Определение № 542 от 29.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3108/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 12 060/21.06.2021 година, подадена от Е. С. М., срещу решение № 951/25.05.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1121/2021 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 3743/07.08.2020 година, допълнено с решение № 260 882/11.03.2021 година, двете на Районен съд Варна, ХХХІХ-ти състав, постановени по гр. д. № 365/2020 година, с което са отхвърлени предявените от Е. С. М. срещу „Белфери“ ЕООД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението му от длъжността „механик плаващо техническо средство“, извършено със заповеди № 172/13.11.2021 година на управителя на дружеството, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 188, т. 3, във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, като М. бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а „Белфери“ ЕООД [населено място] бъде осъдено да му заплати сумата от 9810.90 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение. В подадената от Е. С. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу „Белфери“ ЕООД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Белфери“ ЕООД [населено място] е подал отговор с вх. № 1584/28.07.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване решение № 951/25.05.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1121/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Е. С. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.06.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 12 060/21.06.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че не било спорно наличието на трудово правоотношение между „Белфери“ ЕООД [населено място] и Е. С. М., като същото било доказано с трудов договор № 22/04.01.2012 година за заемане от М. на длъжността „механик плаващо техническо средство“ за неопределено време. Със заповед № 172/13.11.2019 година на М. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 188, т. 3, във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ. Заповедта била мотивирана с неявяване на работа периода 04.09.2019 година-10.11.2019 година, без уважителна причина-отпуск. Не било спорно, че в посочения в заповедта период, М. не се бил явявал на работа, но било спорно дали е била налице уважителна причина и дали работодателят е бил уведомен за наличието на такава. Установено било с писмени доказателства, че М. бил подал две молби с искане да му бъде разрешено ползването на отпуск. Първата за платен годишен отпуск в размер от 22 работни дни за периода от 05.08.2019 година до 03.09.2019 година, а втората молба за неплатен отпуск в размер от 30 дни за периода от 04.09.2019 година до 11.10.2019 година На първата молба бил получил положителен отговор, а на втората отрицателен изх. № 139/29.09.2019 година и изх. № 152/27.09.2019 година. От удостоверение от 06.11.2019 година, издадено от капитана на м/к „Патра 3“ било видно, че въз основа на договор № 861-19/26.07.2019 година, в периода на отсъствието от работа, М. бил командирован на като вахтен механик и за периода 10.08.2019 година-06.11.2019 година изпълнявал задълженията си въз основа на правоспособност № 20807 с валидност 09.09.2021 година. От искане № 136/17.09.2019 година и от искане № 155/01.10.2019 година се установявало, че са били поискани обяснения от М. за отсъствията му от работа в периода от 04. 092019 година до 15.09.2019 година и в периода от 16.09.2019 година до 30.09.2019 година. В декларация, подписана от М. на 15.11.2019 година той посочил, че ползва „неразрешен платен отпуск“. От показанията на разпитаната по делото свидетелка К. Н., която живеела на съпружески начала с М., се потвърждавали фактите установени с писмени доказателства, че преди той да се качи на м/к „Патра 3“ бил посетил офиса на работодателя с цел да му се разреши отпуск-платен и неплатен, но не могъл да осъществи среща с него поради отсъствие. От показанията на разпитаната по делото свидетелка Ю. Р., която работела по трудов договор в дружеството на длъжност „юрисконсулт“ се установявало, че технически била приела молбите, придвижила ги била до техническия секретар във фирмата и едва тогава била забелязала, че са две на брой, едната за платен отпуск, а другата за неплатен. Тази свидетелка сочела, че платеният отпуск бил разрешен от управителя, а неплатеният отпуск отказан. Причината за отказа според свидетелката била предвидима, защото предстоял ремонт на моторен ферибот „Белослав“ за който всички служители знаели. Счетоводителката на дружеството уведомила М. по телефона, че неплатеният отпуск не му бил разрешен. Същият отговор той получил и от техническият секретар. М. поел инициатива да намери заместник и в края на август се обадил друг механик, който не бил служител на дружеството с цел да го замества. В края на септември бил получен имейл от М., от който „Белфери“ ЕООД [населено място] разбрало, че той се намирал на м/к „Патра 3“ и искал удължаване на неразрешения неплатен отпуск. „Морска администрация“ [населено място], била удостоверила, че в периода от 19.02.2020 година до 26.05.2020 година М. имал плавателен стаж в размер на 3 месеца и 7 дни, осъществен на м/к „Патра 3“ и за периода от 21.02.2020 година до 15.05.2020 година, имал начислени възнаграждения за положен труд по-високи от определеното средно дневно брутно трудово възнаграждение начислявано от „Белфери“ ЕООД [населено място]. При така приетото за установено от фактическа страна съставът на Окръжен съд Варна приемал от правна страна, че Е. С. М. бил отсъствал работа в продължителен период, без разрешение от работодателя. Не било налице каквото и да било основание за това отсъствие-платен отпуск, неплатен отпуск или отпуск по болест. Отсъствието било продължило в период от повече от три дни. Възраженията на М., че било налице мълчаливо съгласие били неоснователни. Разрешението да се ползва отпуск винаги било изрично и писмено и било част от трудовото досие. Писмената форма на разрешенията била условие за действителност и за доказване на волеизявлението на работодателя. Правопораждащият юридически факт (отсъствието от работа), за иницииране на процедурата завършила с оспорваната заповед бил установен, освен с изявленията на страните и с писмени доказателства. По време на неявяването на работа М. бил упражнявал труд на друг кораб. Разрешаването на отпуск не било задължение на работодателя, затова ако липсвало изрично съгласие, то следвало че отговорът на молбата бил отрицателен. Неоснователно било твърдението, че работодателят не бил предоставил на М. възможността да поддържа изискуемия плавателен стаж, от една страна защото такова задължение работодателят нямал и от друга страна, защото не била обоснована такава нужда към началния момент на отсъствието, защото притежаваната правоспособност била валидна до 09.09.2021 година. За да бъдел уважен главният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, съдът следвало да констатира незаконосъобразност на издадената заповед на формално или материално правно основание, или несъразмерност на наложеното дисциплинарно наказание. Въззивният съд приемал, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание от формална страна, отговаряла на императивните изисквания на закона. Същата била издадена от компетентно длъжностно лице, в надлежна писмена форма, налице било очертаване на предвидените в закона обективни признаци на констатираните дисциплинарни простъпки, посочен бил нарушителят, времето и мястото на извършването им, наказанието и законовия текст, въз основа на който било постановено. Определеното в заповедта дисциплинарно наказание било наложено в преклузивния срок по чл. 194 от КТ, като преди това работодателят бил поискал обяснения на работника по реда на чл. 193 от КТ. Спорно пред въззивния съд било дали М., действително бил извършил нарушение на трудовата дисциплина. Положителният отговор на този въпрос даден от първоинстанционния съд бил правилен и в съответствие с материално правните норми, които регламентирали процесните отношения. Дисциплинарното производство било проведено в съответствие с правата на Е. С. М. да даде обяснения за неявяване на работа в периода 04. 09-10.11.2019 година Заповед № 172/13.11.2019 година била мотивирана с описание на цялата процедура, която съответствала на писмените доказателства представени от „Белфери“ ЕООД [населено място]. Със същата се налагало наказание „дисциплинарно уволнение“ за това, че М. не се бил явил на работа в течение на два последователни месеца, което съставлявало дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ. Продължителността на отсъствието-два последователни месеца, обосновавало нарушението като тежко и мотивирало съразмерност на тежестта на наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“. Неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, обуславяла неоснователност на претенциите за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на парично обезщетение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. С. М. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това въззивната инстанция следва ли да извърши процесуални действия идентични с тези на първата инстанция, включително и такива, които са пропуснати от първоинстанционния съд; за това ако работникът е подал молба за неплатен отпуск, работодателят следва ли да се произнесе по искането с издаването на заповед за разрешаване или с издаването на заповед за отпуск и следва ли тази заповед да бъде на разположение на работника или служителя, съответно липсата на изрична заповед, формира ли мълчаливо съгласие или мълчалив отказ за разрешаване; за началната дата на откриване на нарушението по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ и за това кога работодателят следва да понесе санкцията по чл. 193, ал. 2 от КТ. Във връзка с последния въпрос М. се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 159/07.06.2010 година, постановено по гр. д. № 563/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същото се отнася до случай, при който не са били изискани и получени обяснения от работника или служителя и спорът е бил по чия вина е станало това-дали по вина на работодателя за да се приложи правилото на чл. 193, ал. 2 от КТ или по вина на работника за да се приложи чл. 193, ал. 3 от КТ. В настоящето производство е прието, че работодателят е изискал от работника обяснения за дисциплинарното нарушение (факт, който не се оспорва и от касатора). Спорен е въпросът дали такива обяснения са били дадени от М. или не. Твърди се, такива са били дадени, а не както бил приел въззивния съд, че не са, но работодателят не ги бил взел предвид. Не са навеждани доводи, че работодателят не е искал писмени обяснения, нито пък че даването на такива е било невъзможно поради поведението на работодателя, поради което и с оглед вече посоченото не се касае до спор за това дали да бъде приложена ал. 2 или ал. 3 на чл. 193 от КТ. С оглед на това спорния въпрос не съвпада с този по решение № 159/07.06.2010 година, постановено по гр. д. № 563/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което и последното не може да обоснове допускането на исканото касационно обжалване. Спорният въпрос всъщност е за задължението на работодателя да вземе предвид обясненията на работника при налагане на дисциплинарното наказание, но същият не е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като не е обосновано и приложението на някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК за него. Поради липса на формулиран такъв въпрос касационно обжалване в този смисъл не може да бъде допуснато още повече, че всички възражения на касатора относно осъществяването на дисциплинарното нарушение и съответствието на неговата тежест с наложеното дисциплинарно наказание са обсъдени от въззивния съд. По отношение на третия от въпросите се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 256/18.05.2012 година, постановено по гр. д. № 1036/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С това решение е даден отговор на въпроса кога е налице откриване на нарушението по смисъла на чл. 194, ал. 1 от ГПК, като в случая няма данни по отношение на този въпрос въззивният съд да е приемал нещо различно от даденото по реда на чл. 290 от ГПК тълкуване. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по този въпрос, като само несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда за това кога работодателят е узнал за нарушението не е основание за това. Първият от поставените от Е. С. М. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси е обоснован с противоречие между въззивното решение и решение № 359/05.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1878/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същото се отнася до това какви видове доказателства могат да се представят пред въззивната инстанция, като са обособени три групи такива и в третата група са включени тези, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради допуснати от него процесуални нарушения. С оглед на този отговор е прието, че в конкретния случай трябвало да се приеме, че е налице именно тази трета хипотеза, съобразно разпоредбите на глава ХХV от ГПК. В случая било налице бързо производство по смисъла на чл. 310, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно нормите на чл. 317, във връзка с чл. 312, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 146 от ГПК въззивната инстанция следвало да извърши процесуални действия идентични с тези на първата инстанция, включително и такива, които са пропуснати от първоинстанционния съд по искане на жалбоподателя. В случая е посочено, че действията се извършват от съда, но по искане на жалбоподателя, като впоследствие по този въпрос е постановено ТР № 1/09.12.2013 година по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС-т. 2 от същото, В същото е поставено изискването оплакванията във връзка с доклада по чл. 146 от ГПК и оплакванията във връзка с допуснати от първоинстанционния съд други процесуални нарушения при разглеждането на делото да се съдържат във въззивната жалба, а въззивният съд не е задължен да следи служебно за такива. В случая такива оплаквания не е имало в подадената от Е. С. М. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, поради което и въззивният съд не е дължал произнасяне по такива. Направените във въззивната жалба на М. оплаквания са свързани с направените от първоинстанционния съд изводи по съществото на спора. Вторият от поставените от Е. С. М. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на решението на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 160, ал. 1 от КТ е ясна и непротиворечива. Съгласно нея работникът може да ползва неплатен отпуск само след предварителното разрешение на работодателя, който дава това разрешение след преценка на конкретните факти и обстоятелства. Работодателят не е обвързан със нормативен срок за произнасяне по молбата за разрешаване на неплатен отпуск, като също така липсва задължение да уведомява работника за произнасянето си по нея. Затова работникът е този който следва да следи за това дали отпускът му е разрешен или не, а съгласно общия принцип на правото липсата на произнасяне по молбата от страна на работодателя не е равнозначно на разрешаване на отпуска. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 951/25.05.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1121/2021 година, по подадената срещу него от Е. С. М., касационна жалба с вх. № 12 060/21.06.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора Е. С. М. ще трябва да заплати на „Белфери“ ЕООД [населено място] сумата от 1100.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение