Определение № 214 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Основно училище (ОУ) „Свети Паисий Хилендарски“ – [населено място], [община] чрез директора Л. и приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Д. срещу решение № 78/01.06.2021 г. по гр. д. № 92/2021 г. на Окръжен съд – Разград (ОС – Разград).

Ответницата З. И. К. чрез адв. Г. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

С определение № 246/30.06.2021 г. по разглежданото гр. д. № 92/2021 г. на ОС – Разград е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК на З. И. К. за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, срещу което определение е подадена частна жалба от молителя.

По частната жалба не е подаден отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от ответника по нея.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 78/23.02.2021 г. по гр. д. № 1861/2020 г. на Районен съд – Разград за уважаване на предявените от З. И. К. против ОУ „Свети Паисий Хилендарски“ – [населено място], [община] искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 и 2 КТ – признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед № РД-10-2/18.09.2020 г. на началника на Регионално управление на образованието (РУО) – Р. и ищцата е възстановена на предишната работа - на длъжността „директор“ на ответното основно училище, и е ангажирана отговорността на последното за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че работодателят не е упражнил законосъобразно правото си за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, тъй като не е спазил основното процедурно правило по чл. 193, ал. 1 КТ за налагане на дисциплинарното наказание. Установено е, че в хода на проведеното дисциплинарно производство ищцата не е била предварително изслушана, нито са изискани и приемани нейните писмени обяснения по вменените й нарушения на трудовата дисциплина. Посочил е, че заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена преди да изтече периодът от време, в който се твърди да са извършените дисциплинарните нарушения, за които лицето е привлечено да отговоря. Мотивирано е виждане, че възможността работникът да се запознае с конкретните обстоятелства по осъществяване на вменените му нарушения и да се защити по тях като бъде изслушан или даде писмени обяснения в пределите на образувано дисциплинарно производство се преценява според особеностите на всеки случай поотделно. При данните по делото решаващият състав е приел, че периодът от време, което ищцата е имала за да се защити срещу нарушенията, чието извършване й е вменено не е бил достатъчен тя да упражни пълноценно и адекватно правата си на дисциплинарно привлечено лице. В частност, естеството на твърдяните нарушения на трудовата дисциплина е изисквало лицето да се запознае с изложените многобройни факти, да извърши необходимите справки и да провери документи, за което не е могло обективно да осъществи защита в рамките на 20-тина минути, с каквито е разполагало при конкретно установените факти. Работодателят формално е приел ищцата, на която среща й е връчил вече изготвената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение. За неоснователни са намерени оплакванията във въззивната жалба на ответника, че ищцата е имала възможност да дава обяснения на проверяващите в хода на проверката, извършена в ръководеното от нея училище. В тази насока са развити съображения, че дневните протоколи от проверката не съдържат данни за открита дисциплинарна процедура срещу ищцата, от една страна и от друга - че тя ги е подписвала единствено с оглед удостоверяване присъствието й на нарочната проверка, инициирана именно по неин сигнал. По споделени с първата инстанция решаващи мотиви за нарушаването на законовите изисквания, посочени в императивната норма на чл. 193, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че така извършеното дисциплинарно уволнение е незаконно и предявеният иск по чл. 344, ал. 1 КТ е основателен без да разглежда трудовият спор по същество съгласно чл. 193, ал. 2 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси, които счита за обуславящи делото и които твърди да са разрешени в отклонение с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Снемането на обяснение от работника може ли да бъде извършено от лица, различни от работодателя, които са натоварени да извършат съответната проверка за нарушения на трудовата дисциплина?“;

2. „Когато нарушенията на трудовата дисциплина не са извършени относително назад във времето, необходимо ли е работодателят да даде срок за даване на обяснение, който да е повече от един ден и как следва да се тълкува понятието „разумен срок“ в такава ситуация?“;

3. „Длъжен ли е работодателят да информира работника, че е започнала процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност и че исканите обяснения са именно във връзка с образувано дисциплинарно производство?“;

4. „При наличието на противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси и след като констатациите на втората експертиза са оспорени от една от страните и тя е поискала разширяването на единичната експертиза в тройна следва ли съдът да уважи искането?“

По първия въпрос са сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 232 от 20.07.2012 г. по гр. д. № 1008/2011 г. на III г. о.; по втория – с решение № 221 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 7639/2013 г. на IV г. о.; по третия – с решение № 220 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 1917/2010 г. на IV г. о. и решение № 544 от 06.01.2012 г. по гр. д. № 1811/2010 г. на IV г. о; а по последния – с решение № 236 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г. на I г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият и четвъртият от поставените за разглеждане въпроси не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да формира общо основание за допускане на касационен контрол въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая разглежданите два въпроса не са обусловили правната воля на въззивния съд по обжалваното решение. В него липсват изложени мотиви и дадени правни разрешения по тях. Искът по чл. 344, ал. 1 КТ е уважен, а дисциплинарното уволнение е признато за незаконно и е отменено по съображения, че не се установява изобщо по делото ищцата да е била изслушана, респ. да е депозирала обяснения за обстоятелства, свързани с твърдените дисциплинарни нарушения (а не, че обясненията по чл. 193, ал. 1 КТ са дадени пред лице, различно от работодателя – каквато е формулировката на първия въпрос). Признаването на уволнението за незаконно е основано на нарушение на процедурата при налагането на дисциплинарното наказание – т. е. на санкцията по чл. 193, ал. 2 КТ без да се разглежда трудовия спор по същество (вкл. без произнасяне по доказателственото значение на изслушаните съдебни експертизи и събраните чрез тях данни за релевантните по спора факти – каквото е четвъртото питане).

Вторият и третият от формулираните въпроси са релевантни и осъществяват общо основание, но по тях не се открива поддържаната специална селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва заявеното отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. Според тълкуването на нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, дадено с решение № 221 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 7639/2013 г. на ВКС, IV г. о. изискването към работодателя по този текст да изслуша или да приеме писмените обяснения на работника за констатираното дисциплинарно нарушение е въведено, за да се осигури възможност на защита на работника и същевременно, за да се даде възможност на работодателя да прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното дисциплинарно нарушение. На работника следва да бъде предоставена реална възможност да даде обяснения за нарушението, която възможност като време е различна в зависимост от конкретните обстоятелства. Когато исканите обяснения са относно обстоятелства - действия или бездействия на работника от сравнително отдалечен период от време или налагат работникът да извърши определени справки, проверка на документи и пр., срокът за обяснения трябва да е съобразен с реалните възможности на работника да ги даде. Когато обаче въпросите на работодателя са ясни и касаят определени, непосредствено извършени от работника действия или бездействия, които не налагат обстойна проверка на минали събития, то наказанието може да бъде наложено и непосредствено след като работодателят е поискал от работника обяснения и те не са дадени. Даденото от второинстанционния съд разрешение при прилагането на чл. 193, ал. 1 КТ по разглежданото питане съответства на възприетите по – горе постановки. В случая е прието, че предвид обстоятелствата, при които са извършени сочените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина – е било необходимо да се предостави време на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице за адекватна защита, чието упражняване е изисквало да се анализират и оценят многобройни факти, да се извършат необходими справки и да се проверят документи. Ето защо атакуваното решение е постановено не в противоречие, а в пълно съгласие с цитираната от страната съдебна практика на ВКС, поради което не са осъществени предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по втория въпрос.

Аналогични на горните са и съображенията в подкрепа на извода, че искането за селекция на касационната жалба по третия от поставените въпроси е неоснователно. Цитираната съдебна практика по това питане е в смисъл, че за законосъобразното провеждане на дисциплинарната процедура не е необходимо специално (формално) нейно иницииране. Достатъчно е субектът на дисциплинарната власт да е уведоми работника или служителя, че ще го изслуша за извършеното от последния дисциплинарно нарушение. Това разбиране е застъпено и от въззивния съд по повод оплакванията в жалбата на ответника, че изискването по чл. 193, ал. 1 КТ е спазено, защото ищцата е имала възможност да дава обяснения в хода на извършената проверка в училището. В отговор на тях инстанцията по същество е приела, че липсват данни именно за такова уведомяване, вкл. не се установяват такива и от съдържанието на съставените протоколи в хода на извършената в училището проверка, които са подписани от ищцата като директор. Предвид на изложеното въззивното решение е съобразено с установената съдебна практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос е неоснователно.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този изход на делото по касационната жалба адвокат Г. – пълномощник на ответницата, има право на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на страната в касационното производство. Присъждането на разноски с горния произход е поискано в отговора на касационната жалба, към която е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, чийто предмет е представителство и защита пред ВКС срещу касационна жалба на ответното училище. Уговорено е помощта да бъде оказана безплатно на клиента като близък по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, а адвокатът е остойностил финансово услугата си в размер на 1500 лв. Приложен е списък по чл. 80 ГПК, в който фигурира адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА в посочения му размер. Съгласно изр. 2 от този текст съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Минималното адвокатско възнаграждение по трудови спорове е уредено в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно тази уредба минималното възнаграждение по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа (какъвто е настоящия случай) е съизмеримо с минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие (29.07.2021 г.) – 650 лв. Предвид този предмет на делото и съобразно вида и обема на извършената дейност от процесуалния представител на ответницата по жалба (ищца по делото) пред настоящата инстанция, изразяваща се в депозиране на отговор на касационната жалба с мотивирано обосноваване липсата на основания за допускане на касационен контрол и за касиране на въззивното решение, този състав на ВКС определя възнаграждение на адвокат К. Г. в размер на 750 лв. То следва да му се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за безплатно оказаната адвокатска помощ на страната в касационното производство.

Основателно е искането на ответницата по жалба за възмездяване на сторените от нея пощенски и куриерски разходи по депозиране на отговор на касационната жалба. Същите обезпечават достъпа до съд и осъществяването на правото на защита на страните и съгласно трайната съдебна практика на ВКС подлежат на възмездяване при условията на чл. 78, ал. 1 ГПК (така определение № 156 от 27.04.2021 г. по ч. гр. д. № 1212 / 2021 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК; решение № 25 от 23.03.2021 г. по т. д. № 2318/2020 г. на ВКС, II т. о.). Те възлизат на 6.92 лв. и са удостоверени с приложената квитанция на оператора, извършил куриерската услуга.

По частната жалба на З. И. К., предмет на ч. гр. д. № 3590/2021 г. на ВКС, III г. о. в производство по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав съобрази, че пред него е висящо и горното частно гражданско дело, по което ищцата атакува постановеното по същото гражданско въззивно производство (гр. д. № 92/2021 г. на ОС – Разград) определение № 246/30.06.2021 г. С последното е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК на тази страна за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Тъй като с подаването на касационната жалба от ответника пред ВКС производството по делото е висящо и в частта му относно разноските, присъждането на които поначало е обусловено от произнасянето по реда на чл. 288 ГПК, то са налице предпоставките по чл. 213 ГПК за съединяване на двете дела за общо разглеждане в едно производство и за постановяване на общ съдебен акт по тях.

В частната жалба се правят доводи за неправилност на атакуваното определение, тъй като фактическа и правна сложност на делото е по – висока (защото се касае за защита срещу дисциплинарно уволнение) и не е отчетен действително положения труд от адвоката пред инстанцията по същество, което лишава от основание приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване размера на претендирания адвокатски хонорар за защитата на ищцата във въззивното производство, като прекомерен. Иска се определението да бъде отменено като се измени постановеното въззивно решение в частта му за разноските с присъждане в полза на ищцата на сумата от още 850 лв. – разноски за адвокат (извън вече присъдените 650 лв.), до пълния претендиран размер на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение за въззивното производство (общо от 1 500 лв.)

За да приеме, че молбата по чл. 248 ГПК на ищцата за изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноските (с присъждане в пълен размер на заплатения от страната адвокатски хонорар за защитата й пред въззивната инстанция) е неоснователна, съдът е обосновал виждането за липса на фактическа и правна сложност на делото от обичайната за този вид дела (трудов спор с предмет искове за отмяна на уволнение и за възстановяване на предишната работа), както и с извършените в случая действия от адвоката в изпълнение на сключения с клиента договор за възлагане на процесуално представителство и защита. Във връзка с последния критерий е посочено, че предоставената на ищцата адвокатска защита в хода на въззивното производство е в пределите на нормално дължимата. За ирелевантни са приети доводите на тази страна, че личният й залог от делото предопределя присъждане в нейна полза на разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания им (пълен) размер. Направен е извод, че няма основания за изменение на въззивното решение в частта за разноските в поискания от молителката смисъл (доколкото присъденото адвокатско възнаграждение на ищцата правилно е преценено като прекомерно по смисъла чл. 78, ал. 5 ГПК според действителната правна и фактическа сложност на делото и е намалено до 650 лв.).

Обжалваното определение по чл. 248 ГПК е частично неправилно.

Съгласно разясненията по т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е свободен да намали възнаграждението до размера, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, без да е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредбата. Съдът не може да намали обаче адвокатското възнаграждение под предвидения в Наредбата минимум, независимо от преценката му за фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител на страната действия. В този случай съдът следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

При настоящия трудов спор по релевантните за него въпроси е налице трайна съдебна практика на ВКС и той не е разглеждан по същество. Тук сложността на делото произтича от установяване на кръга от фактически обстоятелства във връзка с предявените искове - по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за отмяна на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ като незаконосъобразно и за възстановяване на предишната работа. Именно с оглед обсъждане на всички аспекти на оспореното уволнение – от процесуално и материалноправно естество, упълномощеният от ищцата адвокат е осъществил защитата й пред въззивния съд по делото. Същото разкрива фактическа и правна сложност предвид многобройните факти относно твърдените дисциплинарни нарушения, доказателствата, които ги обективират и дължимите правни разрешения. Проявените от пълномощника усилия, изразяващи се в изготвяне на подробен отговор по въззивната жалба на насрещната страна, с който е взел отношение по там направените оплаквания и извършен преглед на относима съдебна практика на ВКС; изразената му активност при предприемане на процесуални действия пред въззивния съд (вкл. искане за назначаване на вещо лице, което е уважено), изнесената от него пространна пледоария и изготвяне на писмена защита с позоваване отново на приложима (според страната) съдебна практика дават основание за извод, че е налице несъответствие между тях и размера на присъденото възнаграждение. Това несъответствие – според действителната фактическа и правна сложност на делото – определя като дължимо на ищцата адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер общо на 850 лв. Над този размер (до претендираните 1500 лв.) възражението на насрещната страна за прекомерност е основателно. Ето защо обжалваното определение в частта, с която молбата на ищцата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение в частта й за разликата над 650 лв. до 850 лв. следва да бъде отменено като вместо него се постанови ново по същество в тази част, с което в полза на частния жалбоподател се присъди допълнително сумата от 200 лв. (над присъдените 650 лв.). В останалата му част определението следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.