Определение № 314 от 26.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4287/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Н. Е. С., приподписана от адвокат С. С., срещу въззивното решение на Врачански окръжен съд №260168/30.07.2021г. по в.г.д.№5/2020г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Насрещната страна Кмета на Враца, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение №60352/03.11.2021г. към настоящото производство е присъединено ч.г.д.№4286/2021г., образувано по частна жалба от Н. Е. С. срещу определение №260346/02.09.2021г., с което е допълнено решение № 260168/30.07.2021 г. по в.гр.дело № 5/2020 г. на Окръжен съд Враца в частта за разноските, като частният жалбоподател е осъден да заплати на [община] сумата от 80лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение. Частният жалбоподател твърди неправилност на определението за допълване на решението в частта за разноските. Излага, че съдът неправомерно е приел искане за присъждане на разноски направено в последния момент и си противоречи по отношение списъка за разноски. Сочи, че такъв не е представян, поради което разноски не се следват на насрещната страна. Ответникът Кмета на Враца, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Частната жалба е допустима – подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Враца, с което са отхвърлени предявените от Н. Е. С. срещу Кмета на [община] искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от дискриминация за установяване и осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения за осъществена пряка дискриминация по признаците произход, образование, убеждения, лично и обществено положение, увреждане, възраст, имуществено състояние и други за достъп до стол в сградата на [община] през вътрешен вход на сградата, както и за присъждане на обезщетение – един безплатен обяд за всички столуващи граждани. С определение №260346/02.09.2021г. решението е допълнено в частта за разноските, като Н. Е. С. е осъден да заплати на [община] сумата от 80лв., представляваща направените за въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че отправеното до съда искане е да се установи наличието на твърдените нарушения във връзка с достъпа до стола за диетично хранене, намиращ се в сутерена на сградата на [община]; да се присъди обезщетение – един безплатен обяд за всички столуващи граждани и да се осъди ответника да преустанови нарушенията и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения. Посочил е, че единственото относимо към производството доказателство е фотокопие на съобщение, според което входа за стола на ползващите диетично хранене е само през входа за паркинга, като ползването на стола от лица неработещи в административната сграда на [община] е след 12,30 часа. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна. Всяко физическо лице, чиито права са засегнати или нарушени въз основа на някой от посочените признаци може да ги защити, като предяви иск срещу дискриминиращия. Правото може да се реализира по съдебен ред, съгласно правилата на чл.71-75 от закона. Съдът е посочил още, че съгласно чл.9 от ЗЗдискр. ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, а в тежест на ответника е да установи, че правото на равно третиране на ищеца, в конкретния случай, не е нарушено. Приел е, че за да бъдат уважени исковете е необходимо освен доказване факта на неравно третиране, да се установи, че същото е извършено съзнателно по някой от признаците, очертани в разпоредбата на чл.4 от закона, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между тях. В решението въззивният съд е посочил, че ищецът не е провел доказване на твърдените от него нарушения от ответника – Кмет на [община], доколкото в процеса не е доказано, че представеното с исковата молба съобщение е поставено на сградата на Общината по заповед на нейния кмет. Направил е извод, че това е самостоятелно и достатъчно основание за отхвърляне на исковата претенция, тъй като по делото следва да е установено нарушение извършено именно от ответника по исковете. Препратил е и към мотивите на първостепенния съд в частта, с която е прието, че дори да се приеме за установен посочения от ищеца достъп на гражданите до стола за хранене, намиращ се в сградата на [община], по делото липсват доказателства за по-неблагоприятното му третиране на някое от предвидените в закона основания. В исковата молба не са наведени доводи за липса на осигурен достъп на граждани със затруднено придвижване, нито ищецът да има такива, които да му пречат да достигне до стола. Приел е, че на гражданите е осигурен достъп до последния, както и до административните услуги предоставяни от [община]. Касаторът е направил искане за спиране на делото и сезиране на Конституционния съд за тълкуване на понятието „достойнство“ от преамбюла на Конституцията, от човек по чл.150 от КРБ на основание Правото на Европейския съюз и КЗПЧОС. В представеното изложение на касационните основания обосновава допускане на обжалването по следните въпроси: „Как се придобива, губи и връзката с признаците за дискриминация по Закона за защита от дискриминация. Допустима ли е практиката от страна на институциите в България в тълкуване на процедурата, за тълкуване на търсената защита към отнемане гарантирани и налични права на човек? Трябва ли да се доказват документите? В допълнение налагани такси за възпрепятстване на защитата, особено по реституцията от пенсионери? Въвеждане на наказания „за обида на властта“ по търсена защита.“ Твърди още, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е да се даде тълкуване по въпроса „за съда „да покаже“ факти е равнозначно на „да докаже“ и изисква, отказва документите. Не прави разлика между факти и доказателства.“ Излага, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2000 на ОСГТК на ВКС; ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС; ТР №247/11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на ІІ т.о.; ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №229/21.01.2013г. по т.д.№1050/2011г. на ІІ т.о.; ТР№9/2012г. на ОСГК – ВС; ТР №1/1995 ОСГК; ТР №6/17 ОС-ВС; ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Материално правен въпрос: решение № 72/10.07.2019г. по г.д.№549/2016г.; решение № 244/04.11.2019г. по дело №4114/2018г.; решение № 28/18.04.2019г. по г.д.№2014/2018г.; решение № 24/24.09.2019г. по г.д.№280/2018г.; решение № 210/16.12.2019г. по г.д.№4163/2018г.; решение № 252/21.03.2018г. по т.д.№951/2017г.; определение №64/23.01.2015г. по ч.г.д.№141/2015г.; определение №913/10.12.2019г. по дело №3804/2019г.; решение № 151/06.01.2020г. по г.д.№2359/2018г.; решение № 215/30.10.2019г. по дело №4780/2018г.; определение №913/10.12.2019г. по дело №3804/2019г.; определение №43/22.01.2020г. по дело №4850/2019г.; решение № 90/21.01.2020г. по дело №1919/2018г.; решение № 156/21.01.2020г. по дело №336/2019г.; решение № 257/26.11.2019г. по дело №2011/2019г.; решение № 221/07.11.2019г. по дело №1148/2019г.; решение № 144/22.11.2019г. по дело №2579/2018г.; решение № 210/16.12.2019г. по дело №4163/2018г.; решение № 215/30.107.2019г. по дело №4780/2018г.; решение № 244/04.11.2019г. по дело №4114/2018г.; решение № 30/07.05.2019г. по г.д.№2125/2018г.; решение № 28/18.04.2019г. по г.д.№2014/2018г.; решение № 24/24.09.2019г. по г.д.№280/2018г.; решение № 107/14.01.2020г. по дело №893/2018г.; решение № 212/18.12.2021г. по дело №859/2020г.; определение №534/13.12.2019г. по дело №4266/2019г. решение № 221/07.11.2019г. по дело №1148/2019г.; решение № 144/22.11.2019г. по дело №2579/2018г.; решение № 215/30.10.2019г. по дело №4780/2018г.; решение № 91/04.04.2019г. по г.д.№3595/2018г.; решение № 239/07.01.2020г. по дело №4910/2018г.; решение № 311/27.10.2020г. по г.д.№3463/2018г. Сочи се, че решението е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз: решение №14 по к.д.№14/1992г. на КС на РБ; решение №3 по к.д.№1/94г. на КС на РБ; ТР №3 по к.д.№12/2019г. на КС; Директива /ЕС/ 2019/1937; Директива 80/987; Директива 2004/113/ЕС; Директива 2006/54/ЕО; Директива 2000/78/ЕО на Съвета; Директива 2000/78/ЕС; решение 2006/929 на Комисията; решение от 17.05.1990г. по Дело С-262/88; решение по Дело С-312/93; решение по Дело С-173-09, както и по Дела С-168/05, С-40/08, С-415/11 С-6/90, С-9/90; определение №129/08.04.2021г. по г.д.№4171/2019г.; определение №913/10.12.2019г. по дело №3804/2019г.; решение №30/07.05.2019г. г.д.№2125/2018г.; решение №156/21.01.2020г. по г.д.№336/2019г. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на законите и за развитие на правото. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.280 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предвидените в него предпоставки, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. За да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, е необходимо по поставения обуславящ въпрос да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай, поставените в изложението на касационните основания въпроси не отговарят на посочените по-горе изисквания. Същите са извън предмета на спора по делото, не са значение за крайния му изход, не са обуславящи и не кореспондират с правните изводи на съда. При постановяване на атакуваното решение съдът е съобразил изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, според които се претендира установяване и осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, изразяващи се в определяне на достъп до стол в сградата на [община] през неин вътрешен вход, както и за присъждане на обезщетение – един безплатен обяд за всички столуващи граждани. С оглед на така определените предметни предели на производството, въззивният съд правилно е определил приложимия процесуален ред и материален закон, по които да бъде разгледано искането. Разпределил е доказателствената тежест и е разрешил правния спор въз основа на събраните в хода на производството доказателства. Не са налице основания за отправяне на искане за тълкуване до Конституционния съд на понятието „достойнство“ от преамбюла на Конституцията на Република България, тъй като това понятие не е разглеждано от въззивния съд в атакуваното решение, нито същото е постановено в противоречие с Конституцията. Предвид изложеното, съдът намира, че поставените въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, нито са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В решенията по посочените от касатора дела, по които е налице произнасяне на С. са неотносими към предмета на производството. В решението по Дело С-312/93 е посочено, че „Съгласно принципа на сътрудничество, заложен в член 5 от Договора, съдилищата и трибуналите на държавите-членки трябва да осигурят правната защита, която лицата получават от прякото действие на правото на Общността. При липсата на правила на Общността, уреждащи даден въпрос, националната правна система на всяка държава-членка е да определи компетентните съдилища и трибунали и да определи подробните процесуални правила, уреждащи действията за защита на правата, които лицата извличат от прякото действие на Общностно право. Тези правила обаче не трябва да бъдат по-малко благоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни искове, нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Общността. В това отношение трябва да бъде отменена норма от националното право, която предотвратява спазването на процедурата, предвидена в член 177 от Договора.“; Предмет на разглеждане в производството по Дело С-173-09 е отправеното преюдициално запитване за тълкуване на член 49 ЕО и член 22 от Регламент (Е.) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, в изменената му и актуализирана редакция съгласно Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 година (ОВ L 28, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 35 и поправка в ОВ L 32, 2008 г., стр. 31), изменен с Регламент (ЕО) № 1992/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2006 година (ОВ L 392, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 288, наричан по-нататък „Регламент № 1408/71“). Същото е отправено в рамките на спор между г ‑ н Е. и Националната здравноосигурителна каса (наричана по-нататък „НЗОК“) по повод отказа на НЗОК да издаде на г ‑ н Е. разрешение за лечение в Германия.; Предмет на Дело С-168/05, Дело С-40/08 и Дело С-415/11 са били питания за тълкуване на Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните условия в потребителските договори. Предмет на разглеждане в производството по Дело С-6/90 са били разпоредбите на Директива 80/987 на Съвета от 20 октомври 1980 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. Въпросите, по които се е произнасял съдът са неотносими към предмета на спора в настоящото производство, не са били повдигани, нито по тях има формирани мотиви на въззивния съд, постановил атакуваното решение, поради което не са налице основания за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По частната жалба: За да допълни решението в частта за разноските съдът е приел, че на 31.05.2021г. въззиваемата страна е депозирала писмена молба, в която е посочила, че моли насроченото открито съдебно заседание да се разгледа в нейно отсъствие, изразила е становище по жалбата и е направила искане за присъждане на разноски, като е приложила и Списък по чл.80 от ГПК. Приел е, че с тази молба съдът е бил надлежно и своевременно сезиран с искане за присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски, по които липсва произнасяне в решението. Посочил е, че по делото е представен Списък по чл.80 от ГПК, който не е основание за допустимост на производството по чл.248 от ГПК, тъй като се иска допълване, а не изменение на решението в частта за разноските. Направил е преценка за правната и фактическа сложност на производството, осъществените процесуални действия, както и вида на претендираните разноски – юрисконсултско възнаграждение, въз основа на които е обосновал извод, че същото следва да се присъди в размерите по Наредбата за правна помощ. С оглед на това и предвид обема от осъществени процесуални действия /депозиране на писмено становище преди съдебно заседание/ го е определил в минималния му размер от 80лв. Съставът на Върховен касационен съд намира, че определението е правилно. Въззивният съд е бил сезиран с искане за допълване на постановеното по делото определение в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК, поради което същото е допустимо независимо дали е представен списък по чл.80 от ГПК /т.8 от ТР №6/2012г. ОСГТК на ВКС/. От приложенията по делото се установява, че юрисконсулт Р. В., като процесуален представител на въззиваемата страна, е депозирала писмено становище на 31.05.2021г., в което е посочила невъзможност за явяване в открито съдебно заседание, изразила е становище по жалбата и по същество на спора и е направила искане за присъждане на разноските – юрисконсулстко възнаграждение в размер на 300лв., като е представила и Списък по чл.80 от ГПК. Искането за разноски е било своевременно направено. По него липсва произнасяне с постановеното решение, поради което са налице определените в чл.248 от ГПК предпоставки за допълването му. Размерът на присъденото възнаграждение е определен в минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото и осъщественото процесуално представителство. В заключение определението следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,