Определение № 370 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4765/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Й., подадена чрез адв. Ч. Д., против въззивно решение № 5876/01.08.2019 г., постановено по гр. д. № 1496/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 491955/20.09.2018 г. по гр. д. 27867/2015 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. И. Й. обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 128, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „Санатит” ЕООД /с предишно наименование „Титан АС” ЕООД/ й дължи сумата от 100 545,33 лв., представляващи общ размер на неплатено трудово възнаграждение за периода м. октомври 2010 г. до м. август 2011 г. и лихва за забава в общ размер на 30 205,52 лв. за периода от 30.11.2010 г. до 07.04.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата за периода от 10.04.2014 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.05.2014 г. по гр. д. № 19395/2014 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на решението. Формулира следните въпроси: 1. "Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на един свидетел, който е заинтересован в полза на едната от страните по делото, а не дава вяра на другите, както и да ги прецени, заедно с всички други доказателства по делото?" и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните?”, за които твърди, че са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото и, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г.о., решение № 177/28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IV г.о., решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на II т.о., решение по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г.о. и ТР № 1/2013г. на ОСГТК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът „Санатит” ЕООД не е подал писмен отговор на касационната жалба и не взима становище. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по предявените от А. И. Й. обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 128, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „Санатит” ЕООД й дължи сумата от 100 545,33 лв., представляващи общ размер на неплатено трудово възнаграждение за периода м. октомври 2010 г. до м. август 2011 г. и лихва за забава в общ размер на 30 205,52 лв. за периода от 30.11.2010 г. до 07.04.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата за периода от 10.04.2014 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.05.2014 г. по гр. д. № 19395/2014 г. на Софийски районен съд, срещу която е постъпило възражение по чл. 414 ГПК. Ищцата твърди, че между нея и ответника е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 01.09.2010 г. до 31.08.2011 г. Твърди, че не й е заплатено дължимото трудово възнаграждение за целия период в размер общо на сумата 100 545,33 лв. Претендира и обезщетение за забава върху главницата в размер на сумата 30 205,52 лева за периода от 30.11.2010 г. до 07.04.2014 г. Въззивният съд е посочил, че за уважаването на предявения иск следва да се установят три основни факта: наличие на трудово правоотношение, уговорен размер на месечното възнаграждение, както и полагане на труд от работника. По първата предпоставка е приел, че между страните по делото е възникнало трудово правоотношение по трудов договор № 25/30.08.2010 г., съгласно който ищцата е била назначена на длъжност „финансов директор“ с място на работа – администрацията на дружеството - ответник на 4 часов работен ден, с основна работна заплата в размер на 10 000 лв. и с допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит от 17 %, или общо месечно брутно възнаграждение от 11 700 лв. За безспорно между страните е прието, че трудовия договор не е бил подписан от тогавашния законен представител на дружеството. Въззивният съд е приел, че трудовият договор бил сключен от лице без представителна власт и, че договорът е бил потвърден от законния представител на ответното дружество, най-късно на 31.08.2011 г., когато е издадена заповед № 23/31.08.2011 г. за прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата. За установяване на обстоятелството, че е полагала труд като „финансов директор“ във ответното дружество, ищцата се позовава на три групи доказателства – подадени уведомления до Националната агенция за приходите за регистриране на трудовото правоотношение, декларации за начисляване на осигуровки през процесния период, и показанията на свидетелката М. В.. Въззивният съд след съвкупна преценка на събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателствата е направил извод, че ищцата не е доказала да е полагала труд през процесния период. Посочил е, че свидетелските показания биха били достатъчни, ако по делото беше установено правоотношение само по един трудов договор, но свидетелката посочва, че ищцата в процесния период е полагала труд по два договора на непълен работен ден с продължителност на работното време по 4 часа всеки – един с дружеството „Воал консулт 1“ ЕООД и друг – с ответното дружество, като по първия договор същата е извършвала счетоводна дейност за клиенти на „Воал консулт 1“ ЕООД, сред които и ответното дружество. Длъжността на ищцата предполага установяване на извършвана управленска дейност за ответното дружество, каквато свидетелите по делото не посочват, напротив, техните показания установяват изпълнение от ищцата единствено на дейности, характерни за счетоводител – длъжност, която тя е заемала по трудово си правоотношение с „Воал консулт 1“ ЕООД. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос не е обусловил решаващата воля на съда и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Мотивите на въззивната инстанция са, че от показанията на свидетелите, които са безпротиворечиви и допълващи е установено, че ищцата е извършвала счетоводни услуги за ответното дружество, но решаващият мотив за отхвърляне на исковете й е, че не е установено по кой от двата й трудови договори е полагала труд, още повече, че свидетелите описват дейности, характерни за трудовия договор с неучастващото в делото трето лице - „Воал консулт 1“ ЕООД. Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с посочените в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК съдебни актове. Въззивният съд е анализирал обосновано всички събрани доказателства по делото и доводите на страните. Във връзка със задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди доводите на страните е налице трайна и последователна практика на касационната инстанция /решение № 59/14.04.2015 гр. д. № 4190/14, IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010, II т. о., определение № 383/16.08.2016 по ч. т. д. № 1312/16, I т. о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/08, IV г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/10, IV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/10, II т. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/13, II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1640/14, IV г. о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/09, IV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/10, IV г. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/09, IV г. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/15, II т. о., решение № 392/10.01.2.0162 г. по гр. д. № 891/10, I г. о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/16 г., I г. о. и др. /, която изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че това основание въобще не е мотивирано от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.