Определение № 2887 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1378/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. С. чрез адв. И., против решение № 6224/14.11.2024 г. по гр. д. № 10417/2024 г. на Софийски градски съд, IV - б въззивен състав.

Ответникът - Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ с БУЛСТАТ[ЕИК] и адрес [населено място], чрез адв. В., е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 12726/27.06.2024 г. по гр. д. № 12159/2024 г. на Софийски районен съд, 168 състав, за отхвърляне на предявените от К. С. С. срещу Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният във вр. с чл. 225 КТ - за признаване уволнението на ищеца със заповед № ПТО24-РД 15-44/25.04.2024 г. на директора на предприятието за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищеца на предишната работа и за присъждане на обезщетение в размер на 21 735 лв., за времето, през което е останал без работа поради уволнението, в периода от 26.01.2024 г. до 26.07.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до изплащането и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните са били в трудово правоотношение с източник трудов договор от 28.07.2023 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „Инженер, механик“ („Подвижна механизация“), считано от 31.07.2023 г.; че уговореното му възнаграждение е в размер на 3 000 лв., изменено на 3 450 лв.; че на 18.12.2023 г. претърпял злополука и в периода от 18.12.2023 г. - 22.02.2024 г. бил в отпуск поради временна неработоспособност; че на 26.01.2024 г. получил на електронната си поща заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, в която било посочено като основание чл. 71 КТ и протоколи за самоотлъчка от 24.01.2024 г. и 25.01.2024 г.; че уволнението е незаконосъобразно, тъй като било налице несъответствие между цифровото основание и мотивите на заповедта – доколкото било посочено, че основание за прекратяване на трудовото правоотношение е самоотлъчка, то действителното основание за прекратяване на трудовото правоотношение е дисциплинарно уволнение. Приел е, че характерът на източника на трудовоправната връзка е трудов договор със срок на изпитване и в този срок работодателят е упражнил правото си едностранно да го прекрати без предизвестие. Позовал се е на нормата на чл. 70, ал. 1 КТ, съгласно която когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до 6 месеца и е посочил, че до изтичане на срока страната, в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие. Развити са доводи, че уговореният в случая срок за изпитване от 6 месеца, е в полза на работодателя и е започнал да тече от 31.07.2023 г., когато ищецът е постъпил на работа (обстоятелство, което е изтъкнал като безспорно между страните); а трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя на 26.01.2024 г., когато на ищеца е връчена уволнителната заповед. Въззивният съд е застъпил становището, че законосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в нея основание е поставена в зависимост от това волеизявлението на работодателя да е направено в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от 6 месеца. Формирал е извод, че работодателят е упражнил законосъобразно правото си да прекрати трудовото правоотношение в срока за изпитване – волята на работодателя е ясна като е посочено, че трудовият договор се прекратява на основание чл. 71 КТ. Изложил е решаващи съображения, че при избор на това основание, работодателят няма задължение да излага мотиви, а изложените мотиви не подлежат на преценка относно тяхната законосъобразност, като е достатъчно работодателят да е упражнил правото си в уговорения срок за изпитване. С оглед на това, инстанцията по същество е приела, че без значение за спора по делото е дали в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение се съдържат мотиви за наличието на факти, които сочат на дисциплинарно нарушение – в случая самоотлъчка на служителя. Аргументирано е виждане, че настоящата хипотеза е различна, поради което не намират приложение правилата на чл. 195 КТ, съгласно които заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде мотивирана и в нея да се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?“;

2. „При несъответствие между цифровата и мотивационната част на заповедта, съдът следва ли сам да определи действителното основание за уволнение, имайки предвид посочените от работодателя в заповедта факти и обстоятелства, от които произтича правото му на уволнение или да игнорира мотивите за наличието на друго основание?“;

3. „Задължен ли е съдът да определи действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част от акта на работодателя, а след това да извърши и проверка за наличието на елементите от състава на приложимата правна норма?“;

4. „Каква е процедурата за защита на работник/служител, когато в заповедта му за прекратяване на трудовото правоотношение са цитирани факти и обстоятелства, които свидетелстват за извършване на тежко дисциплинарно нарушение, като например самоотлъчка при условие, че съдът отказва да ги обсъди в рамките на настоящото производство и липсва отделен акт на работодателя, с който да приключва производството по налагане на дисциплинарно наказание, а същевременно фактът на самоотлъчката е разгласен в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение?“;

5. „Ако в заповед за прекратяване на трудовото правоотношение в срока за изпитване, работодателят е изложил мотиви относно прекратяването, означава ли, че работодателят се е отказал от предвидената в закона възможност да не сочи мотиви и в този случай следва ли да докаже верността на тези мотиви, т. к. не е налице друга процедура, в която работникът/служителят да обори тези мотиви, а същите не са в негова полза и уронват доброто му име и репутация?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 124 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г., решение № 331 по гр. д. № 257/2009 г., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г., всичките на IV г.о., (по първото питане), решение № 99 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 380/2009 г. на IV г.о., решение № 105 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 4992/2013 г. на III г.о., решение № 476 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 1413/2010 г. на IV г.о. и решение № 346 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 468/2009 г. на IV г.о. (по второто питане), решение № 746 от 20.01.2011 г. по гр. д. № 119/2010 г. на III г.о. (по третото питане). По четвъртото и пето питане се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице заявените основания за допускане на касационното обжалване.

Повдигнатият първи въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства относно съществуването и надлежното упражняване на потестативното право на работодателят на едностранно прекратяване на трудовия договор с ищеца, на основание чл. 71 КТ и е даден изричен отговор на доводите на ищеца и на заявените с жалбата оплаквания. По същество си, питането е изводимо от тезата на страната, че решаващият състав не е обсъдил доводите и твърденията ѝ относно наличието на мотиви за самоотлъчка в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Такива правни разрешения в обжалваното решение не се съдържат. Обратно, при цялостен анализ и оценка на събраната доказателствена съвкупност, въззивният съд е приел, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 71 КТ, чийто фактически състав не съдържа изискване за мотивиране на заповедта за уволнение, а изложените в случая такива са без правно значение за спора по делото – т. е. не се отразяват върху законосъобразността на прекратяването на трудоводоговорната връзка, извършено в срока за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Дали въпросния анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова по това питане липсват предпоставки за достъп до касация.

Повдигнатите втори и трети въпрос нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора, че въззивният съд не е определил действителното основание за прекратяване на трудовия договор, което е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхожда от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение. В него не са излагани съображения за наличието на противоречие между цифровото изписване на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и мотивите на заповедта, с която то е проведено, каквито доводи навежда жалбоподателят. Решаващият състав на втората съдебна инстанция не е и отказал да определи действителното основание за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, каквото е изразеното от страната становище. Напротив, както вече се посочи по - горе, след преценка на събраните по делото доказателства е налице обоснован извод, че трудовият договор е прекратен именно на основание чл. 71 КТ, намирайки волята на работодателя за ясна. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковите претенции. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Последните два въпроса са фактически, тъй като отговорът им е предпоставен от обсъждане на доказателства и в частност на съдържанието на уволнителната заповед и нейното мотивиране с конкретни фактически и правни основания. Питанията касаят начина на организиране на защитата на работника или служителя срещу уволнение при там изложените обстоятелства и очертани хипотези, каквито не са разглеждани от въззивния съд (той е приел, че предвид посочената в заповедта разпоредба на чл. 71, ал. 1 КТ уволнението е извършено на това основание и страната, в чиято полза е уговорен срок за изпитване, не е длъжна да мотивира прекратяването на договора като е достатъчно ясно и безусловно да изрази волята си, поради което посочените в заповедта фактически основания от работодателя не се отразяват на законността на уволнението). Тези въпроси са относими към правилността на атакувания съдебен акт и имат естеството на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не осъществяват обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). При отсъствието й искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. Отделно от изложеното, в случая липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма. Вместо това, касаторът отново е изложил становището си по фактите, които счита за релевантни към уволнението си и доколкото ги намира за неверни, го опорочавали и обосновавали отмяната му.

Не може да се уважи и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, основано на доводите за очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разхода с представяне на писмени доказателства за това. Затова разноски за касационната инстанция в полза на ответника по жалба не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.