Определение № 3392 от 02.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4595/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 97 от 01.06.2023г. по възз. гр.д. № 398/2022г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново е потвърдено решение № 260002/20.04.2022г. по гр.д. № 72/2018г. Окръжен съд-Габрово, с което Д. Р. А., С. М. К. и МБАЛ „Д-р Тота Венкова“, гр. Габрово са осъдени да заплатят солидарно на С. И. И. сумата от 90000лв., предявен като частичен иск от такъв за сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на фактическата му съпружеска съжителка Д. Н. М., починала на 04.10.2013г., ведно със законната лихва от 21.09.2018г. до окончателното изплащане, както и сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на новороденото му дете А. С. И., починало на 26.09.2013г., ведно със законната лихва от 21.09.2018г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил този иск в останалата му част до пълния предявен размер от 90 000 лв., предявен като частичен от 150 000 лв. Със същото решение Д. Р. А., С. М. К. и МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ са осъдени да заплатят солидарно на И. С. И., действаща чрез своя баща и законен представител С. И. И., сумата от 90 000 лв., предявен като частичен за сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на майка й Д. Н. М., починала на 04.10.2013г., ведно със законната лихва от 21.09.2018г. до окончателното изплащане, както и да заплатят на Н. С. М. и Н. С. М. по 90 000 лв. на всеки от тях, частично предявени за сумата от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на дъщеря им Д. Н. М., починала на 04.10.2013г., ведно със законната лихва от 21.09.2018г. до окончателното изплащане.

Решението е постановено при участието на трети лица - помагачи на ответника МБАЛ „Д-р Тота Венкова“, „ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЗД „ЕВРОИНС“ АД и ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, както и при участието на трети лица, помагачи на ответника Д. Р. А. - ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ и „ДЗИ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД.

Против въззивното решение в срок е постъпила касационна жалба от МБАЛ „Д-р Тота Венкова“, чрез адв. Н. М.. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване по следния правен въпрос: Следва ли съдът да се произнесе по възможни настъпили усложнения, причинени от трета неучастваща страна в процеса, възникнали поради забавено или неадекватно медицинско лечение на увреждане от деликт и причинените от това имуществени и неимуществени вреди, дали се намират в пряка причинно- следствена връзка с деликта, при направено възражение в тази насока?

В срок е постъпила касационна жалба и от Д. Р. А., чрез адв. С. Г.. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Следва ли въззивният съд да отговори с мотивирано определение по допустимостта на отхвърлени от първата инстанция доказателствени искания, повторени като такива във въззивната жалба или е достатъчно да ги отхвърли, без да излага мотиви, при положение, че събирането на тези доказателства е свързано с правилното изясняване на спора?

2.Съставлява ли липсата на мотиви по всички наведени от страните доводи, съображения и възражения съществено нарушение на процесуалните правила?

3.Допуснал ли с въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал, респ. не е дал указания на ответниците, че не сочат доказателства за съпричиняване на резултата от страна на пострадалата във връзка с това тяхно възражение ?

4.При искане за солидарно осъждане на две или повече лица, следва ли съдът да обсъжда противоправното виновно поведение на всеки един от тях с оглед степента за приноса на негативния резултат от страна на всеки от тях?

5. Допустимо ли е съдът да се позовава в мотивите си на констатациите на наказателно постановление, което е отменено с влязло в сила съдебно решение?

От С. И. И., И. С. И., действаща чрез своя баща и законен представител С. И. И., Н. С. М. и Н. С. М., чрез адв. Р. Б. и адв. Р. Б., са постъпили отговори на двете касационни жалби, в които са изложени доводи за неоснователност на същите, както и за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответници по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по искове с цена на всеки един от тях от над 5 000 лв.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с присъда № 3/11.01.2019г. по НОХД № 119/2017г. по описа на Окръжен съд-Габрово ответникът Д. Р. А. е признат за виновен в това, че за периода от 20:00 ч. на 25.09.2013г. до 08:00ч. на 26.09.2013г., в качеството си на дежурен лекар - акушер-гинеколог в МБАЛ „Д-р Тота Венкова“, при упражняване на лекарска професия, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, нарушил правилата за добра медицинска практика, инкорпорирани в Медицински стандарт по акушерство и гинекология, утвърден с Наредба № 32/30.12.2008г. вр. чл.80 от Закона за здравето, а именно Глава XII, т.2.2.1, т.3.3.1.1 и т.3.1.1, като не разпознал спешен случай при раждане при бременната Д. Н. М., въпреки високата температура и проведените повече от три функционално окситоцинови теста, не отчел, че се касае за бременност с повишен и реализиран риск и не направил антепартална оценка на рисковете за майката и плода, както и не назначил кардиотопографски запис, не извършил цялостно поемане на АГ частта в овладяване на спешно състояние, нарушил т.5.9.6 от Глава ХХ от същия стандарт, като не отчел заплахата за здравето на бременната и плода при преносеност на плода и не преминал към спешно оперативно родоразрешение, нарушил т.3 и т.7 от раздел „За лекар ординатор“ от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред в АГО, като не извършил системно наблюдение на родилката Д. М., не отчел състоянието й, както и промените, настъпили в него по време на дежурството му и с действията си при независимо съпричиняване със С. М. К. по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице - на бебето А. С. И., починало на 26.09.2013г. и на майката Д. Н. М., починала на 04.10.2013г. в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ - Плевен - престъпление по чл.123 ал.3 пр.2 вр. ал.1 от НК.

Със същата присъда ответницата С. М. К. е призната за виновна в това, че на 26.09.2013г. в гр. Габрово - в АГ на МБАЛ „Д-р Тота Венкова“, нарушила правилата за добра медицинска практика, инкорпорирани в Медицински стандарт по акушерство и гинекология, утвърден с Наредба № 32/30.12.2008г. вр. чл.80 от Закона за здравето, а именно Глава XII, т.2.2.1, т.3.3.1.1 и т.3.1.1, като не разпознала спешен случай при раждане при бременната Д. Н. М. и не сложила началото на медицински грижи чрез оперативно родоразрешение, не разпознала страдание на плода и не предприела действия по овладяването му и не направила антепартална оценка на рисковете за майката и плода, не извършила цялостно поемане на АГ частта в овладяване на спешно състояние, нарушила т.5.9.6 от Глава XX от същия стандарт, като не отчела заплахата за здравето на бременната и плода при преносеност на плода, както и нарушила т.5 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред в АГО в частта за лекар ординатор, като не обсъдила със завеждащ отделението състоянието на Д. М. и не съобразила становището му да се премине към оперативно родоразрешение и с действията си при независимо съпричиняване с ответника Д. Р. А. по непредпазливост причинила смъртта на повече от едно лице - на бебето А. И., починало на 26.09.2013г. и на майката Д. М., починала на 04.10.2013г. в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ - Плевен - престъпление по чл.123 ал.3 пр.2 вр. ал.1 от НК.

С решение № 229/19.12.2019г. по ВНОХД № 168/2019г. на Апелативен съд-Велико Търново, Д. А. е признат за невиновен по обвинението, че е извършил нарушения по т.2.2.1 и т.3.1.1 от Медицински стандарт по акушерство и гинекология и нарушение по т.7 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред в АГО в частта за лекар ординатор и е оправдан по обвинението в тази му част, а С. К. е призната за невиновна по обвинението ,че е извършила нарушения по чл.72 ал. 1 т.4 от Правилника за устройството и вътрешния ред в МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ и нарушение по т.5 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред в АГО в частта за лекар ординатор и е оправдана по обвинението в тази му част, като осъщественото от нея деяние е преквалифицирано по чл.123 ал.4 вр. ал.3 пр.2 вр. ал.1 от НК.

Решението на Апелативен съд-Велико Търново е оставено в сила с решение № 63/30.07.2020г. по КНД № 175/2020г. по описа на ВКС.

Предвид влязлата в сила присъда и на основание чл. 300 ГПК въззивният съд е приел, че със задължителна за гражданския съд сила е установено, че всеки от двамата ответници Д. А. и С. К. е извършил посочените в присъдата нарушения и поведението им е противоправно, съответно скрепено с наказателна санкция. Със задължителна сила е установено и че в резултат на това поведение двамата, при независимо съпричиняване, са причинили смъртта на бебето А. И., починало на 26.09.2013г. и на майката Д. М., починала на 04.10.2013г.

