Определение № 2490 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4304/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД, [населено място] (ищец) и К. В. В. (ответник) срещу решение № 131 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 121/2024 г. на Бургаски апелативен съд (БАС) в частта му, с която ответникът К. В. В. е осъден да заплати на ищеца УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 234 КТ сумата 7 280 лв. – компенсаторна неустойка по чл. 4 от договор от 04.01.2016 г. за повишаване на квалификацията, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД мораторна лихва върху главницата в размер на 237. 12 лв. за периода от 08.04.2023 г. до 11.07.2023 г., както и в частта му, в която предявените искове с правни основания чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 234 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни за разликите до присъдените от първоинстанционния съд суми съответно: 33 475 лв. и 1 040. 14 лв.. Въззивното решение е влязло в сила като необжалвано и неподлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 840 лв., съставляваща разходи по обучението по горепосочения договор по чл. 234 КТ от 06.01.2016 г.. Касаторът - ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че процесната компенсаторна неустойка не е прекомерна и не противоречи на добрите нрави. Оспорва месечната база върху която е изчислен присъдения размер на неустойката, след извършеното нейно намаляване поради прекомерност. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени до размера, присъден в първоинстанционното решение. Ответникът по тази касационната жалба - К. В. В. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касаторът – ответник поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила и като такова моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на процесуалните норми не е допуснал поискана още пред първата инстанция експертиза, имаща за цел да установи дали за ищеца е била налице необходимост от привличане на външни специалисти на мястото на ответника, съответно извършвал ли е допълнителни разходи за това. Твърди, че решаващият съд не е съобразил, че се касае за особен вид дейност – лекарска, попадаща под особена грижа на държавата, като е останал неизяснен в процеса, въпреки поискани от ответника доказателства, факта за източника на финансиране на обучението на лекаря по време на специализацията му, което обстоятелство е от значение за действително причинените на ищеца вреди от неизпълнение на задължението по чл. 4 от договора за повишаване на квалификацията от 04.01.2016 г.. Поддържа също, че при възражение за нищожност на договорна неустойка поради противоречие с добрите нрави и при възражение за прекомерност на същата, съдът е длъжен да установи действителния размер на претърпените вреди с оглед извършване на преценката за съответствието им с договорения размер на неустойката, което не е сторено по настоящото дело. Напротив ангажираните в тази връзка доказателства от страна на ответника са оставени без уважение като неотносими към предмета на спора. Посочил е, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в процесния договор по чл. 234 КТ са договорени едновременно компенсаторна неустойка и възстановяване на всички разходи по обучението на ответника за неизпълнение на едно задължение - това по чл. 4 от договора от 04.01.2016 г., което счита за недопустимо. Твърди, че процесната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции съгласно ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и се превръща в средство за обогатяване, поради което е нищожна. Ответникът по тази касационна жалба - УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД, [населено място], подава писмен отговор, в който излага съображения за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срок, от надлежни страни и са насочени срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, поради което те са допустими. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Въззивният съд е приел, че главният иск, с който е сезиран е за неизпълнение на договор за повишаване на квалификацията и има правното си основание в чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД вр. с чл. 234 КТ. Намерил е за установено в процеса, че К. В. В. е постъпил на работа в УМБАЛ „Дева Мария” ЕООД по сключен между страните на 07.12.2015г., на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, срочен трудов договор за длъжността „лекар - специализант по урология“, за срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускане на специализанта до държавния изпит. Между същите страни, на 04.01.2016г., е подписан и договор по чл. 234, ал.2 КТ за повишаване на квалификацията по урология, съгласно който страните са договорили практическо обучение на специализанта при работодателя по съответната специалност за срок от 5 години със средства, осигурени от ищцовата болница, при достъп на обучаемия до литература и инструментариум на работодателя. В т. 4 от този договор е обективирано задължение на завършилия обучението специализант да работи при работодателя за срок от 4 години, като при неизпълнение на това задължение, лекарят е поел задължение да заплати неустойка в размер на 5 годишните възнаграждения за съответния специалист, както и да възстанови всички разходи по обучението. След успешно приключване на специализацията, на 01.06.2021 г. страните са сключили допълнително споразумение към трудовия договор от 07.12.2015 г. за изменение на последния, като ответникът е преназначен безсрочно от длъжност „лекар специализант“ на длъжност „лекар урология“, считано от 01.06.2021 г.. Впоследствие, със заявление от 06.02.2023 г., ответникът е поискал да бъде освободен от работа на заеманата длъжност в УМБАЛ „Дева Мария“, считано от 01.04.2023 г., като след изтичане на предизвестието, искането е удовлетворено със заповед №39/31.03.2023 г. на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. БАС е приел от правна страна, че в случая е налице неизпълнение от страна на ответника на задължението по чл. 4 от договора за повишаване на квалификацията от 04.01.2016г., тъй като лекарят не е работил при работодателя 4 години след придобиване на специалността си, като е прекратил предсрочно трудовия си договор на 01.04.2023 г., т.е. 2 години и 2 месеца преждевременно. При това положение е заключил, че за ищеца е възникнало правото на обезщетение за вредите от това неизпълнение, обезпечени с договорената в чл. 4 компенсаторна неустойка, ведно с правото на възстановяване на всички извършени разходи по обучението. За неоснователно е намерил възражението на ответника за неизправност на работодателя, който не е изпълнил задължението си по т. 1, б. „в“ от договора да осигури средствата за обучение, тъй като за провежданата специализация лечебното заведение получавало финансиране от държавния бюджет. Заключил е, че задължението за осигуряване на средства от работодателя за петгодишно практическо обучение на В. по медицинска специалност „урология“ категорично е изпълнено, след като специализацията на лекаря е проведена и успешно приключила с придобиване на квалификация - „лекар урология“. Намерил е за ирелевантен начинът на финансиране (собствени средства, кредитиране, държавна субсидия, европейски програми) при осигуряване на средствата от страна на болницата за изпълнение на поетото задължение. За неоснователно е приел възражението за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на клаузата за неустойка в договора за повишаване на квалификацията по чл. 234, ал.1 КТ. Посочил е, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди и други. Неустойката е нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въззивният съд е посочил, че в случая се касае за договор за непарични задължения - практическо обучение за срок от 5 години в търговско дружество-работодател по време на срочен трудов договор на служител срещу задължение на последния да работи в дружеството за срок от 4 години след успешно приключване на обучението, като уговореният срок за работа не надвишава максимално допустимия по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ. При изпълнено задължение за обучение от страна на работодателя, е приел, че е налице частично неизпълнение на задължението на специализанта за работа при работодателя, като е подчертал, че липсва друго договорено обезпечение освен предвидената компенсаторна неустойка. БАС е счел, че видът на процесната договорна неустойка в размер на петгодишните възнаграждения за съответния специалист кореспондира с извършеното от работодателя обучение за срок от пет години, както и с вида на неизпълнението за работа в болницата-работодател в продължение на още четири години, който срок е по-малък от законово допустимия по чл. 234 КТ. Размерът на неустойката за пълно неизпълнение е преценил като адекватен на вредите, съобразявайки засилените и приоритетни обезпечителна и санкционна функции на неустойката пред обезщетителната такава. Подчертал е, че в конкретния случай работодателят търпи и други вреди от процесното неизпълнение, различни от финансови разходи за обучението, като напр. вреда е и това, че работодателят е разчитал, че ще използва повишената квалификация на лекаря за определен период от време, поради което инвестираните за обучението време, организация, усилия на квалифициран персонал в предаването на знания и умения съставляват имуществена загуба за работодателя. Поради това е заключил, че не следва да се търси идентичност между размера на неустойката и разходите на ищцовата болница за обучение на специализанта по договора за квалификация. При гореизложените съображения, решаващият съд е приел, че процесната компенсаторна неустойка няма единствена цел, излизаща извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, не нарушава принципите на справедливост и добросъвестност, не предпоставя неоснователно обогатяване на кредитора, поради което не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Възражението с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерен размер на процесната неустойка, въззивният съд е намерил за основателно. Приел е, че платената цена от ищеца на трето лице за допълнително обучение на ответника, извън болницата - работодател, представляваща месечна такса за обучението, е съизмерима с претърпените от болницата -работодател вреди, изразяващи се в разходване на време и труд на специализиран персонал за предаване на знания и практически умения на специализанта - ответник. Съобразил е, че в случая е налице частично неизпълнение на задължението по чл. 4 от процесния договор по чл. 234 КТ за период от 26 месеца, при задължение за 48 месеца работа в ищцовото лечебно заведение. Поради това е счел, че договорената неустойка в размер на петгодишните възнаграждения за специалист, възлизаща на сумата 61 800 лв. се явява прекомерна в сравнение с претърпените от болницата вреди и частичното изпълнение от страна на ответника, при което я е намалил до размера от 7 280 лв. (26 м. х 280 лв.), за която сума е уважил главния иск, ведно с лихва за забава в размер на 237. 12 лв. за периода от изтичане на дадения в нарочна покана срок - 08.04.2023г. до 11.07.2023г., както и ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска на 17.07.2023 г.. Настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поставените и от двете страни - касатори въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съставляват оплаквания за неправилността на атакуваното решение, по които касационният съд няма правомощия да се произнася в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Поставените от двете страни въпроси, в обобщен вид, се свеждат до два въпроса: Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави процесната договорна компенсаторна неустойка и кои конкретни обстоятелства, установени по делото, следва да съобрази въззивният съд, за да извърши дължимата преценка за това, вкл. длъжен ли е бил да допусне поисканата експертиза за установяване на действителните вреди, претърпени от ищцовата болница поради неизпълнение на задължението по чл. 4 от процесния договор за повишаване на квалификацията?, и Прекомерен ли е размерът на процесната неустойка и кои са конкретните обстоятелства по конкретното дело, които следва да се съобразяват при извършването на тази преценка и тези, които са ирелевантни, както и правилно ли решаващият съд е взел за месечна база за намаляването й конкретно възприетата сума от 280 лв.?. Тези въпроси не се отнасят до дадените правни разрешения в атакуваното решение, а изискват при отговора им да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, поради което са изцяло относими към правилността на атакувания съдебен акт и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота следва да бъде посочено, че при разглеждане на възраженията на ответника за нищожност поради противоречие с добрите нрави и за прекомерност на процесната компенсаторна неустойка, въззивният съд при извеждане на правните си аргументи е съобразил задължителните разрешения в т. 3 ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, вкл. практиката, касаеща неустоечни задължения по неизпълнени договори за повишаване на квалификацията по чл. 234 КТ, а именно: решение № 28/01.07.2011 г. по гр.д. № 243/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 139 от 21.05.2019 г. по гр.д. № 3109/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 141 от 27.06.2022 г. по гр.д. № 3429/2021 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 661 от 06.11.2024 г. по гр.д. № 5225/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 510 от 31.07.2024 г. по гр.д. № 1925/2023 г. на ВКС, ІV г.о. и др.. Касаторът – ответник е навел очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част. Очевидната неправилност е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. То е относимо само към квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма и на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци на обжалвания въззивен акт нито се твърдят, нито се установяват от настоящия съдебен състав. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение