Определение № 80 от 09.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2819/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ”И. И.“ ООД, [населено място], представлявано от управителя И. К., чрез адвокат Ж. Ж., срещу въззивно решение № 2059 от 04.04.2025 г., постановено от Софийския градски съд по в.гр.д. № 11188/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна А. Е. П., чрез адвокат Х. В., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил “ И. И.“ ООД да заплати на ищеца А. Е. П. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ в размер на още 10750 лв., над вече присъдените му с първоинстанционното решение 32250 лв. (общо 43 000 лв.); За да се произнесе, въззивният съд установил, че между страните по делото е налице трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 12. 11. 2021 г., по силата на който ищецът заема длъжността „монтажист на метални конструкции“. На 29. 03. 2022 г., при монтиране на индустриална врата, П. се опитал да задържи падащ ламаринен капак, при което ламарината прерязала четири от пръстите му на дясната ръка (втори, трети, четвърти и пети). След инцидента ищецът бил транспортиран в болница (първоначално в П., където е правен монтажът, а впоследствие – в София, където е настанен за лечение); проведени били оперативни интервенции. С разпореждане на ТП на НОИ - София-град от 29. 08. 2022 г., злополуката е приета за трудова по чл. 60, ал. 1 КСО. Въпреки проведеното лечение, са настъпили преки усложнения за ищеца – контрактура (втвърдяване на стави) и анкилоза (пълна ставна неподвижност) в областта на крайните и средните междуфалангеални на четвърти и пети пръст на дясната ръка; нарушен е обхватът на дясната ръка по сила и обем. Към настоящия момент е налице изявено втвърдяване и пълна неподвижност в крайните и средни междуфалангеални стави на четвърти и пети пръст на дясната ръка, до степен на невъзможност за активна и пасивна подвижност на пръстите в тези стави; създадено е функционално значимо нарушение в обема и силата на захват на дясната ръка до пълна невъзможност за участие на четвърти и пети пръст; частично е нарушена възможността за самообслужване с водеща дясна ръка и са нарушени възможностите за извършване на физически труд, свързан с изискване на пълноценен захват на двете ръце. В резултат на злополуката са настъпили и негативни промени в психологическото състояние на работника - по време на инцидента преживял остър емоционален стрес; налице е безпокойство, тревожност, потиснатост, напрежение; спрял да излиза; болката била много интензивна в период от около два месеца след инцидента – П. не можел дори да си обуе чорапи, очите му се насълзявали от болка; чувствал се потиснат, затворен, дезинтересиран, с чувство за собствена непълноценност; нарушен бил обичайният му житейски стереотип. В резултат, станал по-несигурен и предпазлив. Прогнозата е, че занапред няма да може да ползва пълноценно дясната си ръка – нито за ежедневно обслужване, нито за физически труд. Въззивната инстанция намерила, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането на отговорността на работодателя. Работникът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение, като справедливият размер определил по правилата на чл. 52 ЗЗД. В конкретния случай СГС отчел младата възраст на пострадалия – 22 годишен, в началото на трудовия си път; вида на увреждането, как е причинено, оздравителният процес и перспективи; интензитетът на търпените болки при самия инцидент, впоследствие при болничното и домашна лечение, и понастоящем; причинените значителни трудности в битов план, притеснения и неудобства; настъпилите неблагоприятни психологически последици, емоционалните травми и промени в характера, свързани със злополуката; затрудненията и понастоящем да изпълнява част от дейностите, които са свойствени за него преди увреждането, необратимия характер на увреждането, емоционалната тежест, която ще го съпътства и ще му създава чувство за малоценност; обществено-икономическите условия и размерът на средните доходи в страната към датата на увреждането. По отношение на възражението за съпричиняване съдът приел, на първо място, че предпазни ръкавици въобще не са предоставени от работодателя на работника, а дори и да бяха, при изяснения механизъм на настъпване на трудовата злополука, носенето им не би предпазило работника от травмите; не е установено, също така, на пострадалия да е проведен инструктаж относно технологичния процес, който следва да бъде спазен при монтажа на вратата – дали, кога и какви лични предпазни средства следва да използва. Поставени са следните въпроси: Налице ли е „съпричиняване“ при предявен иск по чл. 200 КТ, ако работодателят е допускал нарушения на здравословните и безопасни условия на труд на работното място, но въпреки това пострадалият е допуснал грубо нарушение на основните изисквания за лична безопасност; съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, и в частност по отношение на приноса на всяка една от страните за настъпване на вредоносния резултат, при направено от работодателя възражение за съпричиняване, както и да изложи свои решаващи мотиви; съществува ли задължение на въззивния съд да изложи мотиви по отношение на това дали пострадалият работник е допринесъл за вредоносния резултат поради „груба небрежност“, въпреки че са констатирани нарушения от страна на работодателя при осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на работното място; допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил възможно „съпричиняване“ от страна на пострадалия при трудова злополука при изпълнение на възложената му от прекия ръководител работа, дори в случай на знание от страна на пострадалия, че работодателят не е осигурил безопасни условия за изпълнение на работата – твърди се, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 106 от 19. 02. 2024 г. по гр. д. № 2405/2025 г. на ВКС, IV г.о., решение № 218 от 15. 03. 2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. на ВКС, IV г.о. и опр. № 653 от 30. 10. 2020 г. по гр.д. № 1724/2020 г. на ВКС, IV г.о.;следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, свързани с нарушаване на правилата за безопасност при трудовия процес от страна на работника, които имат отношение към справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД; длъжен ли е съдът да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил пострадалият работник при иск по чл. 200 КТ, за които са установени нормативни правила;допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако при преценката си за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат не е извършил съпоставка между поведението на увредения и това на деликвента, както и не е анализирал дали трудовата злополука би настъпила, ако пострадалият бе спазил установените правила за безопасност - твърди се, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 218 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. на ВКС, IV г.о., т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Всички тези въпроси изхождат от твърдяно от работодателя, но неустановено от съда неспазване на правилата за безопасност от пострадалия, съответно наличие на поведение, довело до съпричиняване на вредата. Нещо повече, изрично съдът е изяснил, че дори и да е носил ръкавици пострадалият П. (твърдяното нарушение на правилата за безопасност, довели да съпричиняване на резултата), те не биха могли да го предпазят и да предотвратят злополуката, т.е. липсва каквато и да е евентуална причинноследствена връзка между неносене на ръкавици и увреждането на ръката. На следващо място, работникът не е носил ръкавици, защото работодателят не го е снабдил с такива. Последно, законодателят приема съпричиняване при обезщетяването на трудова злополука само при действия на работника/служителя, съставляващи проява на груба небрежност, каквато по делото не би могла да бъде приета относно поведението на пострадалия. При тези разяснения, поставените по-горе въпроси нямат отношение към постановеното от втората инстанция и не биха могли да доведат до промяна в крайния резултат по спора. Наред с това, не е възможно установяване и на противоречие с цитираната съдебна практика, след като тя няма отношение към установеното по делото относно действията на страните. Само за яснота, съдът намира за нужно да посочи и, че част от въпросите са некоректно зададени – напр. съпоставката между действията на работодателя и тези на работника, когато всички те са довели до увреждането, се извършва не за установяване на съпричиняване, а за оценка на процентното/дялово съучастие на всеки от тях, когато се прилага правилото на чл. 201, ал. 2 КТ. Както стана ясно, тук няма изобщо поведение на работника, които би могло да се определи като съпричинило увреждането, още по-малко - за проявна форма на груба небрежност, за да се оценява кое поведение – на работника и на работодателя, е с по-голям дял на съучастие. Следващият въпрос: допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, след като не е изложил мотиви, относими към определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, свързани със стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, също не би променил резултата по спора в полза на работодателя. Въззивният съд изрично е посочил, че размерът на обезщетението е съобразен и с икономическата обстановка в страната, и с размера на средните доходи. Не е ясно какво точно счита касаторът, че е следвало да направи още въззивният съд, мотивирайки в тази част съдебното решение. В допълнение, сам касаторът в нито една от фазите на съдебното производство няма твърдение за размера на средните доходи в страната към датата на увреждането, нито е развил каквито и да е съображения относно икономическата обстановка в страната (тя се определя не само от доходите на населението). Съставът на ВКС намира, че размерът на определеното обезщетение по делото не е неразумно висок с оглед обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към 2022 г., нито този размер би могъл да служи като източник за неоснователно обогатяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД с цитираното от касатора съдебно решение, а още и със служебно известната му, непротиворечива и многобройна практика на ВКС, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания. Сам касаторът и не твърди, че в идентични с разглеждания казус случаи, съдилищата определят по-нисък размер на обезщетение, изхождайки именно от икономическите условия и стандарт на живот през 2022 г. в България. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт. Съставът на ВКС и сам, служебно, от съдържанието на въззивното решение не констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика, т.е. няма основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Предвид резултата и направеното искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебно-деловодни разноски – 3500 лв. заплатен хонорар, по сключен между А. П. и представляващия го адвокат договор. Сумата, след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ, е 1789,52 евро. От 01.01.2026 г. до 01. 02. 2026 г. плащането може да бъде извършено в евро или лева, т.нар. период на двойно обращение на лева и еврото, съгласно чл. 25 от ЗВЕРБ, а след това – само в евро. Мотивиран от горното, съдът