006 г. този акт е бил коригиран. Процесният имот не е бил включван в обхвата на АДС № 676 от 01.09.1995 г., съставен от кмета на Община Созопол за земя и сгради във ваканционно селище „Дюни“, тъй като по кадастралния план, въз основа на който е бил съставен този акт, територията на спорния имот е попадала в акваторията на Черно море. При проследяване на наличните геодезически заснемания от специализираната карта, кадастралните планове, едромащабните топографски карти и надморската височина (котите) на брега и до него се установявало, че процесната територия е била разположена върху водослив, отвеждаща повърхностните дъждовни води от територията на север и северозапад в морето. След повишаване нивото на брега, вследствие на отлагане на пясъчни маси, породено от благоприятното разположение на изградения кей, е настъпило заблатяване на терена поради липса на необходимия денивелационен наклон за оттичане на водите в морето. В периода 2000 – 2002 г. имотът бил реконструиран, като върху него са били изградени площадка и открит басейн. След изграждането на басейна върху бетонна площадка в спорния имот (идентичен с бивш поземлен имот № 011048 и понастоящем съставляващ част от поземлен имот с идентификатор 67800.11.114 по кадастралната карта на гр. Созопол), същият за първи път е бил нанесен като самостоятелен обект - поземлен имот № 011048, в картата на възстановената собственост за землището на гр. Созопол на 22.05.2003 г. (три години след нейното одобряване през 2000 г.), въз основа на решение от 23.04.2003 г., което липсва в архива на ОСЗ – Созопол. Впоследствие, след заснемането на морските плажове през 2012 г., имотът е бил отразен като „площадка“ в специализираната карта за морски плаж „Дюни“, както и в действащата кадастрална карта. В този смисъл въззивният съд приел, че са и изслушаните показания – свидетелката Р. И., работила в „Дюни“ АД от 1986 до 2006 г. като отговорник на пречиствателна станция и от 2010 - като отговорник на басейн, заявила, че през 1986 г. на спорния терен имало пристан за яхти, хелинг (скара за издърпване на лодките) и беседка, под която излизал канал за дъждовни води от х-л „Пеликан“. На мястото се събирали листа и утайка от дъждовната вода, изтичаща от канала. Започнало да се образува блато от изгнилите листа, треви, водорасли и туристите се оплаквали от миризмата. При силен дъжд се свличала и почва към заблатеното място. Когато започнали да строят басейна, направили шахта на мястото, където каналът се вливал в морето, и оттам извели тръба далеч от брега, както било по проект. Басейнът бил построен 2001 – 2004 г. на заблатеното място, където преди това било море. Първоначално там имало морска вода, било си море и лодките влизали вътре. Свидетелката И. К., също работила във в. с. „Дюни“ още от 1983 до 1992 г., а след това от 2004 г. до датата на изслушването ѝ, свидетелствала за това, че в района на сегашния пристан нямало плаж. Когато започнало изграждането на „Марина“ и съоръженията за обезпечаване отичането на водите, се получило заблатяване на територията на процесния имот, а през 2004 г. на това място вече имало изграден басейн. При така събраните доказателства въззивният съд намерил за установено, че до 2002 г., когато от „Дюни“ АД били изградени открит басейн и бетонна площадка в спорния терен, същият, при изграждането на морските съоръжения кей и мол до края на 80-те години на миналия век, е бил море. Впоследствие, през 90-те години, поради наноси от морето и отичане на дъждовна вода, морската площ изплитняла и се превърнала в заблатена водна територия от акваторията на Черно море и плажна ивица. Този извод се подкрепял и от посоченото в акт за узаконяване № 4 от 11.02.2004 г. на Община Созопол, в който спорният обект е посочен като „открит басейн „Марина“ с основи на изкуствен остров“, което съдебният състав е приел, че потвърждава констатацията за изграждането му във водна площ - част от акваторията на Черно море, а не върху земя. Изтъкнато е още в мотивите и че липсва основание за отразяване на имота в картите за възстановена собственост в землището на гр. Созопол, след като същият никога не е имал характера на земеделска земя. С оглед изложеното и като се е позовал на разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, въззивният съд е приел, че в случая се касае до имот изключителна държавна собственост, доколкото към датата на завземането му от страна на ответника същият е представлявал заблатена морска плитчина с плажна ивица. В това си качество, като вещ изключена от гражданския оборот по силата на чл. 28, ал. 1 ЗС, съдът посочил, че спорният имот не може да бъде придобиван от физически и/или юридически лица. Следователно, доколкото в отговора на исковата молба не се отричала собствеността на Държавата върху него в периода преди 2002 г., то възраженията за придобиването му по приращение, евентуално по давност, след изграждане на бетонната площадка с открития басейн през 2002 - 2004 г., съдът е отхвърлил като неоснователни. Изтъкнал е, че като несвоевременно наведени твърденията за придобиване на спорния имот по силата на договора за приватизация от 1999 г., както и въз основа на земеделска реституция, не следва да се обсъждат. С тези съображения въззивната инстанция е намерила предявения иск за собственост по чл. 108 ЗС като доказан и го уважила както в установителната, така и в осъдителната му част. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното по предмета на настоящото производство по чл. 288 ГПК: Отправеното искане с правно основание чл. 149, ал. 1, т. 1, вр. чл. 150, ал. 2 КРБ следва да се остави без уважение. В своята практика Конституционният съд съблюдава трайно установени критерии за допустимост на исканията за тълкуване на разпоредби от Конституцията. Изтъкната е необходимостта, когато искат тълкуване на конституционни разпоредби, сезиращите субекти да посочват в какво се състои неяснотата на тези разпоредби, могат ли те да породят и пораждат ли някакви съмнения относно еднаквото и точното им приложение, и в какъв смисъл следва да се тълкуват (определение от 02.06.1992 г. по к. д. № 13/1992 г.). Необходимо е да бъде изяснен още правният интерес от исканото задължително тълкуване, като се изложат съображения за неяснота относно смисъла и съдържанието на конституционната разпоредба, която да обуславя противоречиво или нееднакво прилагане (определение от 30.04.1998 г. по к. д. № 14/1998 г.). Също така, абсолютно условие за допустимост на отправеното искане е повдигнатият въпрос да има преюдициален характер за решението по конкретния правен спор (Тълкувателно решение № 3 от 2020 г. по к. д. № 5/2019 г.). В разглежданата хипотеза описаните условия не са налице. На първо място, поставеният въпрос е твърде казуистично формулиран по начин, който предполага Конституционният съд да преразгледа конкретно достигнатите по делото фактически констатации по правнорелевантните факти и тяхното значение, а не да тълкува абстрактно и общовалидно конкретната разпоредба от основния закон. Освен това, отправянето на посоченото запитване до Конституционния съд не е от преюдициално значение за разрешаването на повдигнатия правен спор. Съгласно изложените аргументи към мотивите в обжалваното решение, в случая се касае за завзета заблатена морска плитчина от акваторията на Черно море с плажна ивица (т. е. водна площ - воден обект, и крайбрежна плажна ивица), а дори и да се възприеме тезата на ответника, че спорният терен е бил вече земя към 2000 - 2004 година, а не заблатена морска плитчина, то крайният изход по делото не би се променил, тъй като чл. 12, ал. 1 ЗВ (обн. - ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.01.2000 г.) прогласява за публична държавна собственост земите, образувани в резултат на естествени процеси, настъпили в териториалното море. Неоснователни са и наведените доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с поставените в изложението въпроси. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, повдигнатите от касатора въпроси следва да са включени в предмета на спора, да са обусловили решаващите правни съображения на съда, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени факти и обстоятелства. Не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Освен да формулира конкретен обуславящ въпрос (или въпроси), за да постигне допускане на касационно обжалване, касаторът трябва да изложи още точни и аргументирани съображения относно наличието на визираните в т. 1 - 3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК допълнителни предпоставки. Касационният съд не може да се произнася служебно по предмета на производството по чл. 288 ГПК с изключение на случаите, когато е засегната валидността или допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. Първата група въпроси касае определянето на приложимия закон към процесната територия, както и значението на нейния характер, времето и начина, по който същата се е образувала вследствие на природните процеси, преди осъщественото в нея строителство, а именно: „Следва ли съдът да изследва към кой времеви момент е възникнала дадена територия като отвоювана от морето, за да приложи материалния закон, приложим към тази дата; достатъчно ли е съдът да констатира наличието на отвоювана територия, за да приложи разпоредба на закон; Ищецът длъжен ли е да докаже при пълно и главно доказване времето на отвоюване на територията от морето по предявен иск по чл. 108 ЗС, за да може съдът да направи преценка дали към съответната година и дата е приет и в сила определен закон; Следва ли съдът да приложи даден закон спрямо отвоюваната от морето територия, ако това отвоюване е станало преди влизането в сила на този закон, или следва съдът да отхвърли иска; Длъжен ли е съдът да направи подробен анализ на действащите законови разпоредби, включително и на конституционни норми, за да установи приложението им по време и съдържание спрямо времето на възникване на фактите, или може да придаде обратно действие на правни норми и така да ги приложи към събитие, възникнало преди влизането им в сила, доколкото Законът за водите, Законът за държавната собственост и КРБ влизат в сила след 1988 г., когато има доказателства да се е образувала процесната територия, ЗДС, обн. – ДВ, бр. 44 от 21 май 1996 г., е изменян многократно през годините, а Законът за водите, обн. – ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999 г., е в сила от 28.01.2000 г. след датата на приватизационния договор от 14.04.1999 г.; Може ли чл. 12 от Закона за водите да се прилага спрямо Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия към 16.04.1999 г., когато е сключен приватизационният договор, респективно може ли да се прилага за фактически площи, които са се образували преди датата на приемането на този закон, доколкото Законът за нормативните актове казва, че за фактически положения обратно действие на закон може да има само в случаите, в които е предвидено, а чл. 12 от Закона за водите, респ. Допълнителните разпоредби на закона, не предвиждат такова обратно действие; Ако отвоюването на територия от морето се случва практически преди приемането на Закона за водите, ЗДС и КРБ, но едва впоследствие получава идентификатор, може ли да се придаде обратно действие на нормите на тези закони, без изрична разпоредба за обратно действие, и след сключен договор за приватизация, където територията е функционално свързана, по реда на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия; При конкуренция на правни норми между Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, Закона за водите и Закона за държавната собственост кои норми следва да се приложат и как следва да се преценява действието им по време спрямо възникнали факти и сключени договори; Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, действал към 16.04.1999 г., има ли специално приложение спрямо Закона за държавната собственост, Закона за собствеността, предишния Закон за териториално и селищно устройство и спрямо неприетия към 1999 г. Закон за водите, в сила от 28.01.2000 г.“ Въпросите са некоректно поставени в контекста на оплаквания за неправилно определяне на приложимия към предявеното спорно право закон, като са наведени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непроизнасяне по всички доводи и възражения, както и в неизследване на голяма част от представените доказателства, а именно онези досежно приватизацията и реституцията на процесния терен. Задължението на въззивния съд е да се произнесе по предмета на спора в рамките, очертани от исковата молба и отговора към нея, като разгледа и обсъди само онези доводи, защитни тези и доказателства, които са своевременни, допустими и относими към спора. В мотивите към обжалваното решение изрично е подчертано, че в срока по чл. 133 във вр. с чл. 131 ГПК ответникът не е навел подобни доводи и възражения (за придобиване на имота по силата на приватизационна сделка, евентуално земеделска реституция), което изключва произнасянето по тях. Прието е, че спорният период обхваща само и единствено годините от завземане на територията през 2002 - 2004 г., когато са изградени процесната бетонна площадка и от-крит басейн, до датата на предявяване на иска. Към този период, както е видно и от самото изразено от касационния жалбоподател становище, Законът за водите вече е бил в сила и единственото, което е следвало да се съобрази е дали при неговото действие и към правнорелевантния период (2002 - 2004 г.) имотът е бил с такъв статут, който да позволява придобиването му на оригинерно правно основание от частноправни субекти. По тези въпроси съдът се е произнесъл с надлежни, пълни и подробни мотиви въз основа на вътрешното му убеждение относно доказателствената стойност и значението на събраните доказателства. Останалите въпроси, повдигнати от касатора, отнасящи се до факти и обстоятелства, изключени от обективните предели на правния спор по конкретното дело, са неотносими и съответно не могат да обусловят допускане на касационното обжалване поради несъответствие с общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо не следва да се обсъждат и допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2 и т. 3 на същата разпоредба във връзка с повдигнатата първа група въпроси относно определянето на приложимия закон към процесната територия, както и значението на нейния характер, времето и начина, по който същата се е образувала вследствие на природните процеси, преди осъщественото в нея строителство. Следващите въпроси от изложението към жалбата на касатора касаят правомощието на въззивния съд да се произнесе по различно придобивно правно основание от посоченото в исковата молба, както и при липса на доказателства и надлежни твърдения за неговото осъществяване – „Допустимо ли е при заявено основание за собственост в исковата молба и в нейния петитум – чл. 18, ал. 1 от Конституцията, съдът сам да допълни в мотивите си, че дори това основание да не е изпълнено от фактическа страна, е налично друго основание за собственост, а именно чл. 12, ал. 1 от Закона за водите, което обаче не е било заявено от ищеца и представлява норма, която не е била влязла в сила към датата на правнорелевантните юридически факти: възникването на земята и сключването на приватизационния договор; Допустимо ли е при определяне на правната квалификация на иска от съда замяна на чл. 18, ал. 1 от Конституцията с чл. 12, ал. 1 от Закона за водите; Допустимо ли е съдът да неглижира доказателства и аргументи на страните с оглед позицията, че дори да не е изпълнен от фактическа страна чл. 18, ал. 1 от Конституцията (плаж), то е приложим чл. 12, ал. 1 от Закона за водите (друг вид суша); Представлява ли това разширително тълкуване на чл. 18, ал. 1 от Конституцията и по смисъла на решение № 2 от 06.02.1996 г. на Конституционния съд и решение № 2 от 15.06.2000 г. на Конституционния съд по к. д. № 5/2000 г.; Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си при установени по надлежен ред факти и доказано фактическо и правно основание по предявения иск.“ Поставените въпроси не обуславят съмнение за вероятна недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по непредявено основание за придобиване на правото на собственост върху спорния имот, съответно не разкриват противоречие с трайно установената практика на касационната инстанция относно приложението на установения в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало и начина на определяне на спорното материално право и съответно предмета на делото. Съгласно приетото в нея, предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска и съобразно конкретно наведените от ищеца твърдения. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск тогава, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала (решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1844/2010 г., на ВКС, IV г. о., решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 476/ 2009 г. на ВКС, IV г. о.). В разглежданата хипотеза съдът е приел, че е сезиран с иск за собственост на Държавата, обоснован с твърдението, че процесният имот е представлявал част от Черно море, която в резултат на изградените в близост морски съоръжения се е превърнала в пясъчна ивица, чието заснемане през октомври 1999 г. е станало повод за актуването ѝ като изключителна държавна собственост с АИДС от 2000 г. - основание за придобиване на имота в собственост на Държавата съгласно чл. 12, ал. 2 ЗВ във връзка с чл. 14 от с. з. и чл. 18 КРБ. При тази констатация в мотивите към обжалваното решение не може да се сподели тезата на касатора за произнасяне по непредявено основание и/или въз основа на невъведени факти и обстоятелства. Въпросите са поставени в условието на хипотеза, каквато се различава от действителната фактическа и правна рамка на делото, такава каквато е очертана от въззивния съд, и съответно са мотивирани със собствения прочит на касатора за правилния анализ на събраните доказателства и фактическите положения, които следва да бъдат приети за установени на тяхна база – т. е. изразяват доводите му за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които представляват касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива не могат да бъдат разглеждани по същество в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Неотносим е и следващият въпрос – „Допустимо ли е придобиване по давност и приращение на държавна собственост; Допустимо ли е придобиване по силата на приватизация на земя и като какъв вид, образувана чрез естествени процеси на засушаване от морската акватория преди приемането и влизането в сила на чл. 18, ал. 1 КРБ, на ЗДС и на Закона за водите; допустимо ли е придобиване на земя, образувана чрез естествени процеси на засушаване, от морска акватория по силата на давност и/или приращение при наличие на приватизационен договор, сключен преди влизането в сила на ЗДС и Закона за водите, в частност чл. 12 ЗВ.“ Както вече беше изложено, повдигнатият за разглеждане спор не касае придобиване по давност и/или приращение на имот преди влизане в сила на чл. 18, ал. 1 КРБ, ЗДС и/или ЗВ, нито има за предмет произнасянето по въпроса за действието на приватизационния договор от 1999 г. От всичко изложено следва, че горепосочените въпроси не могат да формират общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като или са изцяло неотносими към предмета на спора, или са поставени в контекста на факти и обстоятелства, каквито не са приети за установени по делото. Последната група въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция и изискванията за мотивираност на постановения съдебен акт, а именно: „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички възражения и оплаквания по въззивната жалба в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по тях, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения за тяхната доказателствена стойност; Следва ли въззивният съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка на всички приети доказателства и обсъждане на всички наведени доводи на страните, като изложи в съдебното решение собствени фактически и правни изводи, в които да посочи въз основа на кои доказателства приема за установена фактическата обстановка по делото; Длъжен ли е въззивният съд, когато констатира непълнота на фактите и без да е сезиран с това оплакване, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, за да обезпечи правилното приложение на правото; Следва ли съдът да направи преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, и следва ли съдът да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, включително на основание чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.“ Съгласно задължителната тълкувателна практика на касационната инстанция, доразвита и допълнена в установената казуална практика по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тях доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, като изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените факти към приложимия закон (ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г. ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., и други). За да е обосновано противоречие с горецитираната практика по така поставените процесуалноправни въпроси, касаторът следва да е посочил конкретни факти и обстоятелства, защитни доводи и/или възражения, които да са били надлежно въведени в предмета на спора и да са от обуславящо значение за решението по него, но да не са били обсъдени от въззивния съд, съответно да се позове на такива допустими и относими доказателства, които да са правнорелевантни, но да не са съобразени и взети предвид от решаващия съдебен състав при формиране на волята му по предмета на спора. В случай, че съдът е взел отношение по тези доводи, възражения, защитни тези и доказателства, но страната не е съгласна с приетото от него, то тогава поддържаното съществено процесуално нарушение не е налице, а изложените във връзка с него оплаквания имат само и единствено значението на такива за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и съответно не дават основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая касаторът се позовава на пропуски в обсъждането на доказателства относно обстоятелства извън изследвания спорен времеви период от 2000 г. до датата на предявяване на исковата молба, както и във връзка с възражения, които не са наведени своевременно в процеса и съответно не са приети за разглеждане в хода на първоинстанционното производство (за придобиване на имота по силата на приватизационна сделка, евентуално по земеделска реституция). Съответно, некоректно същият поддържа да са нарушени процесуалните задължения на въззивния съд във връзка с обсъждането на въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, доколкото по смисъла на горецитираната съдебна практика въззивната инстанция има задължение да обсъди само онези от тях, които са относими към предмета на спора и са от значение за неговото разрешаване. Следва да се подчертае също така и че в разглежданата хипотеза съдът изрично е мотивирал отказа си да обсъжда тези от тях, които смята за ирелевантни, като е посочил и конкретните причини за това. В заключение, не се констатират такива нарушения от страна на въззивния съд, които да обуславят допустимост на касационния контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с процесуалноправните въпроси относно неговите правомощия и задължения. Мотивите към обжалваното решение отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, като са обсъдени събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени по делото, а изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована, с което са удовлетворени заложените в трайно установената практика изисквания към съдържанието на постановяваните от въззивните съдилища съдебни актове. При този изход на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение в посочен от съда размер, който настоящият състав определя на сумата 150 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.