Съдът е посочил, че според чл.300 ГПК под извършване на деяние се разбира осъществяването на конкретните факти, с които се реализира фактическия състав на престъплението, за което се налага наказанието и в случаите, когато като елемент от състава на деянието е включено причиняването на определен резултат и връзката между деянието и резултата, констатациите на наказателния съд за осъществяването на такъв резултат и за причинната връзка са задължителни за гражданския съд. В заключение е направен извод, че по отношение и на двамата ответници- физически лица са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел, че са налице и всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД - вреди, причинени на ищците от ответниците - физически лица, които са били в трудово правоотношение с МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ – гр. Габрово и на които лечебното заведение е възложило работата по оказване медицинска помощ на родилката Д. М. и на новороденото й дете. Посочено е, че доколкото с влязла в сила присъда е установено виновното и противоправно поведение на ответниците- физически лица във връзка с изпълнение на възложената им работа, то ответното дружество е пасивно легитимирано да отговаря по реда на чл.49 ЗЗД, солидарно с преките извършители на деликта, за причинените вреди.

За неоснователни са счетени оплакванията на ответниците за допуснати нарушения при прилагане разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критерия за определяне справедлив размер на обезщетенията за неимуществени вреди.

Изложени са мотиви, че при причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, отражението на настъпилата смърт върху психоемоционалната сфера ищеца и последиците от това, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне обезщетението на ищеца С. И. за неимуществени вреди от смъртта на новороденото му дете А. съдът е приел, че са му били причинени неимуществени вреди с висок интензитет, изразяващи се в продължително страдание от загубата на желано и очаквано дете, като същевременно следва да се отчете и фактът, че се касае за смърт на дете в деня на неговото раждане, поради което не е била създадена трайна връзка между родител и дете.

Съдът е приел, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от детето И. Иванова вследствие смъртта на майка й, възлиза на сумата от 120 000 лв. и доколкото искът е предявен за сумата от 90 000 лв., като частична от 150 000 лв., то и следва да се уважи до този размер. Взето е предвид, че на 4 годишна възраст детето е останало без майка, който родител до този момент преимуществено се е грижил за него и което предполага, че е било привързано и осъзнато към своята майка и е изградило близка връзка с нея. Съобразено е, че детето ще има усещането за израстване в нетипична ситуация и че поради липсата на майка то е различно от останалите деца, както и е взета предвид нуждата от продължително психотерапевтично третиране на детето.

За да присъди обезщетения от по 90 000 лв. на останалите трима ищци съдът е съобразил отношенията им на обич и привързаност с починалата Д., начина, по който смъртта й се е отразила на всеки от тях, изключително младата възраст на починалата, интензитета и продължителността на преживените душевни болки и страдания и необратимия им характер.

При определяне на всяко едно от обезщетенията съдът е съобразил и икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на вредите, както и съдебната практика по аналогични случаи.

За да счете за неоснователно възражението на ответницата К. за принос на пострадалата М. – самоволни напускания на болничното отделение, довели до инфектирането, въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи самоволни напускания на болничното заведение от М. и съответно за инфектирането й при такива излизания с резистентен щам на стафилококус ауреус. В допълнение съдът се е позовал и на представения по делото констативен протокол и Доклад на ИА „Медицински одит“ с вх. № 127-308/11.10.2013г. във връзка с извършена проверка в ответното дружество по повод оказаната медицинска помощ на М. и настъпилата й смърт, както и тази на детето, според заключението на който се касае за вътреболнична инфекция от Метицилин резистентен щам на Стафилококус ауреус и вероятна входна врата - периферен венозен източник и последващ тромбофлебит на лява ръка на мястото на абокат. Съдът е посочил, че в протокола се съдържат констатации, че в хода на проверката са установени редица нарушения, включително и на вътрешните правила на болницата във връзка с превенцията и контрола на вътреболнични инфекции. Ангажирана била административно-наказателната отговорност на ответника А., комуто е било наложено административно наказание, като наказателното постановление е отменено по съдебен ред. Според въззивния съд отмяната на наказателното постановление не би могла да обоснове извод в полза на ответниците, тъй като е отменено поради издаването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила, вкл. липса на реквизити, а не поради неосъществяване на състава на административното нарушение, вменено на ответника. Дори последният да не е извършил соченото административно нарушение, то това автоматично не обосновава извод, че инфектирането на пострадалата е станало при нейни самоволни напускания на болничното заведение, вследствие на което да е развила сепсис и с това да е допринесла за настъпването на смъртта си.

За неоснователно е счетено и възражението за принос на лекарския екип в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ - Плевен за настъпилата смърт на Д. М. и за намаляване на претендираните обезщетения при съобразяване на този принос, тъй като при доказване на участие и вина на трети лица и насочване на претенцията срещу тях, те биха могли да отговарят солидарно с ответниците, но не може да доведе до изключване или намаляване на отговорността на последните.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от касатора МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ въпрос, тъй като не е налице сочената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Относно това дължи ли съдът произнасяне по въведен довод, че вредата е причинена и в резултат на противоправно поведение на трето, неучастващо в процеса лице, е налице трайна практика на ВКС /решение № 123 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 171/2011 г., IV г. о. и решение № 146 от 28.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2018г., IV г. о./, която не се нуждае от осъвременяване и с която въззивният съд се е съобразил. В тези решения на ВКС е прието, че когато вредоносното събитие е причинено от неколцина, те носят солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците.Прието е също, че искът на пострадалия срещу делинквента за обезщетяване на цялата вреда не може да бъде отхвърлен частично по съображения, че принос за настъпването й имат и трети лица, защото при солидарните задължения кредиторът има право да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците (чл. 122, ал.1 ЗЗД). Същото важи и когато пострадалият насочва претенцията си срещу възложителя на работата на делинквента. Последният не може да възразява за съпричиняване на вредите от трето лице, защото това е от значение само в отношенията между него, делинквента и третото лице, но не и в отношенията между отговорния за чужд дълг и пострадалия. В случая въззивният съд в съответствие с тази практика на ВКС е съобразил, че искът не е насочен против УМБАЛ“ Д-р Георги Странски“ ЕАД, гр. Плевен, предвид на което и не се е произнесъл по въведените доводи, че действията на лекари от това лечебно заведение са допринесли за настъпване на смъртта на Д. М. и е отказал събиране на доказателства в тази насока.

Не се констатира въззивният съд да се е произнесъл и в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 48 от 23.07.2020 г. по търг. д. № 199/2019 г. на ВКС, първо т. о., в което е прието, че за гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 от ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 от ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 от ГПК/. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика при приложението на чл.300 ГПК и по въпросите, необхванати от задължителната сила на присъдата се е произнесъл, като е съобразил събраните по делото доказателства. Непроизнасянето по същество по въведените доводи за противоправно поведение и на медицински екип от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ ЕАД не сочи на процедиране на съда в разрез с посоченото решение на ВКС, тъй като, както вече се посочи, искът не е насочен против УМБАЛ“ Д-р Георги Странски“ ЕАД, гр.Плевен.

Неоснователно касаторът поддържа, че по поставения въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 238 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 655/2020 г., IV г. о. В това решение е посочено, че ако е налице съпричиняване на вредите от действия или бездействия на други лица, ще е налице солидарност в отговорността с първоначалния деликвент, но това не изменя правото на пострадалия да избере и потърси пълно удовлетворяване само от единия от съзадължените – чл. 122 ЗЗД. Прекъсване на причинната връзка може да има единствено, когато крайният резултат като последица изключва изцяло първоначалното увреждане, но не е такъв случаят на забавено или неадекватно лечение, то не изключва отговорността на причинителя на състоянието, изискващо медицинско лечение. С обжалваното решение въззивният съд е разрешил спора в съответствие с тази практика - взел е предвид, че исковата претенция е насочена против ответната болница и лекарите, за които с влязла в сила присъда е признато, че при изпълнение на работата си по непредпазливост са причинила смъртта на повече от едно лице. Т.е. съдът е съобразил, че дори и да има съпричиняване на вредата от трето за правния спор лице, то ищците са избрали да поискат пълно удовлетворяване само от ответниците и съответно на основание чл.122 ЗЗД искът им не може да бъде отхвърлен или размерът на претендираното от тях обезщетение да бъде намален при констатация, че вина за настъпване на вредоносния резултат, наред с ответниците, имат и лица, които не са страна в процеса.

Решение № 51 от 3.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 1971/2016 г., II т. о., на което се е позовал касаторът, е постановено в производство по чл. 303 ГПК и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, произнасянето в противоречие с която да обоснове допускане до касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по касационна жалба и от Д. Р. А., тъй не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

По първия поставен от касатора въпрос не е налице специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не се установява въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която въззивният съд следва да се произнесе по направените с въззивната жалба доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивния съд, с определението си по чл. 267, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочените, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснатите, но несъбрани от същия съд доказателства. В случая с въззивната жалба на Д. А. са направени искания по доказателствата, по които съдът се е произнесъл в проведеното на 11.04.2023г. открито съдебно заседание, като ги е оставил без уважение, тъй като със събирането им няма да се допринесе за изясняване на спора от фактическа страна. Т.е. съдът не е отказал немотивирано да допусне поисканите от страната доказателства, като ги е счел за неотносими.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и тази, посочена от касатора/, че при постановяване на решението си въззивният съд трябва да изложи мотиви по всички наведени от страните доводи, съображения и възражения по предмета на спора. В случая с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 ГПК, като е изложил мотиви по съдържащите се във въззивните жалби доводи на страните.

Въпросът е обоснован с твърдения, че в обжалваното решение липсват мотиви за отказа на въззивната инстанция да допусне исканите доказателства. Такова задължение въззивният съд няма, тъй като според чл.12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, но тези разпоредби не въвеждат задължение съдът повторно да се произнася по направени пред него доказателствени искания или пък да излага допълнителни мотиви за отказа си да ги допусне.

Поддържа се, че във въззивното решение липсва обсъждане на въпросите, свързани със съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, както и приноса за резултата и от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ – Плевен. Относно необсъждането по същество на доводите за евентуално съпричиняване от лекарския екип на посоченото лечебно заведение са изложени мотиви по- горе във връзка с поставения от касатора МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ правен въпрос, които не следва да се преповтарят, а относно приноса на пострадалата съдът е объсъдил въпроса, като е приел, че е недоказан приносът й.

На следващо място касаторът твърди, че въззивният съд е приел, че двамата ответници- физически лица следва да отговарят солидарно, но не е обсъдил тежестта на нарушенията, допуснати от двамата ответници. Необсъждането тежестта на нарушенията на всеки от ответниците не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения правен въпрос, защото съдът дължи произнасяне само по доводите на страните във връзка с предмета на спора, а в случая съдът не е бил сезиран с иск по чл.127 ЗЗД и съответно извън предмета на делото са вътрешните отношения между съпричинителите.

Въпросът е обоснован и с доводи, че при определяне на обезщетенията съдът не е изложил мотиви, че се касае за събитие, настъпило назад във времето -през 2013 г. и следва да се имат предвид икономическите условия в страната, размерът на работната заплата през този период, както и че няма как всеки един от ищците да преживее по един и същи начин настъпилата смърт на М., за да бъде обезщетен по абсолютно еднакъв начин от съда.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд е изложил мотиви при определяне на претендираните обезщетения, като е посочил кои обстоятелства взема предвид, вкл. е съобразена и икономическата обстановка, като се е обосновал защо счита присъдения размер на обезщетенията за справедлив. Т.е. обезщетенията не са определени немотивирано, а правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Третият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Според разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Във въззивната жалба на Д. А. не се съдържат оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, довели до непопълване на делото, поради което и въззивният съд не е дължал даване на указания на страните във връзка с доказателствата, които доказателства да не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с делото. Следователно по поставения от касатора въпрос въззивният съд се е поизнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по него касационно обжалване не следва да се допуска.

Посочената от касатора съдебна практика също не може да послужи за обосноваване наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не касае задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото.

Четвъртият въпрос не може да предпостави допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с предмета на спора, с който е бил сезиран съдът – искове за вреди от непозволено увреждане, а не с иск по чл.127 ЗЗД и съответно за настоящето дело от значение е дали вредата е причинена в резултат на противоправното поведение на ответниците, по който въпрос съдът се е произнесъл, а степента на приноса на всеки от ответниците за настъпването на вредоносния резултат, е извън предмета на делото.

Последният въпрос, поставен от касатора, не е от обуславящо значение за изхода от спора, защото решаващите мотиви за неоснователност на възражението за съпричиняване са, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи самоволни напускания на болничното заведение от Д. М. и съответно за инфектирането й при такива излизания. Констатациите, направени в административно – наказателното производство, не стоят в основата на извода за неоснователност на възражението за съпричиняване и в този смисъл обсъждането им от съда, не е обусловило крайния извод за неоснователност на възражението за съпричиняване.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По разноските:

С подадените отговори на касационните жалби е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита пред касационната инстанция. С оглед изхода на делото и съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, както и че по двете касационни жалби е постъпил по един отговор от името на всички ответници, който отговор съдържа конкретни възражения срещу доводите в съответната касационна жалба, настоящият състав намира, че за оказаната безплатна защита срещу всяка една от двете жалби се дължи по едно адвокатско възнаграждение в размер на по 4 000 лв., което обаче следва да се присъди общо на двамата адвокати, осъществили безплатната адвокатска помощ.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение