Определение № 50814 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1760/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260448/02.02.2022 г. по гр.д. № 4621/2020 г. в частта, с която при потвърждаване на първоинстанционното решение Софийски градски съд е отхвърлил насрещните искове на Л. М. Х. срещу „Карго Ер“ ООД, както следва: · за прогласяване на нищожност на основание чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД на клаузите по чл. 4, т. 1 и чл. 6, изр. 1, пр. 1 от договора за повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г.; по параграф последен от анекс № 1/23.08.2016 г. към договора от 14.03.2016 г. и на § 2 от споразумение от 14.03.2016 г. (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) и · за пресъждане на сумата 17 357.29 лв. – връщане на платеното от ищеца на ответника по клаузите, чиято нищожност се твърди (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Решението се обжалва от Л. М. Х. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по насрещните искове по материалноправния въпрос: Нищожни ли са клаузи от договор за повишаване на квалификацията, които поставят в задължение на служителя да възстанови на работодателя разходите по обучението, независимо от това, че в договора е уговорено задължение на служителя да работи при работодателя за срок от 5 години? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК) и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 234 КТ). Претендира разноските по делото. Ответникът „Карго Ер“ ООД, ответник и по касация възразява, че повдигнатия въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че е длъжен да прецени твърденията на ответника/ищец по насрещните искове/сега касатор да не са произвели правно действие поради противоречието им с императивни разпоредби на закона или поради заобикаляне на закона атакуваните клаузи от сключения между страните договор от 14.03.2016 г. за повишаване на квалификация, споразумението от същата дата и анекса от 23.08.2016 г. съм договора, които поставят в задължение на служителя да възстанови на работодателя разходите по обучението според фактическия състав и последици на основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Дадената от въззивния съд правна квалификация на установителните насрещни искове съответства на решение № 227/19.04.2011 г. по гр.д. № 1861/2010 г. ГК, IV-то ГО. Прието е, че с договорите по чл. 234 КТ не се уговаря престиране на работна сила и извършване на определена работа при работодателя. Те не са трудови, макар да са уредени от трудовото право. Въззивният съд е приел, че няма пречка и не противоречи, нито заобикаля закона уговорка, която поставя в задължение на служителя да възстанови на работодателя разходите за обучението. В обжалваното решение е разяснено, че за разлика от договора за обучение (чл. 230-232 КТ), интересът от договора за придобиване на квалификация е за двете страни, поради което чл. 234, ал. 2, т. 3, пр. 1 КТ допуска в минимално необходимото му съдържание страните да уговорят такава клауза. В конкретния случай е съобразено, че обучението за втори пилот за типа самолети Боинг 737 (уговорената с договора за придобиване квалификация) е високо квалифицирана и икономически скъпа дейност, а в конкретния случай клаузите съдържат и облекчени условия за служителя – възстановяване на дължимите разходи на 60 равни месечни вноски, считано от месеца, следващ месеца, в който е допуснат до извършване на полети без пилот-инструктор като летец–втори пилот за типа самолет Боинг 737. Обжалваното решение съответства и на решение № 160/07.06.2011 г. по гр.д. № 617/2010 г. 2010 г. на ВКС, IV-то ГО. Въззивният съд е приел, че различен извод за това, че атакуваните клаузи от договора за квалификация, споразумението и анекса към него са произвели валидно действие, а не противоречат на императивни разпоредби на закона и не го заобикалят, не следва и от това, че с договора страните са уговорили също така и задължение на работника или служителя да работи при работодателя за срок от 5 години и са обезпечили вредите от неизпълнението на това задължение с компенсаторна неустойка - претендираната и пресъдена с влязлата в сила част от въззивното решение за уважаване на първоначалните осъдителни искове по чл. 92, ал. 1, изр. 1 и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Мотивирал се е с това, че възможността произтича от чл. 234, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 2 КТ. Обжалваното решение съответства и на решение № 28/01.07.2011 г. по гр.д. № 243/2010 г. на ВКС, IV-то ГО, на решение № 272/05.10.22011 г. по гр.д. № 1637/2010 г. на ВКС, III-то ГО и на решение № 141/27.06.2022 г. по гр.д. № 3429/2021 г. на ВКС, IV-то ГО. Обобщението е, че при тези мотиви, при които са отхвърлени насрещните искове за прогласяване на нищожността на атакуваните клаузи и осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите, които служителят е платил на работодателя на основание тези клаузи, повдигнатият материалноправен въпрос обуславя решението, но начинът по който въззивният съд му е отговорил съответства на цитираните по-горе решения на ВКС в приложението на чл. 234 КТ. Изложеното изключва посочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи възнаграждение за представителството на юрисконсулт на ответника пред настоящата инстанция. Чл. 78, ал. 8 ГПК препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ и допуска съдът да определи възнаграждението под минималния по чл. 25, т. 1 от Наредбата, настоящият състав го определя за сумата 50.00 лв. като остойности положения с отговора на касационната жалба труд според ниската фактическа и правна сложност на делото.