Определение № 60652 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 240/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. Г. Н. и Д. Г. А., чрез процесуални пълномощници, против решение № 12117 от 15.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5885/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 5195 от 10.07.2019 г. по гр. д. № 10629/2017 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-16 състав, за отхвърляне на исковете на всеки от касаторите срещу ЗК ЛЕВ ИНС АД за разликата над 120 000 лв. до претендираните по 200 000 лв. /частични искове от по 250 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка - Д. Т. А., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 07.07.2016 г., на основание чл.432 ал.1 КЗ. В касационната жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, за което се развиват подробни съображения. Поддържа се, че в резултат на това приетият от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен и несправедлив. Моли се решението в обжалваните отхвърлителни части да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго по същество, с което исковете да бъдат изцяло уважени, ведно със законните лихви, считано от датата на уведомяването на застрахователя – 17.05.2017 г. Претендира се и присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси, обуславящи – според касаторите - изхода на спора: 1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено от ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на конкретно установените факти; 2/ При определяне на справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание 432 КЗ, съдът следва ли да приема като фактор, обуславящ присъждането на по-нисък размер на обезщетение, фактът, че ако върху нанесена психотравма е било въздействано с необходимата терапия, то вредите биха били с по-ниска интензивност; 3/ Възможно ли е съдът да основе мотивите си на предположение, въз основа на което да направи извод за справедлив паричен еквивалент за репариране на причинени неимуществени вреди; 4/ Може ли съдът да кредитира експертно заключение в частта му, в която вещото лице е изказало предположение по въпрос, който не му е бил предварително поставен, и да основе решаващите си изводи на отговора на такъв въпрос; 5/ Следва ли съдебният акт да бъде мотивиран и съдът да се произнесе по всички наведени доводи от страните и при техния анализ да изложи обосновани мотиви; 6/ Налице ли е процесуално нарушение по чл.266 ал.3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд. По всеки от въпросите е посочена практика на ВКС, на която, според касаторите, решението противоречи. В условия на евентуалност се претендира касационното обжалване да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жабата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирани страни, подадена е в законоустановения срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд, за да достигне до обжалвания краен резултат, е преценил поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства за обема на нанесените на ищците неимуществени вреди, като е обсъдил обективно, подробно и задълбочено както заключението по назначената при условията на чл.266 ал.3 ГПК съдебно-психологическа експертиза, така и събраните пред първата инстанция свидетелски показания. Основавайки се на указанията на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на дължимите обезщетения, съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява стреса от настъпилата при трагични обстоятелства - на спирка на обществения транспорт - нелепа и внезапна смърт на майката на ищците, степента на преживените от тях негативни емоции и обстоятелството, че те ще продължават да страдат от загубата й и занапред; действителните отношения приживе между пострадалата /82-годишна по време на инцидента, но жизнена и дейна/ и нейните деца /род. през 1957 г. и 1961 г./, характеризиращи се с обич, привързаност, топлота, разбирателство, взаимопомощ, съвместно съжителстване през част от годината /за ищеца/ и чести виждания /за ищцата/. Съдът е съобразил и конкретните икономически условия към момента на настъпване на събитието /вкл. нивата на застрахователно покритие като ориентир за същите/, както и установената по-голяма от обичайната близост между деца, създали свои семейства, и единствения им жив родител, поради което е възприел като справедливи и адекватни на търпените от ищците вреди обезщетенията, присъдени от първата съдебна инстанция. Допълнително съдът е посочил, че психотравмата от загубата понастоящем би била по-малка или преодоляна, ако ищците бяха предприели специализирана помощ и лечение, в какъвто смисъл са дадени обяснения от вещото лице в о.с.з. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Първият поставен въпрос удовлетворява общото изискване за достъп до касация по чл.280 ал.1 ГПК, но не се установява твърдяното от касаторите противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решенията на ВКС по чл.290 ГПК. Съставът на въззивния съд се е позовал изцяло на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, анализирал е същите в необходимата степен и обосновано е оценил значението им за обема на вредите. Не са налице обстоятелства, които да не са съобразени от решаващия съдебен състав. Вторият формулиран въпрос не покрива общото селективно изискване на закона, тъй като е относно това, дали конкретно посочен факт има значение на обстоятелство, релевантно към размера на обезщетението, т.е. въпросът е фактически и би бил съответно относим към обосноваността на въззивното решение, която стои извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Освен това същият касае допълнителен мотив на съда, след формиране на извода му относно размера на дължимите обезщетения, поради което не се преценява като значим за изхода на спора. Поради липсата на надлежен правен въпрос, не подлежат на самостоятелна преценка поддържаните спрямо него допълнителни селективни основания, вкл. по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По отношение на третия въпрос /също относим към правилността на обжалвания акт и допълнителните съображения на съдебния състав/ може още да се посочи, че обясненията на вещото лице в случая представляват част от експертното му мнение, а не предположение. В този смисъл е и поставеният четвърти въпрос, поради което за него важи изложеното по-горе. Петият въпрос относно мотивирането на съдебния акт е принципно значим за всяко решение, но по него не се установява твърдяното несъответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като непосочването в решението по чл.432 КЗ на действащите застрахователни лимити и сходна съдебна практика не води до немотивираност и необоснованост на същото. Изцяло по правилността на съдебния акт, с оглед приложението на чл.266 ал.3 ГПК, е и последният формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос, доколкото същият предпоставя извършено нарушение на процесуалните правила при събиране на доказателствата в първата инстанция, каквото въззивната не е констатирала в определението си по чл.267 ГПК /нито реално е налице непълнота на доказателствения материал по делото или неустановени факти от значение за изхода на спора/. Липсва и самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Както вече се посочи, доводите за неправилност по см. на чл.281 т.3 ГПК са извън предмета на настоящото производство. Те могат да обусловят допускане до касационно обжалване поради очевидността си, ако се изразяват в превратно /респ. контра легем/ прилагане на закона или ако представляват особено грубо нарушение на правилата на формалната логика, данни за което липсват по делото. Поради неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски, а именно – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на основание чл.78 ал.8 ГПК. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение