Определение № 162 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1545/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7543/05.03.2020 година, подадена от С. С. Ц., против решение № 217/17.02.2020 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 173/2020 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 675/01.11.2019 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, ХХ-ти състав, постановено по гр. д. № 5232/2019 година като е отхвърлил предявените от С. С. Ц. против „Юробанк България“ АД [населено място] (в качеството й на правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД [населено място]) искове с правно основание чл. 344 ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, с които е поискано да бъде признато за незаконно и отменено уволнението й от длъжността „Ръководител Бизнес център Варна/Старши мениджър отношения със средни корпоративни клиенти“, извършено със заповед № 37/19.02.2019 година на Главния изпълнителен директор и Изпълнителния директор на „Банка Пиреос България“ АД [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ и да бъде възстановена на длъжността, която е заемала преди уволнението. В подадената от С. С. Ц. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея против „Юробанк България“ АД [населено място] (в качеството й на правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД [населено място]) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД [населено място] (в качеството й на правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД [населено място]) е подал отговор на същата с вх. № 15 217/15.06.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 217/17.02.2020 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 173/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. С. С. Ц. е била уведомена за обжалваното решение на 19.02.2020 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 7543/05.03.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е посочил, че не било спорно, а и от доказателствата по делото се установявало, че на 05.06.2017 година между Ц. и „Банка Пиреос България“ АД [населено място] бил сключен трудов договор с шестмесечен срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 12.06.2017 година, за изпълнение на длъжността: „Ръководител Бизнес център Варна/Старши мениджър отношения със средни корпоративни клиенти“ в Бизнес център Варна. На 11.12.2017 година страните подписали допълнително споразумение № 908, с което трудовият договор бил трансформиран в такъв за неопределено време и било увеличено трудовото възнаграждение на Ц.. На 19.02.2019 година Ц. получила едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор. Със заповед № 37/19.02.2019 година на Главния изпълнителен директор и Изпълнителния директор на „Банка Пиреос България“ АД [населено място] трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от 20.02.2019 година, на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ-поради липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата. Спорните въпроси, които се поставяли за разглеждане във въззивното производство, били относно фактите, за които „Юробанк България“ АД [населено място] носел доказателствена тежест, а именно: достатъчно мотивирана ли е заповедта за уволнение и налице ли са всички реквизити, за да отговаря същата на законовите изисквания? Осъществило ли се е соченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, а именно липсват ли качества на служителя за ефективно изпълнение на работата?. За установяване на спорните факти, за които носел доказателствена тежест, ответникът „Юробанк България“ АД [населено място] бил ангажирал писмени доказателства (заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и меморандум относно предложение за прекратяването на трудовото правоотношение) и гласни доказателства (показанията на свидетелката К. Г. А.-пряк ръководител на Ц. преди прекратяване на трудовото правоотношение). С. С. Ц. била провела насрещно доказване, като представила подписана от прекия и м ръководител препоръка за работата и м. По делото не била представена като доказателство длъжностната характеристика на служителката, от която да било видно в какво са се изразявали служебните задължения на Ц. и какви са били изискванията на работодателя към нея. Въпреки това в исковата молба липсвали оплаквания от нейна страна, че посочените в заповедта качества не са били необходими за изпълнение на работата, както и че са и били поставени непостижими цели, поради което въззивният съд следвало да извърши проверка по отношение на всяко от изтъкнатите в заповедта основания. В заповед № 37/19.02.2019 година на Главния изпълнителен директор и Изпълнителния директор на „Банка Пиреос България“ АД [населено място] за прекратяване на трудовото правоотношение било посочено, че С. С. Ц. не била постигнала конкретно зададените и м финансови резултати и не била изпълнила нито една от заложените и м финансови цели. За липсващи у ищцата качества се сочели: невъзможността и м да организира работата в посоченото и м звено в периодите на планирано отсъствие, както и непосредствено преди и след завръщането и м от работа; незаинтересованост към дейността на звеното и очакванията на клиентите; забавяне и неспазване на вътрешни процедури в банката; липса на изграден авторитет сред служителите в звеното; недостатъчни мениджърски умения; неспособност за екипна работа; незачитане на йерархически взаимовръзки, изразяващо се в непремерен и неподобаващ тон в комуникацията с прекия ръководител. Въззивният съд намирал, че посочените в заповедта качества (имащи характера на: изпълнение на целите и решенията на ръководните органи на банката, спазване на йерархическата структура, умение за работа с платежоспособни клиенти, както и привличането на нови такива, изграждане на управленски стратегии, умение за работа в екип, способност за създаване на добър микроклимат, способност за планиране, разпределение и управление на работното време, комуникативност, инициативност, тактичност, подреденост и т. н.) били необходими за изпълнението на ръководна мениджърска позиция в банкова институция при контакт със средни корпоративни клиенти, за която се изисквало висше образование. По първия спорен въпрос в съдебната практика на ВКС се приемало, че заповедта за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е достатъчно мотивирана, ако в нея работодателят е посочил качествата, които липсват на работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената му работа, и/или е посочил начинът, по който работникът/служителят се справя с работата. Съставът на Окръжен съд Варна намирал, че заповедта съдържала всички необходими законови реквизити и била достатъчно мотивирана. В нея били посочени основни трудови задължения на С. С. Ц., които тя не била изпълнявала ефективно, както и кога и какви грешки е допускала в работата си. Така формулираното съдържание за заповедта за уволнение изчерпвало напълно задължението на работодателя да внесе яснота относно причините за уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Заповедта съдържало мотиви, които не препятствали съдебния контрол за законност на уволнението и давали пълна възможност на уволнения служител да организира защитата си в трудовия спор относно законността на уволнението. Работодателят носел доказателствена тежест да установи, че изложените в заповедта факти са били налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Качествата на работника за ефективно изпълнение на работата се проявявали както чрез неговите действия и бездействия, така и чрез постигнатите трудови резултати. Съдът формирал преценката си дали работникът е притежавал необходимите качества за изпълнение на работата чрез проверка на фактите, сочени от работодателя в заповедта за уволнение-с какви възложени му задължения работникът не се бил справял и какви са допуснатите пропуски. Именно поради това, заповедта за уволнение на основание чл. 325, ал. 1, т. 5 от КТ била мотивирана както когато в нея били посочени конкретните липсващи качества за ефективно изпълнение на работата, така и когато са описани трудовите задължения, които работникът не бил в състояние да изпълнява задоволително. Преценката на съда за законността на уволнението на това основание се свеждала до проверка дали констатациите на работодателя за липса на качества за ефективно изпълнение на работата отговарят на действителните факти. По делото бил представен меморандум относно предложение за прекратяване на трудовите правоотношения на работодателя със С. С. Ц.. Същият бил изготвен от преките ръководители на уволнената служителка и в него били описани причините, поради които същата не притежавала съответните качества да изпълнява възложената и м работа. По същество се описвало, че след заемането на длъжността Ц. демонстрирала ентусиазъм и желание за управление на екипа и портфейла на банковия център. Впоследствие същата не могла да осъществи заложените от банката цели, не била привлякла нови клиенти от по-висок сегмент, с поведението си била допринесла за напускането на двама дългогодишни служители на банката, резултатите от дейността и м били изключително ниски, продължително отсъствала от работа, не могла да се справи с по-сложните сделки на банката, не могла да организира работата и да управлява екипа си, държала се е некоректно с клиенти и с ръководителите и м. От показанията на свидетелката К. Г. А. се установявало, че същата била пряк ръководител на С. С. Ц. и била изготвила предложението и м за уволнение. Излага, че причината за уволнението на Ц. били изключително ниските резултати, които тя постигнала по време на работата си, без потенциал за увеличаването им. Дългогодишни служители на банката били напуснали, поради неразбирателството им с Ц.. Същата не била успяла успешно да управлява екипа си и да удовлетворява своевременно исканията на клиентите. След това продължително боледувала и това е затруднило работата в банката. В началото била показала, че има желание и ентусиазъм, но впоследствие били проведени срещи за подобряване на работата и от тях нямало резултат. За шест месеца било трудно да се покажат реални резултати и затова първоначално свидетелката била подкрепила предложението Ц. да остане на работа след срока за изпитване. С. С. Ц. не била предложила подходящи кадри, които да се включат в екипа и м и нямала опит с големи корпоративни клиенти, защото не била работила в този сегмент преди това. Свидетелката била подписала препоръката, но не била написала текста. В препоръката за докторантура била дадена положителна оценка от К. Г. А. за работата на Ц. в банката. Записано било, че тя успешно се справя в ангажиментите си, проявява активно и творческо отношение към задачите за обслужване и развитие на клиенти. Показала била качества като: стремеж за усвояване на нови знания, способност за търсене на иновативни подходи и решения, висока степен на ангажираност към собствените си задачи и към тези на екипа и м. В отношенията си с колегите и вътрешните клиенти на Банката била показала способности за работа в екип, конструктивност и кооперативност в хода на работните дискусии, потенциал за постигане на консенсусни решения. По втория спорен въпрос съставът на Окръжен съд Варна намирал, че от представените по делото доказателства се установявала липсата на качества на С. С. Ц. за ефективно изпълнение на работата. На първо място не можели да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд по отношение на доказателствената стойност на представения по делото меморандум. Касаело се за частен документ, който не възпроизвеждал свидетелски показания, а по същество представлявал вид доклад/становище за работата на служителката, който вид документ бил типичен за йерархическите структури. Не било необходимо същият да е сведен до знанието на служителката, доколкото не се касаело до започване на процедура за ангажиране на дисциплинарна отговорност. На следващо място въззивният съд намирал фактите, изложени в меморандума за достоверни, доколкото били адресирани до изпълнителните директори на банката от служители на висока длъжност и нямало логическа причина (а и не се установявала такава) същите да не отговарят на обективната истина. В тази връзка по делото била разпитана и една от авторките на меморандума К. Г. А., която била пряк ръководител на Ц.. В показанията си, които въззивният съд намирал за непосредствени, логични, последователни, безпристрастни и достоверни, същата потвърждавала и обосновавала написаното в документа. Следвало да се отбележи, че документът е съставен от нея и тя все още е служителка на банката, която е страна в процеса. Този факт обаче не разколебавал свидетелските и м показания до степен, в която същите да се считат за недостоверни. Ако свидетелят бил заинтересован, това можело да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това можело да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът бил свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценявал данните за заинтересованост на свидетелите, съдът можел да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си. Когато правнорелевантни факти се установявали със свидетелски показания, съдът вземал предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Не съществувала забрана въз основа на показанията на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката на съда за достоверността на такива показания следвало да бъде обоснована с оглед останалите събрани по делото доказателства и на изключване на възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му. Посочената препоръка не разколебавала този извод на състава на Окръжен съд Варна, защото същата касаела докторантурата на С. С. Ц. и нямало доказателства по делото в кой момент от времето, през което същата била работила в „Банка Пиреос България“ АД [населено място], е разписана. Още повече, че оценките за работата на служителката били динамични и можели да се променят във всеки един момент, в зависимост от показаните резултати. По отношение на периода, през който С. С. Ц. била работила и дали същият е бил достатъчен за извършването на преценката за липса на качества, съставът на Окръжен съд Варна намирал, че преценката на работодателя за наличието или липсата на определени качества можело да бъде направена за конкретен период от време с оглед постигнати резултати по поставени от работодателя цели. Специфичното за това основание за уволнение било наличието на обективно и трайно състояние, което имало проявления през един сравнително продължителен период от време, а не било инцидентно и дължащо се на случайни обстоятелства. Отделно от това обаче работодателят можел винаги да преценява дали на определен работник или служител липсват конкретни качества за справяне с възложената му работа, независимо от това колко продължителен бил стажът му на съответната длъжност. Това било така, защото винаги съществувала възможност първоначално даден служител да се справя с възложената му работа, а впоследствие поради обективни или субективни причини да изпадне в състояние, което не му позволява да изпълнява трудовите си задължения според изискванията за длъжността. Дори и по някои от възложените задачи С. С. Ц. да била постигнала висок процент на изпълнение, постигането на сравнително високи оценки само по някои от определените показатели от работодателя, не означавало наличие на качества за цялостно справяне с възложената работа. В случая било доказано по безспорен начин от свидетелските показания на прекия ръководител на Ц., че било налице конкретното неизпълнение на трудови задължения и неефективна работа от нейна страна. В резултат на това се било стигнало до неизпълнение на поставените бизнес задачи на целия банков център, както и до непостигане на определените цели. С. С. Ц. била назначена на работа юли 2017 година и била уволнена февруари 2019 година. Отсъствала от работа по различни причини общо за период около три-четири месеца, като в останалото време същата била работила достатъчно дълго време, за да могат преките и м ръководители да направят адекватна оценка за качеството на работата и м. От събраните доказателства се установявала липсата у С. С. Ц. на описаните в заповедта качества за изпълнение на работата, поради което следва да се приеме, че работодателят бил упражнил законно правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. С. Ц. е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалвано по следните правните въпроси: в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, задължен ли е работодателят да изложи едновременно както липсващите качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата, така и конкретни факти и обстоятелства довели до формиране на волята му да приложи това основание за уволнение; при оспорване на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, следва ли работодателят да докаже конкретни факти и обстоятелства, които са довели до формиране на неговата воля едностранно да прекрати трудовия договор или е достатъчно само да твърди за липсата на качества и ползва ли се с материална доказателствена сила частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за страната, която го е съставила факти, без да е подкрепен с други доказателства, за да се приемат за обективна истина твърденията в този документ. По отношения на първия въпрос се излагат твърдения за противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 54/21.02.2012 година, постановено по гр. д. № 865/2011 година, решение № 150/11.06.2015 година, постановено по гр. д. № 5166/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 425/18.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1966/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С първото от тези решения е прието, че в заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ работодателят следва да посочи обстоятелствата, въз основа на които е направил извода си. Също така е прието, че наличието на посочени обстоятелства-дава възможност от една страна на работника или служителя да организира защитата си, а от друга страна осигурява възможност за съда да осъществи контрол на работодателската преценка при оспорване на уволнението. С второто от решенията е прието, че в заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ работодателят трябва да посочи конкретни факти, обуславящи извода му за липса на определени качества-професионални умения, навици, знания, които работникът или служителят не притежава, за да изпълнява възложената му работа ефективно. Само въз основа на посочените в заповедта конкретни обстоятелства и относимите към тях доказателства се извършва преценката правилно ли е прекратено трудовото правоотношение. Липсата в заповедта на конкретни обстоятелства, относими към посоченото в нея основание, обуславя незаконността й. С третото решение е прието, че работодателят следва да посочи в заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ точно и конкретно липсващите качества на работника или служителя, както и конкретни факти, обуславящи извода му за липса на определени качества-професионални умения, навици, знания, които работникът или служителят не притежава, за да изпълнява възложената му работа ефективно. Само въз основа на посочените в заповедта конкретни обстоятелства и относимите към тях доказателства се извършва преценката правилно ли е прекратено трудовото правоотношение. Липсата в заповедта на конкретни обстоятелства, относими към посоченото в нея основание, обуславя незаконността й. От своя страна в отговора на касационната жалба „Юробанк България“ АД [населено място] сочи практика на ВКС в подкрепа на извода на състава на Окръжен съд Варна, че за да е мотивирана заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ е достатъчно в същата да са посочени липсващите качества на работника или служителя. По този въпрос е разрешен в т. 3 от ТР № 4/01.02.2021 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГК на ВКС, с която е прието, че в заповедта за прекратяване на трудов договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ работодателят е длъжен да посочи липсващите качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата чрез изброяването им или като посочи начина, по който работникът се справя с възложената работа. Възприетото от състава на Окръжен съд Варна разрешение на този въпрос не е в противоречие с разрешението му по цитираното ТР, поради което не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените от С. С. Ц. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. По отношение на втория от въпросите се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 318/11.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1201/2014 година и решение № 320/07.03.2016 година, постановено по гр. д. № 6501/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С посочените две решения е даван отговор на правния въпрос за съдържанието на заповедта за изпълнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, както във второто е посочено, че в тежест на работодателя е при оспорване на уволнението да установи липсата на качества чрез доказване на факти, имащи отношение към начина, по който работникът/служителят се справя с възложената му работа-действията, бездействията му, получените резултати. Тази практика е била съобразена от състава на Окръжен съд Варна при постановяване на обжалваното решение. Въззивният съд не е излагал мотиви за това, че при оспорване на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ работодателят не следва да доказва конкретните факти и обстоятелства, които са обусловили уволнението и имат значение за законността му, а е достатъчно само да твърди липсата на качества. В тази връзка при разрешаването на спора въззивният съд не е възложил на служителя да доказва наличието на качествата, които работодателят е посочил като липсващи в заповедта за уволнение (т. е. не е приел, че е достатъчно твърдението на работодателя в тази насока), а е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на която е стигнал до извода, че оспорваното уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ е законосъобразно. Предвид на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд варна и по втория от поставените от С. С. Ц. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. По отношение на третия въпрос се твърди противоречие с решение № 49/05.03.2012 година, постановено по гр. д. № 584/2011 година, решение № 88/23.04.2014 година, постановено по гр. д. № 4766/2013 година, решение № 197/23.12.2014 година, постановено по гр. д. № 7364/2013 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 136/14.05.2015 година, постановено по гр. д. № 6554/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно посочените решения на ВКС докладните записки, които изготвят служители на работодателя по различни поводи, съставляват частни свидетелстващи документи. Доказателствената сила на документа се определя от закона-чл. 178, ал. 1 от ГПК. Формалната доказателствена сила както на официалните, така и на частните документи, се отнася до факта на писменото изявление и неговото авторство-чл. 180 от ГПК. За разлика от официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. Това се отнася и за изготвени от служители на работодателя документи с друго наименование-заявления, писмени сведения и пр. Всички те съставляват частни свидетелстващи документи, чиято доказателствената сила се определя от чл. 178, ал. 1 от ГПК, чл. 180 и следващите от ГПК. Те са допустими от ГПК доказателства, а не свидетелски показания в писмена форма Прието е също така, че съгласно разпоредбата на чл. 180 от ГПК, частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател. Частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл. 193 от ГПК. С оглед на така установената практика не се установява наличието на предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по третия от поставените в изложението на С. С. Ц. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Съставът на Окръжен съд Варна не е приел, че представения по делото от работодателя меморандум, а е преценявал съдържанието на същия наред с останалите доказателства по делото, включително и във връзка с показанията на разпитаната свидетелка К. Г. А., като с оглед именно на тази преценка е приел посочените в него факти за доказани, като не е имал основание да го изключи от доказателствата само поради това, че е съставен от служители на работодателя и установява изгодни за него факти. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. С. Ц. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. С. Ц. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 217/17.02.2020 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 173/2020 година, по подадената против него от С. С. Ц., касационна жалба с вх. № 7543/05.03.2020 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. С. Ц. ще трябва да заплати на „Юробанк България“ АД [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение