Определение № 1422 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4647/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „Интерком Груп“ООД [населено място], представлявано от управителя Н., чрез процесуалния представител адвокат С. касационна жалба против въззивно решение № 1007 от 7.08.2025г. по в.гр.д.№ 1684/2025г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 1837 от 17.04.2025г. по гр.д.№ 1532/2022г. на Районен съд Пловдив в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за признаване за незаконно уволнението на И. Г. Г., извършено със заповед № 492 от 14.12.2021г. на управителя на дружеството и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата длъжност „Ръководител продуктово направление- плоски продукти“ и за присъждане на обезщетение от 2 950.55лв. за оставане без работа за периода 14.12.2021г. – 14.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от 2.02.2022г. и е отменен постановения акт в частта, с която е осъдено „Интерком груп“ООД да заплати сумата от 13 500лв., неплатен остатък от трудово възнаграждение за м.11.2021г. и вместо това е постановено друго, като този иск е отхвърлен и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е преценил извършеното уволнение за незаконосъобразно поради следното: При подаването на исковата си молба ищецът следва да оспорва уволнението си и да посочи конкретни фактически и правни основания, но не е длъжен да посочва конкретния номер на оспорената от него заповед за уволнение. Издадената от работодателят заповед е немотивирана, защото от същата не може да се разбере – какви нареждания за експедиране не е изпълнил ищеца, за кои стоки, кога и от кого са дадени тези нареждания, като липсва посочване дори и на приблизително количество и вид стоки, които са експедиране по нередовен начин. Освен това – в заповедта се сочи, че са налице липси в големи размери без работодателят да твърди и да установява, че ищецът е бил материално отговорно лице, без да е установено какви точно количество от кои стоки са му били заприходени, какво количество е липсващата стока, защо за липсата да отговаря ищеца, какви са нарушените длъжностни задължения и къде е липсващата стока. По делото не са представени доказателства за липси, а и отчетническата отговорност се установява по реда на чл.207 – чл.212 КТ. Извършена е ревизия на стоково-материални ценности на клона на фирмата в [населено място], но не е установено констатираните липси да са причинени от ищеца. Назначената по делото експертиза също не е установила кой носи отговорност за липсите и как те са възникнали. Не следва в предприятие, в което работят и вършат отчетническа дейност множество лица, цялата отговорност да се възложи върху ръководителя на продуктово направление- плоски продукти, още повече че в неговата длъжностна характеристика не е предвидена имуществена отговорност за складовите наличности на клона или склада в [населено място]. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните три поставени въпроса: 1. Оспорването на заповед, издадена на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, включва ли в предмета на делото и оспорване на заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“? 2. Допустимо ли е съдът да постанови решение, без да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, установени в хода на делото? и 3. Допустимо ли е съдът да се произнася с отменителен диспозитив по отношение на заповед за налагане на дисциплинарно наказание, която не е оспорена от работника или служителя и не е заявена в петитума на исковата молба? Позовава се на противоречие на въззивния акт с постановени решения по гр.д.№ 882/2011г.на ІV г.о., гр.д.№ 1414/2018г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1532/2010г.на ІV г.о., гр.д.№ 475/2011г.на ІV г.о., гр.д.№ 242/2009г.на ІV г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. Г. Г. чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв., реалното заплащане на които удостоверява с представено банково извлечение за превод от 11.10.2025г. и договор за правна защита и съдействие от 6.11.2025г., в който посочената сума е договорена за заплащане за: „ изготвяне, подписване и депозиране на отговор по касационна жалба по в.гр.д.№ 1684/2025г. на Окръжен съд Пловдив“. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, доколкото за тях не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно т.2 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС - „основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, поставеният правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК“. В случая – всички представени от касатора решения са постановени по идентичен въпрос /относно възможността по трудов спор съдът да основе решението си на факти, които не са посочени от ищеца в исковата му молба/, който не съвпада с никой от поставените от касатора въпроси. В случая тезата на касатора е, че съдът се е произнесъл по законосъобразността на заповед, която не е оспорена от ищеца, защото работодателят е издал две заповеди – с № 21-1043 от 14.12.2021г., с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и са изложени мотивите на работодателя за това и с № 492 от 14.12.2021г., в която липсват фактически доводи, а само е посочено правното основание: чл.330, ал.2, т.6 КТ, вр.чл.190, ал.1, т.4, изр.1, вр.чл.188, т.3 КТ и че е прекратено трудовото правоотношение. В исковата си молба ищецът е посочил факти и обстоятелства за оборване на доводите на работодателя, съдържащи се в единствената мотивирана от него заповед с № 21-1043 от 14.12.2021г. и е поискал нейната отмяна. По този начин той е посочил своите правоустановяващи и правопогасяващи факти, с които оборва доводите на работодателя. Затова – във връзка с първия поставен от касатора въпрос, следва да се посочи, че предмет на делото, съгласно цитираната от съдебна практика, е съществуването на потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Съдът не е постановил акта си въз основа на факти, които не са посочени от ищеца в исковата молба /в какъвто смисъл е постановена цитираната съдебна практика/. Макар работодателят да е подписал в един ден /14.12.2021г./ две заповеди, които са с различни номера – в същност издадената заповед е една, като в № 21-1043 са изложените фактическите му доводи, а в тази с № 492 е посочено правното основание. Затова, посочването на един номер заповед, е достатъчно за да се приеме, че ищецът е оспорил уволнението си, защото е нормално той да изложи изискуемите се факти и обстоятелства, като надлежно основание за оспорване, именно посочвайки номера на заповедта, съдържаща доводите на работодателя, на които той възразява с исковата си молба. В този смисъл третият поставен от касатора въпрос е ирелевантен за изхода на спора, доколкото съдържа условие – че съдът се е произнесъл с отменителен диспозитив по отношение на заповед за налагане на дисциплинарно наказание, която не е оспорена от ищеца и не е заявена в петитума на исковата молба - който не отговаря на фактите по делото. Не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика и вторият поставен от касатора въпрос, защото видно от гореизложените му мотиви, въззивнят съд е изпълнил произтичащите от чл.12 ГПК и чл.235 задължения – при постановяване на акта си да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, установени в хода на делото и да обсъди в мотивите ангажираните доказателства, произнасяйки се по наведените от страните доводи. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да си присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1 533евро за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение