Определение № 50004 от 06.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 245/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/- А. Д. и К. М. срещу решение №561 от 31.08.2021г. по в.т.д. №2244/2020г. на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №591/21.04.2020г., постановено по т.д.№1533/2017г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Банка ДСК“ ЕАД главен иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН, евентуално съединен иск по чл.59, ал.3 ЗБН и евентуално съединен иск по чл.3, ал.3 вр. ал.2 ЗБН за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на „КТБ“ АД /н/ на прихващане от „Банка ДСК“ ЕАД, извършено с SWIFT съобщение с номер [банкова сметка] от 23.06.2014г. на вземане по овърнайт депозит от 19.06.2014г. с размер 17 000 000 лева със задължение по депозит от 20.06.2014г. с падеж 23.06.2014г. в размер на 17 000 000 лева.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за уважаване на исковете и присъждане на разноските по делото. Касаторите излагат доводи за неправилност на изводите на съда, който отхвърля главния иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН, като приема, на първо място, че приложима е нормата на чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията й преди измененията, направени с §9 от ЗИДЗДБРБ за 2014г. /ДВ бр.98/28.11.2014г., в сила от деня на обнародването/, а на следващо място, че ответникът няма качеството длъжник по смисъла на цитираната разпоредба. Поддържат, че са необосновани доводите на съда, който отхвърля иска с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН, като приема, че не е доказан субективният елемент от фактическия състав, а именно- знание на прихващащия кредитор за неплатежоспособността на банката. Намират за незаконосъобразни и мотивите на въззивната инстанция, която отхвърля иска с правно основание чл.3, ал.3 ЗБН, като приема, че нормата на чл.3, ал.2 от закона не намира приложение по отношение на прихващания, осъществени от длъжник на несъстоятелната банка.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касаторите поставят правни въпроси, за които твърдят, че са от значение за изхода на делото /разрешени са от въззивния съд и са обусловили правните му изводи/:

1. Какъв е характерът на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН- материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица?;

2. От кой момент възниква правото на предявяване на иск по чл.59, ал.5 ЗБН- от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на един по-ранен етап?;

3. Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл.645, ал.4 ТЗ и съдебната практика по същия? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон? Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл.46, ал.1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?;

4. Следва ли предвиденото знание по чл.59, ал.3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл.59, ал.3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?;

5. Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация?;

6. Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление на прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава реда на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗБН?

По отношение на четвърти въпрос се поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №226/12.07.2011г., гр.д. №921/2010г., ІV г.о. и решение №31/09.03.2012г., гр.д. №502/2011г., ІІІ г.о.- основание за допускане до касация на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално, че е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на всички останали въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата, като излага подробни доводи както за липсата на основание за допускане на касационно обжалване, така и за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН, чл.59, ал.3 и чл.3, ал.3 вр. ал.2 ЗБН, въззивният съд намира, че не се установяват фактическите състави на двата конститутивни иска за обявяване относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ на процесното прихващане, както и твърдяното основание за нищожност. Решаващият съдебен състав приема за безспорно установено съществуването на процесните насрещни вземания на „КТБ“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД, както и факта, че със SWIFT съобщение с реф.№ МТ299DSK23062014, получено от „КТБ“ АД на 23.06.2014г., „Банка ДСК“ ЕАД във връзка с настъпили падежи на депозити на 23.06.2014г. уведомява „КТБ“ АД, че като отчита, че двата депозита са с еднакъв размер на главниците и падежират на една и съща дата, ще счита двете насрещни задължения за главници за погасени. За безспорно е прието също така, че с решение на УС на БНБ, обявено в ТР на 07.11.2014г., е отнет лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД /н/, като с предходни решения на от 20.06.2014г. и 22.06.2014 г., в резултат на спиране на плащанията към клиенти, банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност. Безспорно е, че на 22.04.2015г. е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД /н/ с начална дата 20.06.2014г., открито е производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. Решаващият съдебен състав приема за установено, че на 20.10.2014 г. е внесен в БНБ окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, публикуван на интернет страницата на БНБ.

Въззиввният съд намира за неоснователен иска с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН, като приема за безспорно, че процесното прихващане, достигнало до „КТБ“ АД на 23.06.2014г., е осъществено преди изменението на разпоредбата на чл.59 ЗБН с §9 от Закона за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г. /обн. ДВ, бр.98 от 28.11.2014г./, като с §8 от ПЗР към Закон за изменение и допълнение на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22 от 2018г., допълнен с ДВ, бр. 33/2019г./ законодателят изрично е предвидил чл. 59, ал. 5, ал. 6 и ал.7 да се прилагат от 20.06.2014г., т.е. на приетите изменения в материалноправната норма на чл. 59 ЗБН е придадено обратно действие по смисъла на чл.14, ал.1 ЗНА. Решаващият съдебен състав констатира, че с решение №8/27.05.2021г. по к.д. №9/2020г. на Конституционния съд на РБ /обн. ДВ, бр. 48/08.06.2021г./ са обявени за противоконституционни редица разпоредби, вкл. §8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр.22/2018г., доп. ДВ бр.33/2019г., в сила от 19.04.2019г./. При зачитане на задължителното за съдилищата решение №3 от 28.04.2020г. по к.д. №5/2019 г. по описа на Конституционния съд, съгласно което решението на КС има обратно действие спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства; при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС /заварени правоотношения/, въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, като той вече не е част от правната система, въззивният състав стига до извод, че обявената за противоконституционна разпоредба на § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН /обн. в ДВ бр.22 от 2018г./ не следва да се прилага. Намира, че следва да приложи действалия към датата на извършването на прихващанията материален закон, т.е. чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията преди изменението с ДВ бр.98/2014г. /в сила от 28.11.2014г./. Решаващият съдебен състав приема, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника, който по специалния Закон за банкова несъстоятелност е винаги банка, след началната дата на неплатежоспособност. Доколкото процесното прихващане не е извършено от длъжника – „КТБ“ АД /н/, а от ответника „Банка ДСК“ ЕАД, по отношение на него не е налице фактическият състав на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН за прогласяване на относителната му недействителност. Съдът излага аргументи, че за правилното разрешаване на спора е ирелевантна датата, на която е открито производство по несъстоятелност по отношение на банката ищец, доколкото последната не е въведена като елемент на фактическия състав на чл.59, ал.5 ЗБН, нито е от значение за настъпването на правните последици от извършеното извънсъдебно прихващане. Предвид изложеното намира, че предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Въззивният съд намира, че е неоснователен и искът по чл.59, ал.3 ЗБН, тъй като не се установява субективният елемент от фактическия състав- знание от страна на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД за настъпилата неплатежоспособност на „КТБ“ АД, което в случая не се презумира, а подлежи на доказване от страна на ищеца. Решавашият съдебен състав намира за необосновано твърдението на ищеца, че ответното дружество е знаело за неплатежоспособността на банката от 20.06.2014 г., когато БНБ я поставя под специален надзор поради опасност от неплатежоспобност, тъй като решенията на УС на БНБ са публично оповестени. С оглед практиката на ВКС относно приложното поле на чл.59, ал.3 ЗБН, съдът излага мотиви, че узнаването на горецитираните решения от ответника вследствие надлежното им разгласяване по предвидения в закона ред не може да се приравни на знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал. 3 ЗБН. Излага и аргументи във връзка с твърденията на ищеца за публикуване на доклада на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД на сайта на БНБ, като приема, че информация, разпространена чрез сайта на БНБ, не е общоизвестна, нито има данни ответникът да е знаел за включените в този доклад данни за икономическото състояние на банката. Въззивният състав стига до извод, че липсват доказателства, че към релевантния за спора момент ответникът е разполагал с информация за предстоящо отнемане на лиценза на банката, последвано от иницииране на производство по несъстоятелност, и недобросъвестно се е възползвал от нея при извършване на прихващането, поради което няма основание да се приеме че прихващането е извършено при наличие на знание, релевантно за уважаване на иска по чл.59, ал.3 ЗБН.

Апелативният съд излага мотиви за неоснователността и на иска с правно основание чл.3, ал.3 вр. с ал.2 ЗБН, като приема, че прихващането, извършено от кредитор на банката в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл.3, ал.2 ЗБН, като подлежи на атакуване само на основание чл.59, ал.3 и ал.5 ЗБН- специални норми за този погасителен способ.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първите два въпроса, поставени от касатора, не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не са обуславящи решаващия извод на съда за неоснователност на исковите претенции, респ. не са съществени за изхода на спора. Решаващият съдебен състав не обсъжда като релевантен въпросът от кой момент възниква правото на иск по чл.59, ал.5 ЗБН. Въззивният съд излага мотиви относно приложимото право, т.е. коя е приложимата редакция на чл.59, ал.5 ЗБН, като взема предвид не само вида на правната норма /материалноправна или процесуалноправна/, а съобразява решение №8/27.05.2021г. по к.д. №9/2020г. на Конституционния съд на РБ /обн. ДВ, бр. 48/08.06.2021г./, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на §8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр.22/2018г., доп. ДВ бр.33/2019г., в сила от 19.04.2019г./, предвиждаща изменените норми на чл.59, ал.5, ал.6 и ал.7 да се прилагат от 20.06.2014г., т.е. придаваща им обратно действие по смисъла на чл.14, ал.1 ЗНА, както и решение №3 от 28.04.2020г. по к.д. №5/2019 г. по описа на Конституционния съд, съгласно което решението на КС има обратно действие спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства; при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС /заварени правоотношения/, като въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло- той вече не е част от правната система.

По отношение на тези въпроси, както и на третия, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обоснована допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.59, ал.5 ЗБН има трайна и непротиворечива съдебна практика, /решения по т.д. №2822/2017г., І т.о., т.д. №1512/2020г., І т.о.; т.д. №1317/2020г. І т.о., т.д. №2317/2020г., І т.о. и др./, която настоящият съдебен състав напълно споделя и не намира, че са налице предпоставки за нейното изменение. Различните състави на ВКС приемат, че нормата на чл.59, ал.5 ЗБН е материалноправна, като с решение №8 от 27.05.2021г. по конституционно дело №9/2020г. Конституционният съд на Република България обявява за противоконституционни разпоредбите на §5, ал.1 – 4, §6, ал.1 и 2, §7 и §8 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (обн., ДВ, бр.22 от 2018г.; доп., бр.33 от 2019г., в сила от 19.04.2019г.), чл.60а, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр. 22 от 2015 г.; доп., бр. 33 от 2019г., в сила от 19.04.2019г.), §16 от Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр.61 от 2015г., в сила от 11.08.2015г.) и чл.60б, ал. 1, 2 и 3 от Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр.22 от 2018г., в сила от 16.03.2018г.). Конституционният съд излага мотиви, че нормата §8 от ПЗР на ЗИДЗБН, според която „Член чл.59, ал.5, 6 и 7 се прилагат от 20.06.2014г.“, е противоконституционна, тъй като „се преуреждат определени юридически факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, заличавайки или променяйки вече настъпили правни последици съобразно закона, действал при възникване на фактите. Последицата е накърняване по конституционно нетърпим начин на имуществената сфера на широк кръг от лица– както длъжници на една конкретна обявена в несъстоятелност търговска банка, така и трети лица– техни частни правоприемници. Несъвместимо с правната сигурност е заличаването с обратна сила на ефекта на законосъобразно извършено прихващане, уредено като погасителен способ в закон“. С решение №3 от 28.04.2020г. по конституционно дело №5/2019г. Конституционният съд постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Съдът излага мотиви, че „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила, т.е. противоконституционният закон фактически не е част от правната система. В този смисъл при предявен иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН за оспорване като относително недействителни на прихващания, извършени преди промяната на нормата, обнародвана в ДВ бр.98 от 28.11.2014г., приложима е тази редакция на закона, която е била действаща към датата на тяхното извършване.Възможността исковете за обявяване недействителността на прихващанията по отношение на кредиторите на несъстоятелността да бъдат предявени след откриване на производството по несъстоятелност на банката не обуславя извод за приложимост на действаща към момента на упражняване на това право редакция на чл.59, ал.5 ЗБН, тъй като валидността на прихващанията се регламентира от материалноправната норма, действаща към момента на извършването им.

Настоящият съдебен състав напълно споделя практиката на ВКС, че понятието „длъжник“ в редакцията от 2006г. индивидуализира само банката, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност. Няма спор, че в правоотношението по прихващане на две насрещни вземания /чл.103-чл.104 ЗЗД/ всяко от лицата е едновременно кредитор и длъжник. Закона за банковата несъстоятелност регламентира участниците в производството- кредитори и банка, като длъжник в несъстоятелността е банката, а единствено в посочената норма е използвано обозначението на банката като „длъжника“. По този начин прихващанията от банката- длъжник по ал.5 на чл.59 ЗБН са разграничени от прихващанията, извършени от кредиторите /ал.1 и ал.3 на чл.59 ЗБН/. До същия извод се стига и при граматическото тълкуване на нормата – относително недействително е не прихващане, извършено от някой „длъжник“- участник в производство, а от „длъжника“, който може да се разбира само като несъстоятелния длъжник, а именно банката. При всички случаи понятието „длъжник“ не може да се свърже с кредитора по активното вземане, т.е. с лицето, отправило изявлението за прихващане /решения на ВКС по т.д.№679/2020г., т.д.№656/2020г., т.д.№1372/2018г., т.д.№1715/2020г., т.д.№1534/2020г., т.д. №1317/2020г. и др./.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, поради което не е налице нито допълнителното основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставеният от касатора четвърти въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на спора. Въззивният съд не е приел, че не може да се доказва субективния елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 ЗБН с косвени доказателства, а след анализ на всички събрани по делото доказателства е стигнал до извода, че не се установява по категоричен начин знание от страна на ответното дружество-кредитор за настъпилата неплатежоспособност на „КТБ“ АД. Решаващият съдебен състав е счел, че в случая знанието не се презумира, а подлежи на доказване от страна на ищеца с пълно и главно доказване, като изобщо не е обсъждал, респ. не е изключил възможността за доказване с косвени доказателства.

По отношение на петия въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че е налице трайна съдебна практика на ВКС по приложението на чл.59, ал.3 ЗБН, с която въззивният съд напълно се е съобразил. С решение №51/21.07.2020г. по т.д. №3109/2018г. на ВКС, II т.о., решение №59/10.08.2020г. по т.д. №1920/2018г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №1721/2019г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е разяснено, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 ЗКИ, нито от спирането на плащанията по чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност” в хипотезата на чл.59, ал.3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр.62 от 2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. С решение №143 от 12.02.2021г. по т.д. №2343/2019г. на ІІ т.о. е прието,че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ, узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Дори да се приеме, че има публикувани документи и съобщения, съдържащи категорично изразено становище на Централната банка за окончателно установена неплатежоспособност на „КТБ“ АД и за предстоящо иницииране на производство по несъстоятелност на банката, то и в тези хипотези разгласяването на тази информация не е достатъчно за извода, че към датата на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката, а може да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН.

Последният шести въпрос не е обсъждан от въззивния съд, респ. не е решаващ за изхода на спора, поради което не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, като касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд излага доводи, че прихващането, извършено от кредитор на банката в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл.3, ал.2 ЗБН, тъй като законодателят е предвидил специални норми за този погасителен способ, който може да бъде атакуван като относително недействителен по реда на чл.59, ал.3 и ал.5 ЗБН. По този въпрос е формирана и съдебна практика на ВКС /решение №239 от 15.05.2018г., т.д. №986/2017г., ІІ т.о./, която настоящият съдебен състав напълно споделя и не намира, че са налице предпоставки за нейното изменение.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

На основание чл.59, ал.7 ЗБН дължимата държавна такса за касационно обжалване в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд