Определение № 545 от 05.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2924/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Е. Х. И.“ АД, чрез процесуалния му представител, срещу решение № 6808 от 10.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 10403/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20114746 от 31.01.2024 г., постановено по гр. д. № 3179/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 73 състав, с което са уважени предявените от Р. А. Д. против „Е. Х. И.“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ и уволнението му, извършено със Заповед № 263/2018 г., е признато за незаконосъобразно и заповедта е отменена; възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност – „шлосер-монтьор“ и му е присъдено обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в периода от 12.12.2018 г. до 23.04.2019 г. в размер на 3797, 80 лв., ведно със законната лихва върху сумата от подаването на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.

В касационната жалба се прави искане обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „Следва ли при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението като незаконно работникът-ищец да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на ответника да прекрати трудовото правоотношение?“

2. „Разместена ли е доказателствената тежест и задължен ли е работодателят да доказва законосъобразността на извършения от него подбор при общо оспорване на подбора в исковата молба и оспорване на документите по подбора и констатациите в тях извън преклузивния срок по чл. 312, ал. 2 ГПК?“.

В касационната жалба се сочи, че повдигнатите от касатора въпроси за обуславящи и се твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се становище, че въпросите са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 207 от 10.10.2013 г., постановено по гр. д. № 37/2013 г. по описа на ВКС, III г.о. и решение № 69 от 07.05.2013 г., постановено по гр. д. № 372/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о.

Твърди се наличието на самостоятелно основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение.

По същество се прави оплакване, че решението е неправилно. Предявява се искане за присъждане на разноските пред ВКС.

Ответникът по касационната жалба – Р. А. Д., в писмен отговор, подаден чрез процесуалния му представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол. Прави искане за присъждане на разноски, определени по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗА, съобразно уговореното в представения договор за правна защита и съдействие.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са уважени, е правилно, поради което е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил собствени мотиви във връзка с наведените от страните възражения. От фактическа страна е приел за установено, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ – поради съкращаване на една щатна бройка за заеманата от ищеца длъжност „шлосер-монтьор“ в сектор „СР Монтаж“ към отдел „Производство СР“. Посочил е, че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание възниква след валидно взето решение за съкращаване на щата, като предвид съкращаването на една от съществуващите в щата няколко на брой еднородни длъжности, прекратяването на трудовия договор с ищеца задължително се предпоставя от извършването на подбор, който става част от правото на уволнение. Във връзка с доводите на ответното дружество за недопустимо произнасяне на първостепенния съд по чл. 329 КТ, без да е бил сезиран с подобно възражение, въззивният съд е изложил становище, че в производството по оспорване на извършеното на това основание уволнение съдът не извършва служебно контрол за законосъобразност на извършения подбор, тъй като се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението. Позовал се е на практика на ВКС, според която съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са били своевременно въведени от заинтересованата от това страна. Съдът е констатирал, че в исковата си молба ищецът изрично е оспорил законосъобразността на подбора, като е заявил, че работодателят е предпочел и не е уволнил служители с по-ниска квалификация и работещи по-зле от него. Предвид посоченото е приел за неоснователни доводите на дружеството-работодател за недопустимост на обжалването на законността на подбора, доколкото е установил, че ищецът своевременно е навел твърдение, че подборът е извършен в нарушение на критериите по чл. 329 КТ. По отношение на допълнителните възражения, наведени на по-късен етап в молба на ищцовата страна от 17.02.2020 г., е посочил, че същите не са били обсъждани от първоинстанционния съд и не са обосновали преценката му.

От приетите по делото доказателства съдът е установил, че въз основа на взето от съвета на директорите на дружеството решение за съкращаване на 30 щатни бройки в предприятието, сред които и една щатна бройка за заеманата от ищеца длъжност „шлосер-монтьор“ в сектор „СР монтаж“, отдел „Ц. производство СР“, е била издадена заповед № 74/30.11.2018 г. на изпълнителния директор, с която е била определена комисия за извършване на подбор измежду всички работници и служители, заемащи съкращаваните длъжности, съобразно следните критерии за оценка: притежавано образование, допълнителна квалификация, професионален опит, ниво на изпълнение и качество на извършената работа, практически умения, свързани с изискванията на изпълняваната работа, личностни качества и способност за вземане на решения при изпълнение на поставените задачи. Съдът е констатирал, че оценките на комисията по зададените критерии са били обективирани в протокол № 229/10.12.2018 г., видно от който ищецът е получил най-ниска комплексна оценка в цифрово изражение. Въззивният съд подробно е анализирал свидетелските показания, като е посочил, че свидетелят Д. К. –член на комисията по подбора, е заявил, че не си спомня за конкретния служител. Съдът е посочил, че показанията на свидетеля са прекалено общи и не съдържат информация за нивото на изпълнение на работата от ищеца, поради което е заключил, че не би могла да се извърши съпоставка с извършваната дейност от останалите работници на същата длъжност и да се разграничат недостатъците на ищеца, които са обосновали по-ниското му оценяване. Посочил е още, че по делото не са били представени и сочените от свидетеля атестационни формуляри, с които се определяла на всеки 6 месеца оценката за служителя. Съдът е направил извод, че работодателят не е провел пълно и главно доказване на твърденията за спазване на критериите по чл. 329 КТ и за наличието на съответствие на оценката на ищеца по отделните критерии с обективно проявените от него професионални качества и умения, поради което е приел, че процесното уволнение поради съкращаване на щата е незаконно.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Аргументите за недопустимост са свързани с възраженията за произнасяне от страна на съда на основания за незаконност на извършеното уволнение, които не били въведени от ищеца своевременно. Същите възраженията страната е поддържала и в подадената от нея въззивна жалба, поради което те са били разгледани от въззивния съд, който е приел, че в исковата си молба ищецът изрично е заявил, че оспорва законността на подбора, като извършен в нарушение на критериите по чл. 329 КТ. Касационният състав споделя така направените изводи, като също приема, че в исковата молба се съдържат конкретните основания, на които се оспорва уволнението, а именно, че работодателят е оставил на работа работници с по-ниска квалификация и по-зле работещи от ищеца. Това са критериите, посочени и в изричната законова разпоредба. Поради това не е налице произнасяне на съда извън въведения от ищеца предмет. В заключение: в настоящия случай не е налице нито една от посочените в т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. хипотези на недопустимост.

Първият въпрос, с който касаторът обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не обуславя допускането на касационния контрол. По така поставения въпрос е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 665/1.11.10 г. по г.д. № 242/09 г., ІV г.о.; решение № 459/27.01.11 г. по г.д. № 1532/10 г., ІV г.о.; решение № 503/5.01.12 г. по г.д. № 77/11 г., ІV г.о. решение № 50095/10.07.2023 г. по гр.д. № 3340/2022 г. на ВКС, IV г.о. и др. Според дадените в нея разяснения, при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение. Съдът е обвързан от обстоятелствата посочени в исковата молба и не може да основе решението си на факти, които не са въведени от ищеца. Това е израз на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, според който съдът разглежда спора в рамките на заявените от страните твърдения и искания. Аргументите на касатора са свързани с възраженията за произнасяне от страна на съда на основания за незаконност на извършеното уволнение, които не били въведени от ищеца своевременно. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, че в исковата молба ищецът изрично е заявил, че оспорва законността на подбора, като извършен в нарушение на критериите по чл. 329 КТ и разглеждане на иска именно на соченото основание, то решението изцяло съответства на посочената практика. Това изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Различен извод не следва от решението, на което касаторът се позовава. В решение № 69 от 07.05.2013 г., постановено по гр. д. № 372/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., на първо място се касае за различно основание за прекратяване на трудовото правоотношение – дисциплинарно уволнение, а на следващо място, съдът е приел, че по делото са били ценени доказателства, които не са били представени своевременно. Съответно нито едно от двете обстоятелства не се покрива с настоящия казус. Не е налице и противоречие с второто цитирано решение № 207 от 10.10.2013 г., постановено по гр. д. № 37/2013 г. по описа на ВКС, III г.о., доколкото в него е прието, че работникът е твърдял, че подбор изобщо не е бил извършван, а не, че извършеният подбор е незаконосъобразен. Предвид вече изясненото обстоятелство, че в процесния случай ищецът е оспорил законосъобразността на подбора, като е посочил, че не са спазени критериите по чл. 329, ал. 1 КТ, то соченото от касатора решение е неотносимо, тъй като разглежда различна хипотеза.

Вторият въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е от значение за изхода на спора съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК разпределението на доказателствената тежест е част от съдържанието на доклада по делото, който се приема от първата инстанция. Доколкото въпросът за разпределението на доказателствената тежест се повдига за първи път в представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (страната нито е възразила срещу изготвения доклад, нито пък е навела подобно оплакване във въззивната си жалба), то същият не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и респективно не може да обоснове допускането на касационния контрол.

В заключение, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото пред ВКС на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро, определено на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказаните от него безплатна помощ и съдействие, изразяващи се в депозирането на отговор на касационна жалба.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение