Определение № 3053 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1834/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. М., действаща чрез процесуалния си представител адвокат Е. Б., срещу въззивно решение № 962 от 13.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 6418/2024 г. по описа на СГС.

С постановения съдебен акт въззивният съд след частична отмяна на решение № 6067 от 08.06.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 08.05.2024 г., постановено по гр. д. № 42434/2021 г. по описа на СРС, е отхвърлил предявения от А. С. М. срещу „З.“ АД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 40 200 лева (20 553,93 евро), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от трудова злополука от 04.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 20.07.2021 г. до окончателното плащане, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 807,83 лв. (1 946,91 евро) - обезщетение за забава за периода от 14.08.2020 г. до 20.07.2021 г. Решението е потвърдено в останалата му обжалвана част, в която исковете са отхвърлени до пълния им предявен размер от 120 020 лв., съответно - 11 385,62 лв. по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение неправилно, незаконосъобразно и необосновано. По изложени съображения се моли за неговата отмяна като предявените искове бъдат уважени в пълен размер.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:

1. Налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, когато работодателят не е осигурил безопасни условия на труд?

Позовава се на съдебната практика, обективирана в решение № 977/14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1/17.07.1995 г. по гр.д. № 3522/1994 г. на ВС, IV г. о., решение № 523/07.08.2024 г. по гр. д. № 103/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о.

2. Пропуските и нарушенията на правилата на безопасност, допуснати от работодателя, отразяват ли се и как при установяване на съпричиняване от страна на работника по чл. 201, ал. 2 КТ и по какъв начин следва да се определя процентът на съпричиняване на увреждането?

Сочи следната относима според него съдебна практика по този въпрос: решение № 159/15.01.2018 г. по гр. д. № 251/2017 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 186/21.10.2019 г. на ВКС по гр.эд. № 246/2019 г. III г. о., решение № 307/21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2019 г., IV г. о. и решение № 523/07.08.2024 г. по гр. д. № 103/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о.

3. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и длъжен ли е съдът при определянето на обезщетението за неимуществени вреди да отчете всички конкретно значими обстоятелства, въз основа на които да определи какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение като при определяне на този размер с оглед критерия за справедливост, вземе предвид конкретно установените по делото обстоятелства и да ги посочи в решението си, като заедно с това посочи и какво е значението на всяко едно от тези обстоятелства за определянето на размера на обезщетението?

Позовава се на ППВС № 4/1968 г.

4. Длъжен ли е съдът при обсъждане на справедлив размер на обезщетението да съобрази (анализира) инфлационните процеси, които са част от задължителния критерий, свързан с икономическите условия в страната съгласно ППВС № 4/1968 г. и към кой момент съдът прави тази оценка?

Позовава се на Решение № 196/12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. ВКС, IV г. о., решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. ВКС, IV г. о и решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. ВКС, IV г. о.

Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, с обосновка за осъвременяване практиката на съдилищата по този въпрос.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ответника „З.“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], действащ чрез своя процесуален представител адвокат Д. С. Д., със становище за нейната неоснователност.

Отговор е постъпил и третото лице-помагач на страната на ответника, а именно – Столична община, действаща чрез главен юрисконсулт Д. Г. А.-Ж., със становище за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач на страната на ответника Л. К. Л. не е подал отговор на касационната жалба.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е констатирал, че Софийски районен съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 200, ал. 1 КТ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД; че за основателността на иска по чл. 200, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже: че към момента на настъпване на злополуката между А. М. и ответника е съществувало трудово правоотношение; че трудовата злополука е приета за такава по смисъла на чл. 60 КСО от длъжностното лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт с влязло в сила разпореждане; настъпили за ищцата вреди, намиращи се в причинна връзка с трудовата злополука, а по възраженията на ответника в негова тежест е да докаже проявена от работника А. М. груба небрежност, с което е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е приел, че не е спорно, че към датата на процесната злополука между А. Г. М. и ответника „З.“ АД е съществувало валидно възникнало трудово правоотношение по силата на сключен между тях трудов договор № 1665/23.03.2020 г., съгласно който М. е заемал длъжността „шофьор тежкотоварен 12 и повече тона“, както и че на 04.08.2020 г. М. е претърпял злополука през време и във връзка с извършваната работа, завършила с неговата смърт, която злополука е призната за трудова на основание чл. 60, ал. 1 от КСО с разпореждане № 29773 от 01.10.2020 г. на ТП на НОИ - София-град.

За безспорни са приети и обстоятелствата, че ищцата А. С. М. е наследник по закон - преживяла съпруга на А. Г. М. и че й е било заплатено застрахователно обезщетение в размер на сумата от 79 800 лева.

От приетите документи, включени в преписката по злополуката и по- конкретно от декларация за разследване на трудова злополука от 04.08.2020 г.; протокол за трудова злополука № 1/06.08.2020 г., протокол № 49/21.09.2020 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, както и разпореждане № 29773/01.10.2020 г. въззивният съд е приел за установено, че на 04.08.2020 г., около 13:00 ч., в [населено място], [населено място], местност С., М. като шофьор е излязъл от кабината на управлявания от него камион и е наблюдавал товаренето, като бил застанал до задната страна на ремаркето; вратите на камиона не се затваряли плътно, поради което М. помолил мотокариста да притисне вратите на камиона с една бала; мотокаристът вдигнал бала с битов отпадък; М. застанал под нея, след което тя паднала върху него и го притиснала; вследствие на това последният получил съчетана травма на гръдния кош, корема и опорно-двигателния апарат, която съгласно справка за медицинска аутопсия № 572/2020 г. е пряка причина за настъпването на смъртта.

Въззивният съд е отбелязал, че във връзка с инцидента на ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ е съставен акт за установяване на административно нарушение № 23-001750/14.08.2020 г., както и е издадено наказателно постановление № 23- 001750/02.10.2020 г.; че в в тези писмени доказателства, както и от приетия по делото протокол за извършена проверка № ПР2021875/14.08.2020 г., е описано извършеното от предприятието нарушение, обосновало ангажирането на адмнистративно-наказателната му отговорност, а именно: допускане използването на мотокар не по предназначение и по-конкретно с помощта на товар (балиран отпадък) с мотокара е оказван натиск в горната част на вратите на ремарке на товарен автомобил с цел затварянето им.

Съдът е описал част от приетите по делото множество писмени доказателства във връзка организацията на здравословни и безопасни условия на труд в предприятието.

Посочил е установеното от съдебно-психиатричната експертиза, а именно: при ищцата е налице състояние на емоционална лабилност, потиснатост, безпокойство, тревожност, депресивитет; вътрешна ранимост и напрежение в общуването с други хора; че по време на психотравмата ищцата е преживяла остра стресова реакция, последвана от дистрес в рамките на разстройство на адаптацията и преминаващо в смесено тревожно депресивно разстройство; че все още актуални у ищцата са тревожността и дистимията, като според специалиста симптоматиката на тревожното състояние и фабулата на преживяванията на М. са пряко свързани с преживяното от неочакваната загуба на съпруга й.

Съдът е отбелязал, че при изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице е потвърдило, че нарушеното функциониране при ищцата е последица от преживяната психотравмена ситуация; че М. адекватно и подробно обяснява състоянието си, като не се констатират признаци, че същата лъже; че не може да се прави заключение за продължителността на травмата по продължителността на съжителството, а следва да бъде съобразена по-скоро дълбочината на емоциите.

Съдът е посочил, че по делото са събрани и гласни доказателства чрез даване на обяснения по реда на чл. 176 ГПК на третото лице-помагач Л. Л., както и чрез разпит на свидетелите С. К., В. К., Д. Г., Л. И., Г. С., А. А., Д. С. и К. В..

В дадените обяснения третото лице-помагач Л. Л. заявява пред съда, че по време на процесния инцидент е товарел бали с боклук в управлявания от пострадалия товарен автомобил. Сочи, че след като е натоварил балите, се е отдръпнал от площадката за товарене, но А. М. го е помолил да притисне вратата на автомобила с една бала, за да може да я затвори. Л. сочи, че се е съобразил с молбата на колегата си, като с една бала е притиснал вратата на товарния автомобил. Отбелязва, че през цялото време вниманието му е било фокусирано върху балата. Допълва, че през това време М. се е мушнал под балата, за да затвори вратата и тогава се е случил инцидентът. Третото лице-помагач заявява пред съда, че от доста време управляваният от него мотокар е показвал неизправности и е изпускал балите, за което съответните ръководители са знаели, но не са предприемали действия.

Посочени са показанията и на свидетелите Д. Г., Г. С., Л. И. и А. А., Д. С. и К. В., касаещи процесния инцидент и механизма на настъпилата трудова злополука. Отразени са показанията на близки на ищцата относно състоянието й след смъртта на съпруга й.

Въззивният съдебен състав е достигнал до извода, че са налице основанията за ангажиране на имуществената отговорност на ответника-работодател по реда на чл. 200, ал. 1 КТ тъй като е налице трудова злополука, настъпила при определен механизъм – при вдигане на бала с битов отпадък, М. застанал под нея, след което тя паднала върху него и го притиснала като получената съчетана травма на гръдния кош, корема и опорно-двигателния апарат, е пряка причина за настъпването на смъртта.

Въззивният съд е обсъдил претърпените от ищцата неимуществени вреди – в резултат на смъртта на съпруга си ищцата е претърпяла негативни психически преживявания, изпълващи съдържанието на диагнозата остра стресова реакция, последвана от дистрес в рамките на разстройство на адаптацията и преминаващо в смесено тревожно депресивно разстройство.

Прилагайки разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съобразявайки трайно установена практика по този въпрос, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата, е в размер на сумата от 150 000 лева (76 693,78 евро).

Съдът е обсъдил релевираното от ответника възражение за съпричиняване поради допусната груба небрежност и е приел същото за основателно по съображения, че отговорността на работодателя може да се намали само, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност - когато не е положил грижа, каквато и най- небрежният не би положил при същите обстоятелства; че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата.

В случая, според въззивния съд, е безспорен механизмът на злополуката, пряко довел до смъртта на А. М. - съпруг на ищцата и работник при ответното дружество. Съдът се е позовал на писмени доказателства по делото, свързани с установената система за безопасност на труда при работодателя - ответник, както и в ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, от които е приел, че всички шофьори/водачи на специализирана техника са били длъжни при възникване на технически проблем/повреда/щета по автомобила, възникнала по време на изпълнение на трудовите им задължения, да уведомят незабавно специалист логистика при ответното дружество; че съгласно инструкцията за безопасна работа с автомобили не се допуска използване на автомобил с неизправности; забранява се стоенето на работниците пред и зад автомобила по време на маневрирането му; при товарене и разтоварване на товари се забранява на водача или работника да стои в обсега на товарната дейност, както и при отваряне и затваряне на задния и страничните капаци на автомобила, водачът или работникът трябва да стои встрани от тях.

Съдът се е позовал на т.2.6.1 от правила за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи в ОП СПТО, че не се допуска хора да стоят в обсега на повдигнат товар и е достигнал до извода, че описаното поведение на починалия А. М. във връзка и повод процесната злополука попълва в съдържателен план понятието за груба небрежност, дефинирано в разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ и релевантната съдебна практика, тъй като противоречащо на всички елементарни правила за безопасност е заставането под тежък товар, респективно излагането на пряка и непосредствена опасност от настъпването на инцидент, включително такъв с фатални последици, единствено и само, за да се улесни затварянето на врати на ремарке на товарен автомобил. Приел е, че работникът е пренебрегнал правилата за безопасност на труда, излагайки себе си на пряка, обозрима и лесно предвидима реална опасност да бъде притиснат от тежък товар.

Въззивният съд е намерил, че в процесния случай поведението на М. следва да се определи като осъществено при груба небрежност, доколкото същият е могъл да предвиди предварително настъпването на вредоносния резултат, ако бе положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка, а като не го е сторил и като е разчитал, че ще го предотврати, и че по този начин е допринесъл за настъпването на трудовата злополука – т .е. налице е съпричиняване от страна на работника на вредоносния резултат, като същият следва да бъде определен в размер на 60 %.

Съдът е отбелязал, че при определяне на степента на съпричиняване, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят като е достигнал до извод, че работодателят също е допуснал нарушение на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, свързани с недостатъчно контрол върху изправността на машините и автомобилите и използването им по предназначение; че тези нарушения са в причинна връзка с настъпилата злополука и водят след себе си до извод за ограничение на отговорността на работодателя до размер от 40 %.

Съдът е приел, че след намаляване на дължимото обезщетение с 60% и след приспадане на основание чл. 200, ал.4 КТ на заплатеното застрахователно обезщетение, което не се спори, че е в размер на сумата от 79 800 лева (40 801,09 евро), искът се явява неоснователен.

Предвид липсата на съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която е уважен иска по чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 40 200 лева (20 553,93 евро), както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 807,83 лв. (1 946,91 евро); отхвърлил е иска в тази му част и в останалата част е потвърдил решението.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Всеки един от поставените в изложението на касатора-работодател въпроси е относим по отношение на решаващия правен извод на въззивния съд и обосновава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението на касационен контрол.

При изследване на наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдът съобрази следното:

По първи и втори въпрос от изложението е налице богата съдебна практика. Така в решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че грубата небрежност в гражданското право е степен на небрежността – т. е. неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; тя не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени (степен на съпричиняване).

В решение № 125/04.05.2016 по гр.д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г.о., е приет същият отговор на правния въпрос като е уточнено, че съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В този смисъл е и решение № 189/17.10.2019 г. по гр.д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV г.о.

В цитираното от касатора решение № 523/07.08.2024 г. по гр. д. № 103/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о., е посочено, че делът на дължимите от работодателя мерки за осигуряване безопасни условия на труд и значението им за превенцията на риска, не изключва прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ, ако работникът грубо е нарушил правилата за безопасност, но наред с другите обстоятелства е от значение за степента, в която се намалява обезщетението при трудова злополука. Ако работодателят допуска постоянна практика при нарушаване правилата за безопасна работа и щом не осигурява всичко необходимо за нея, в т.ч. съоръжения и инструменти, поддръжка и ремонти, дори може, с оглед обстоятелствата, да е неприложима "грубата небрежност" тогава, когато има трудова злополука.

При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Т.е., от значение са именно подобни форми на съпричиняване от страна на работника, с оглед приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. По своето естество грубата небрежност по см. на цитираната разпоредба не се преценява с оглед субективното отношение на пострадалия към увреждането, а с оглед на степента, тъй като грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Колкото повече субект на трудовото правоотношение (работник или работодател) е допринесъл за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Процентът на съпричиняване се определя от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една, обективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна. Когато, с оглед превенцията на риска, работодателят не е обезпечил конкретния работен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на инструкции и механизми, зависещи единствено от дисциплината, самоконтрола, уменията и опита на работника в неговата работа, при установена от страна на последния груба небрежност, тежестта на работодателя е значителна в отговорността за настъпване на увреждането. Когато според действащ регламент за гарантиране безопасността на конкретен производствен процес е съществувал избор на възможности, оптималното им съчетаване е в тежест на работодателя. Когато работодателят е могъл да предприеме съответни мерки за техническо обезопасяване на работното оборудване, които да избегнат конкретен риск, но вместо това ги е пренебрегнал, когато изпълнението на конкретната работа изисква използване на изрядни машини, но работодателят не се грижи за поддръжката им и не ги проверява преди използване, когато използването на машините предполага обучение на работниците за ползването им, но те не са обучени, във всеки конкретен случай това е от значение за степента, в която следва да отговаря работодателят и доколко пострадалият, който е допуснал груба небрежност, изразила се в явно пренебрегване на правилата, отнасящи се пряко до извършваната от него работата.

Посочените правни разрешения са съобразени от въззивния съд. Следва да се отбележи, че всяка трудова злополука има своята специфика и съдът следва да даде отговор на въпроса за наличието на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и за степента на съпричиняване от страна на пострадалия работник, изхождайки от установените в производството факти и обстоятелства въз основа на събрания доказателствен материал. В случая въззивният съд е дал подробен и аргументиран отговор на първите два въпроса, поставени от касатора. Крайният му извод по обсъжданите въпроси е категоричен и мотивиран – съдът е посочил, че противно на всички елементарни правила за безопасност е заставането под тежък товар, респективно излагането на пряка и непосредствена опасност от настъпването на инцидент, включително такъв с фатални последици, единствено и само, за да се улесни затварянето на врати на ремарке на товарен автомобил; работникът е пренебрегнал правилата за безопасност на труда, излагайки себе си на пряка, обозрима и лесно предвидима реална опасност да бъде притиснат от тежък товар; работодателят също е допуснал нарушение на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, свързани с недостатъчно контрол върху изправността на машините и автомобилите и използването им по предназначение, които са в причинна връзка с настъпилата злополука и водят след себе си до извод за ограничение на отговорността на работодателя до размер от 40 %.

Въззивният съд не само не се отклонил, но се е съобразил със съдебната практика по обсъжданите въпроси. Цитираните от касатора решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о. не опровергават този извод.Те са постановени по конкретна фактическа обстановка и мотивите по конкретните обсъждани в тях казуси няма как да бъдат директно съотнесени към настоящия, още повече, че правният въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване в решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о., е относно допустимостта на приемане на доказателства от въззивната инстанция, приложени към въззивната жалба, които страната е могла да посочи и да представи пред първоинстанционния съд.

По трети и четвърти въпрос:

По тези въпроси също е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр.

Съдът е длъжен да съобрази обществено-икономическите условия в страната (жизнен стандарт, средни доходи, икономически растеж) към момента на увреждането, за да гарантира, че размерът е реален, но не води до неоснователно обогатяване. Обезщетението не може да бъде източник на облагодетелстване над обичайния жизнен стандарт в страната - в този смисъл решение № 65 от 04.05.2022 г.по гр. д. № 2601/2021 г. на ВКС, III г. о. Икономическата конюнктура гарантира, че присъдените суми отговарят на покупателната способност на обществото към съответния период. Съобразяват се обществено-икономическите условия към момента на проявление на вредите като последните са елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.

Цитираното от касатора решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. ВКС, IV г. о. не е в противоречие с изводите, направени от въззивния съд в обжалваното съдебно решение. То, както и цитираните в него, а и от касатора решения, са свързани с възможността за частично предявяване на иск за обезщетение за неимуществени вреди, както и в случаите на ексцес.

Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос. Съдебната практика е стабилна и непротиворечива, че обществено-икономическите условия като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при настъпила трудова злополука се преценяват към момента на самото увреждане, от който момент се присъжда и законна лихва за забавено плащане. Съдът съобразява настъпилите в хода на процеса факти и възможността вредите да се търпят и в бъдещ период, за да прецени размера на справедливото обезщетение. Обществено-икономическите условия обаче, които са променливи в случаи на моменти на резки скокове на цените и висока инфлация, се отчитат в момента, в който се поражда правото на обезщетение.

Настоящата касационна инстанция не счита, че константната практика по този въпрос следва да бъде осъвременена и актуализирана.

В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Така е направен обоснован извод за значението на посочените по-горе обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения въпрос не е налице основание за достъп до касация.

С оглед изложените съображения достъп до касация следва да бъде отказан.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение