Определение № 2443 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 803/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 1060 от 08.08.2025 г. по в.гр.д. № 528/2025г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5421 от 04.10.2024г. по гр. д. № 12020/2023 г. на Софийски градски съд, I-21състав, е уважен предявеният от М. Г. П. срещу банката-касатор иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 48 946.64 евро – недължимо платена над получената главница по нищожен договор за кредит № HL25934 от 31.08.2007г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 25.10.2023 г. – до окончателното й плащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Според касатора, въззивният съд погрешно е приел, че информацията относно периодичността и начина на погасяване на кредитното задължение е част от основното съдържание и предмет на процесния договор за ипотечен банков кредит и че липсата на такава информация води до недействителност на договора. Като необоснован счита и извода за началото на давностния срок по реституционни искове за възстановяване на недължимо платеното от потребителя с аргументи, че нито действащото позитивно право, нито тълкувателната практика на ВКС предвиждат по-благоприятно третиране на потребителите в сравнение с другите правни субекти. Изразява несъгласие и с изготвения от съда доклад по чл. 146 ГПК и разпределението на доказателствената тежест между страните относно момента на узнаване от страна на потребителя за неравноправността на конкретни клаузи на процесния договор. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск, тъй като, според касатора, в обстоятелствената част на исковата молба ищцата не се е позовала на непосочване на месечните погасителни вноски в съдържанието на процесния договор за кредит. Освен с твърдението за недопустимост на въззивното решение, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, искането за допускането му до касационен контрол се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК по отношение на поставените от касатора няколко групи въпроси: „ I. 1. Посочването на броя, размера и периодичността на погасителните вноски по договор за ипотечен банков кредит, чрез предоставяне на погасителен план на кредитополучателя, част ли е от основния предмет на договора и в случай че се констатира липса на такава изрична и конкретна информация в съдържанието на договора към датата на усвояване на кредитния лимит, но е налице последващ погасителен план, подписан от кредитополучателя, който допълнителен документ я съдържа, следва ли този първоначален порок да води до недействителност на целия договор, при положение, че липсва изрично нормативно изискване за изготвяне и предоставяне на такъв документ към датата на подписване на договора и до подписването на последващия погасителен план, кредитополучателят не е имал оплаквания и затруднения при заплащането на погасителните вноски в съответния размер и периодичност; 2. Евентуалната липса на информация относно броя, размера и периодичността на погасителните вноски по договор за ипотечен банков кредит, чрез предоставяне на погасителен план на кредитополучателя, влияе ли върху възможността и способността на кредитополучателя-потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да осъзнае и разбере икономическите последици от сключването на договора, както и обема и финансовата тежест на поетото задължение, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, по толкова съществен начин, че да води до недействителност на договора за кредит, при наличие на данни по делото, че до 16.01.2014 г. месечните вноски по кредита са плащани ритмично и безпроблемно от кредитополучателя; 3. Евентуалната липса на информация относно броя, размера и периодичността на погасителните вноски по договор за ипотечен банков кредит чрез предоставяне на погасителен план на кредитополучателя, би ли могла да създаде и предостави възможности на банката-кредитор да промени едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП или да промени едностранно без основание характеристиките на услугата по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 12 ЗЗП, при положение, че по делото са налице данни от изслушаното заключение на приетата съдебно-счетоводна експертиза, че вноската по кредита в уговорената валута и размер до 16.01.2014 г. не е променяна; 4. В случай че евентуално липсва предоставен на кредитополучателя погасителен план при усвояването на кредита, а в договора е налице клауза - в случая чл. 6, ал. 1, която предвижда изготвянето и предоставянето на такъв, следва ли клиентът-кредитополучател да положи дължимата грижа на добрия стопанин по смисъла на чл. 63, ал. 2 ЗЗД за своите дела и както е предвидено в неприложимия към настоящия договор, но индикативно посочен чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗКНИП, както и в чл. 10, пар. 2, б. „и“ и пар. 3 от Директива 2008/48, да поиска незабавно от кредитора предоставянето му на такъв погасителен план, в случай че не знае кога, как и в какъв размер да плаща своите погасителни вноски по кредита, т. е. превръща ли се това право на кредитополучателя да получи такъв погасителен план в негово задължение да го поиска, в случай че не му е предоставен и е бил изначално уведомен от кредитора за това си право така, че когато не го е сторил, да губи правото си да се позовава на този евентуален порок, претендирайки недействителност на договора само на това основание; 5. Доколкото съдът е приел, че е налице фактическа и правна възможност за саниращо съгласие на кредитополучателя с този евентуален порочен дефицит в съдържанието на договора за кредит към датата на неговото сключване и усвояване на кредитния лимит, изведен по тълкувателен косвен път от съда, а неследващ пряко от приложими към случая законови норми, касаещ информацията за броя, размера и периодичността на погасителните вноски чрез предоставяне на погасителен план, то сключването на последващо допълнително споразумение и подписването на такъв погасителен план впоследствие, следва ли да се приеме, че удовлетворява формалните и правни изисквания за подобно саниращо съгласие, респ. че такова е налице и на тази база договорът за кредит да се приеме за валидно обвързващ двете страни; II. 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД на потребители и предвижда ли законът (респ. допустимо ли е) установяване на обстоятелството дачи потребителят е узнал за неравноправния характер на договорните клаузи, за да настъпи този начален момент, като допълнителен юридически факт, от чието установяване да зависи прилагането на института на погасителната давност; 2. Доколкото узнаването на определен факт от обективната действителност е субективен когнитивен процес, при въведено твърдение от страна на ищеца, че той е узнал за неравноправния характер на клаузи от сключен от него договор за кредит значително по-късно от подписването му, както и от обективното проявление на този неравноправен характер на клаузите (чрез увеличение на месечната му погасителна вноска) и съответно релевирано възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, следва ли съдът да изследва обективните данни, факти и обстоятелства чрез допускането и събирането на съответните доказателства относно доказателствено релевантния факт на узнаването, за да формира своя извод за неговото наличие или отсъствие; 3. В случай че се приеме, че е възможно потребителят да не знае, че определена клауза, съдържаща се в подписания от него договор за кредит, е неравноправна, или да не си дава сметка за обхвата на правата му, по какви обективни критерии, показатели или индикатори съдът би могъл да изследва, прецени и установи в кой точно момент потребителят е узнал за неравноправния характер на договорната клауза; 4. Предвид качеството „потребител“ на ищеца и липсата на опит и професионална експертиза в областта на финансовите и правните услуги, може ли съдът да приеме твърдението му, че е узнал фактите, съставляващи неравноправния характер на договорни клаузи от сключения от него договор за кредит и тяхната правна преценка, в момента, в който той се е консултирал със своя процесуален представител преди предявяването на иска, без представяне на други доказателства за това, и може ли съдът да приеме, че същият е освободен (предвид задълженията му по чл. 63, ал. 2 ЗЗД) от задължението си да стори това във всеки предходен по-ранен момент, когато този неравноправен характер на изследваните договорни клаузи се е проявил в обективната действителност чрез увеличаване икономическата тежест за него при погасяване на задълженията му по кредитното правоотношение; III. 1. Представляват ли решенията на СЕС по преюдициални запитвания по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК задължителен неофициален източник на правото от такъв ранг и порядък, че чрез тяхното прилагане да бъде възможно да се дерогира, суспендира или отмени действаща законова норма от вътрешното национално право на държава-членка, за която норма от страна на СЕС е изразено съмнение, че има вероятност да противоречи на правото на ЕС, при положение, че разпоредбите на конкретния нормативен акт (Директива 93/13) от правото на ЕС са транспонирани във вътрешното право на държавата-членка, а текстът на самата тълкувана национална норма няма аналог и пълно съответствие с разпоредба от Директивата, т.е. очевидно европейският нормотворец е предоставил на националния законодател да уреди тези отношения във вътрешното си право съгласно принципа на процесуална автономия; 2. Ползва ли се с приоритет тълкуване на СЕС на обща правна норма от вторичното право на ЕС по преюдициално запитване, в което тълкуване съгласно принципите на процесуална автономия и суверенитет, на българския съд (запитващата юрисдикция) е предоставена възможността за крайна преценка на правопораждащите юридически факти и фактическата обстановка по делото с оглед прилагане на съответната конкретна национална правна норма в контекста на конкретно тълкуваната разпоредба от вторичното право на ЕС, пред утвърденото прилагане на действаща национална правна норма и нейното задължително тълкуване от националния съд по реда на чл. 124 във връзка с чл. 130, ал. 2 ЗСВ в тълкувателни решения, които не са обявени за загубили своята правна сила; 3. Допуска ли действието на принципа на предимство на съюзното право, тълкуван съобразно нормата на чл. 15, ал. 2 ЗНА във връзка с чл. 86, ал. 2 от Конституцията на РБ, да не бъде приложена от български съд императивна действаща правна норма, част от вътрешното право на страната, в хипотезата на постановено решение на СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК, което дава само насоки за тълкуване на национална правна норма съобразно конкретните факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, а не задължително указание по приложение на нормата в конкретния случай; 5. Какво е съотношението при преценка на задължителността на две разминаващи се по смисъл разрешения по идентичен правен въпрос, дадени от една страна – от българския ВКС чрез постановяване на изрично Тълкувателно решение по реда на чл. 124 от ЗСВ, което е действащо и не е обявено за изгубило правната си сила, и от друга – дадено от СЕС по преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК; 5. При какви обективни условия и предпоставки (фактически и правни) българският съд има право да тълкува и прилага, респ. да не приложи конкретно разрешение от решение на СЕС, постановено по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК, чието тълкуване на норма от вътрешното право на държава-членка в контекста на нормите от вторичното съюзно право, не съответства на постановките на националната правна доктрина, задължителната национална съдебна практика и на фактическата обстановка по конкретното дело; IV. 1. Доколкото в част от актуалната казуална съдебна практика, макар и изолирана, се приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД на потребители, се свързва с узнаването от страна на ищеца-потребител на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи, следва ли този доказателствено релевантен факт (на узнаването) да бъде включен в предмета на доказване по делото, респ. в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК и как следва да се разпредели в този случай доказателствената тежест между страните; 2. При въведени от ищеца с ИМ като част от предмета на делото твърдения за по-късен момент на узнаване на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи (с оглед париране на евентуално възражение на ответника за погасяване по давност на осъдителните му кондикционни претенции), доколкото законът (в лицето на чл. 110 във връзка с чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и доразвиващата го задължителна казуална съдебна практика презумират, че това узнаване е налице към момента на престиране (даване) на недължимото въз основа на тези клаузи (когато вземането става изискуемо), и съответно релевирано от ответника възражение за изтекла погасителна давност, следва ли първоинстанционният съдебен състав да обяви със своя доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, че положителният доказателствено релевантен факт на узнаването за неравноправния характер на договорните клаузи подлежи на доказване, да разпредели съответно доказателствената тежест между страните за този факт и как следва да бъде разпределена тази доказателствена тежест; 3. Каква е процесуалноправната последица при липса на проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на доказателствено релевантния факт на узнаването за неравноправния характер на договорните клаузи и разполага ли с процесуални правомощия съдът да изведе по тълкувателен път и да приеме за доказано това обстоятелство на узнаването, въз основа на свои теоретични и логически разсъждения (приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене), без да може да ги обоснове с доказани по делото конкретни факти от обективната действителност; 4. Предвид поставеното в някои актуални изолирани решения от практиката на СЕС изискване по отношение началния момент, от който би следвало да тече срокът на погасителната давност за реституционни вземания на потребители за да съответства на тълкуваните норми на чл. 6, nap. 1 и чл. 7, nap. 1 от Директива 93/13, свързано с узнаването на факта на наличие на неравноправни клаузи в сключения потребителски договор, следва ли съдът да изследва (респ. да събере доказателства в тази насока и да им направи съответната правилна преценка) наличието на конкретни обективни данни и обстоятелства във връзка с допуснатата и от СЕС възможност за установяване на момент, в който потребителят разумно би могъл да узнае за неравноправния характер на клаузите в сключения от него договор (дори реално да не го е сторил или да липсват данни за това), или може да основе своите изводи в тази насока единствено на общи, ноторни или служебно известни му факти и обстоятелства, и негови логически разсъждения; V. Включва ли се в обхвата и прилежното поле на общата облигационни повеля на чл. 63, ал. 1 ЗЗД за изпълнение на задълженията им с дължимата грижа, както и на съдържанието на понятието „среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, правото и възможността за узнаване на неравноправния характер на договорни клаузи в подписан от потребителя договор за кредит, при наличие на данни за съществено повишаване на погасителната вноска вследствие проявлението на този неравноправен характер, което да бъде упражнено активно чрез консултация с финансови и/или правни експерти в областта за да може потребителят да се ползва от предвидената потребителска закрила при започване течението на срока на погасителна давност за неговите евентуални реституционни претенции“ По отношение на първата група въпроси са заявени всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са посочени: определение № 1335 от 30.04.2025 г. по т. д. 2148/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 50552 от 26.09.2022 г. по т. д. № 554/2022 г. на II т. о. и решение от 09.11.2016 г. по дело С-42/15 на СЕС. За въпросите от втората група се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВС и ВКС – т. 7 от ППВС № 1/1979 г., Тълкувателно решение № 5/2017 г. от 21.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 155 от 24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 63 от 04.02.2019 г. по т. д. № 1716/2018 г. на II т. о., както и в противоречие с практиката на СЕС – решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21 и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21. Твърди се, че отговорите на поставените въпроси са от значение също за точното прилагане на закона, както и развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За третата група въпроси се твърдят основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с позоваване на: Тълкувателно решение № 1 от 11.05.2012 г. на ОСТК на ВКС и решение № 133 от 15.01.2013 г. по т. д. № 1055/2010 г. на ВКС, I т. о. За въпросите от четвъртата група е релевирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране съответно на: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50257 от 11.09.2023г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50230 от 05.05.2023 г. по гр. д. № 2315/2021 г. на IV г. о. По отношение на последния въпрос се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – М. Г. П. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 20.02.2026г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 31.08.2007 г. между „Юробанк България“ АД и ищцата М. Г. П. е сключен договор за кредит № HL 25934, по силата на който банката е поела задължение да предостави на ищцата, за покупка на недвижим имот, както и за други разплащания, кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 69 300 евро по курс „купува“ на банката към деня на усвояване на кредита, а кредитополучателката се е задължила да ползва отпуснатата сума и да я върне съобразно уговореното, при срок на погасяване 300 месеца; В договора е предвидено, че сумата по кредита се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, която се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ и се превежда по сметка на кредитополучателката в евро; На 13.09.2013г. е подписано допълнително споразумение между „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, „Юробанк България“ АД и ищцата М. П., съгласно което, считано от 15.06.2013 г., за период от 60 месеца последната дължи за усвоения кредит променлива годишна лихва в размер на действащия БЛП на „Юробанк България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, намален с 1.7 процентни пункта, а след изтичане на този срок – актуалния за съответния период лихвен процент, намален с 1.5 процентни пункта; По делото е представен погасителен план с указание, че касае сделка № 779282 с кредитополучател М. Г. П., начало на усвояване 15.09.2007 г., начало на издължаване 15.10.2007 г. и край на издължаване 15.09.2032 г., който документ не носи подписа на ищцата; Представен е и погасителен план с подпис за ищцата като кредитополучател, отразяващ числа, чиято структура наподобява дата и час, в който е посочен променен размер на главницата спрямо договорения, което изключва възможността за извод, че същият е бил на разположение на ищцата от преди сключване на договора. От правна страна въззивният съд е приел, че в случая кредитополучателката е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Преценил е като неоснователни доводите на банката, че доколкото ищцата е заемала длъжност „банков консултант“ и е работила в „БНП Париба“, то тя е притежавала знания и компетенции над нивото на средния за страната потребител. В тази връзка се е позовал на решение по дело С-365/23 на СЕС (т. 53), съгласно което, понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, буква б) от Директива 93/13 е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Допълнително е съобразил, че основните задължения на ищцата във връзка със заеманата от нея длъжност са обучение на служители на „БНП Париба“, Франция и автоматизация на отчетността на местните клонове на банката към централните банки в отделните страни, които задължения не предполагат изключване качеството й на потребител. С оглед на този извод, въззивният съд е извършил преценка за неравноправен характер на конкретни клаузи от процесния договор за кредит. След задълбочен анализ на вътрешната и общностната нормативна уредба, както и на актуалната практика на Съда на Европейския Съюз във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно преценката за неравноправни клаузи в потребителски договори, когато предоставеният кредит реално е отпуснат в резервната валута (евро) и задължението за погасяване е уговорено в чуждестранна валута, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд за недействителност на процесния договор поради това, че към момента на сключването му не е бил изготвен погасителен план към същия, явяващ се съществена част от неговото съдържание, както и че част от клаузите му са неясни. Изводът за неравноправен характер на сключената между страните сделка е аргументиран с това, че: От представените по делото доказателства се установява, че Приложение № 1 към договора не съдържа нужната информация за периодичните задължения по договорените месечни плащания; Чл. 5, ал. 1 от същия урежда периода на изплащането му, но досежно формирането на месечната вноска се препраща към допълнителен документ – Приложение № 2, което представлява неразделна част от договора; Наведеното от ищцата възражение, че не е получила документ, указващ размера на погасителната вноска при сключването на договора, е останало необорено от страна на банката, доколкото тя е твърдяла невъзможност да го представи по делото, което е обосновало приложението на разпоредбата на чл. 161 ГПК. С оглед на това, съдебният състав е формирал извод, че не се установява ищцата да е била наясно какво следва да плати, за да се възползва от предоставения й финансов ресурс и то към момента на вземане на решение да сключи процесния договор; не е била наясно с размера на ежемесечните вноски, както и с допълнителните суми, произтичащи от договора. Във връзка с възражението на ответника за погасяване по давност на част от претендираната от ищцата сума въззивният съд се е позовал на решение по съединени дела С-776/19 и С-782/19 на СЕС, в което е разяснено, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разглеждани през призмата на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която за предявяването на иск от потребител предвижда петгодишен давностен срок за връщането на недължимо платени суми въз основа на такива неравноправни клаузи, щом този срок започва да тече от датата на приемане на офертата за кредит, вследствие от което е възможно към този момент потребителят да не е знаел за всички негови права, произтичащи от тази директива. Съдебният състав е посочил, че по изричния текст на § 1 от ДР на ЗПП при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите, поради което общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не намира приложение. Поради това е приел, че доколкото ответникът е този, който носи доказателствената тежест за установяването на твърдяната от него погасена част от претендираната сума, а в хода на процеса не е доказан фактът, че ищцата М. П. е знаела за установения в производството неравноправен характер на процесния договор за кредит, в отхвърлителната му част първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като искът бъде уважен изцяло. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че въззивното решение е вероятно недопустимо като постановено по непредявен иск. Видно от исковата молба, ищцата е въвела твърдения за неравноправност на конкретни клаузи от процесния договор за банков кредит, които, според нея, обуславят нищожността на целия договор. С петитума на исковата молба ищцата претендира връщане на парична сума при начална липса на основание. Въззивният съд, предвид основната си функция да осигури правилното приложение на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, е длъжен сам да установи основанията за нищожност на неравноправни клаузи по договор, сключен с потребител, когато нищожността произтича пряко от самата клауза или от събраните по делото доказателства. В този смисъл съдът не се е произнесъл извън предмета на спора, като е констатирал нищожността на процесния договор, макар и по невъведено от ищцата възражение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. По отношение на въпросите от първата група не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Въпросите по т. 1 и т. 2, свързани с липсата на посочване в договора за кредит на броя, размера и периодичността на погасителните вноски – дали същата влияе върху възможността и способността на кредитополучателя-потребител да осъзнае и разбере икономическите последици от сключването на договора и дали води до неговата недействителност, са относими към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Същият извод се налага и за въпросите по т. 3 и т. 5. Що се отнася до въпроса по т. 4, неговата ирелевантост произтича от обстоятелството, че въззивният съд изобщо не е обсъждал дали правото на кредитополучателя да получи погасителен план се превръща в негово задължение да го поиска, в случай че не му е предоставен, с оглед установеното в чл. 63, ал. 2 ЗЗД изискване за полагане на грижата на добрия стопанин. Освен отсъствието на общата предпоставка, по отношение на въпросите от първата група не са осъществени и поддържаните основания. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, доколкото представените в подкрепа на същото актове на ВКС (две определения по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване) не представляват съдебна практика по смисъла на посочената разпоредба. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на СЕС (С-42/15) – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно това решение, представянето на погасителен план не е задължително условие на договора за кредит, ако размерът, броят, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска могат да бъдат определени чрез тълкуване на клаузите му, какъвто обаче настоящият случай не е. Втората група въпроси също не отговарят на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос е зададен хипотетично, а останалите въпроси не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е отказал да изследва момента, когато потребителят е узнал за неравноправност на част от клаузите на процесния договор, а е приел, че в случая ответникът, чиято именно е доказателствената тежест, не е доказал, че ищцата е узнала в по-ранен от твърдения от нея момент. Отделно от това, и за тези въпроси не са налице поддържаните основания. Практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - Тълкувателно решение № 5/2017 г. от 21.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към поставените въпроси, тъй като същото касае момента, от който се дължи обезщетение за забава при връщане на дадено при начална липса на основание; решение № 155 от 24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на ВКС, II т. о. дава отговор на въпроса каква е приложимата давност за връщане на даденото по недействителен договор за кредит (петгодишна или три годишна), а определение № 63 от 04.02.2019 г. по т. д. № 1716/2018 г. на II т. о. няма характер на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото с него не е допуснато касационно обжалване. Липсва противоречие и с практиката на СЕС – решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21 и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21. Следва да се отбележи, че по въпроса за момента, от който започва да тече давностният срок за връщане на сумите, платени по прогласен за недействителен договор за кредит, СЕС е постановил редица решения, с които са тълкувани разпоредби от Директива 93/13/ЕО – решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21 - С-813/21, решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 - С-259/19, решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 - С-699/18, решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10 - С-782/19, решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. Съобразена с тази практика е и формирната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 106 от 15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 124/24.07.2024 г. по т. д. 342/2023 г. на I т. о., решение № 91 от 26.03.2026 г. по т. д. № 2141/2024 г. на II т. о. и др., с която въззивният акт е в пълно съответствие. С оглед наличието на посочената общностна и национална практика, по отношение на въпросите от втората група не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третата група въпроси също не са обуславящи по смисъла на задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото са предпоставени от субективното разбиране на касатора, че даденото от СЕС разрешение в цитираните от него решения изключва института на погасителната давност, уреден в чл. 110 и сл. ЗЗД и по който е формирана задължителна съдебна практика в т. 7 от ППВС № 1/1979 г. и др. В случая въззивният съд е съобразил формираната практика на Съда на Европейския съюз, с която не се отрича приложението на ППВС № 1/1979 г., както неправилно твърди касаторът, а се разясняват общите постановки при какви условия тълкуването на вътрешните норми, в частност за началото на погасителната давност и срока на същата, би осигурило приложението им в съответствие с правото на Съюза, уреждащо потребителската защита като гаранция за реализиране целите на Директива 93/13/ЕИО. Четвъртата група процесуалноправни въпроси касаят разпределянето на доказателствената тежест между страните относно узнаването от страна на потребителя за неравноправността на договорни клаузи от сключения с банката договор. По начина, по който са формулирани, въпросите не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество представляват оплаквания за процесуални нарушения, които са относими към правилността на съдебния акт. Дори обаче да бъдат счетени за обуславящи, въпросите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Пропускът на съда да разпредели доказателствената тежест в процеса, макар да е в нарушение на съдопроизводствените правила, не е съществен за защитата на ответника, доколкото фактите, които той своевременно е противопоставил за релевантни, при условие, че би му била възложена тежестта за доказване по-ранен от твърдения от ищцата момент, когато тя е узнала за неравноправността на договорните клаузи, са недостатъчни да обосноват сигурното узнаване от потребителя за неравноправността на същите. В този смисъл е приетото в решение № 26 от 29.01.2026 г. по т. д. № 1405/2023 г. на ВКС, I т. о., което настоящият състав споделя. Не може да бъде преценен като значим за изхода на конкретното дело и поставеният от касатора пети въпрос. Същият е основан на становището на касатора, че, ако ищцата би положила грижата на добрия стопанин, при констатацията за значително увеличаване на разходите по кредита (размера на погасителните вноски), чрез активни консултации с финансови и правни експерти, тя би узнала за неравноправността на договорните клаузи още към този най-ранен момент. Доколкото обаче изобщо не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение, този въпрос не е обуславящ за изхода на конкретното дело. Поради това не подлежи на преценка и наличието на заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК