Определение № 1098 от 07.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2618/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, чрез старши юрисконсулт П. С., срещу въззивното решение №112/10.04.2024г. на Окръжен съд – Сливен по в.гр.д.№130/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон, неправилни правни изводи, резултат от несъобразяване със закона и необоснованост. Насрещната страна М. П. Г. с писмен отговор, чрез адвокат Н. П., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси по естеството си представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Същите са хипотетични, без да са посочени обстоятелствата обосноваващи допускане на обжалването и как те ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди още, че вторият поставен въпрос по същество представлява искане за пререшаване на спора, разрешен с влязло в сила решение между страните. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Сливен, с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е осъдена да заплати на М. П. Г. сумата от 7 342,34 лева, представляваща обезщетение за неизползвани 73 дни допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд, установени с влязло в сила решение по в.гр.д.№ 509/2019 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба 28.06.2023 г., до окончателно изплащане на сумата. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че с влязло в сила решение по в.гр.д.№509/2019г. на Окръжен съд – Сливен, между страните било признато за установено, че М. Г. има право на общо 73 дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. Посочил, че решението се ползва със сила на пресъдено нещо, както за страните, така и за съда, изразяваща се в забрана за последващо пререшаване на вече разрешения спор. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза, от което приел, че дължимото обезщетение за признатия и неползван от ищцата допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд в размер на 73 дни, възлиза на 7 342, 34 лв. Направил извод, че изчислението на стойността на отработените от служителката часове правилно било извършено по реда на заповед №ЧР-05-265/27.07.2021 г. на Министъра на правосъдието. Посочил, че наведените в производството правоизключващи и правопогасяващи възражения на ответника са сведени до твърденията, че: след влизане в сила на решението, с което е признато правото на допълнителен отпуск на ищцата (10.05.2022г.), до прекратяване на служебното ѝ правоотношение (04.11.2022г.), служителката е бездействала и не е пожелала да ползва този отпуск; считано от 01.01.2021г. разпоредбата на чл. 189 ал. 1 т. 3 от ЗМВР била отменена, поради което този отпуск не подлежал на компенсиране. Съдът намерил тези възражения за неоснователни. Изложил съображения, че настъпилите законодателни промени, довели до преуреждане на материалното право, имат действие за напред и регулират правоотношенията възникнали след изменението на ЗМВР, от 01.01.2021г. Приел, че датата на влизане в сила на решението по в.гр.д. № 509/2019г. (10.05.2022г.) е без значение, доколкото то има за предмет права и правоотношения, възникнали в предходен момент, които не са засегнати от новата правна уредба. Посочил, че неупражняването на правото в рамките на служебното правоотношение (за времето след влизане в сила на решението за установяването му до прекратяване на правоотношението), не води до погасяването му, а до трансформирането му в парично вземане. В тази връзка отбелязал, че липсва задължение за служителя да използва този отпуск, както и възможност да бъде задължен за това от страна на работодателя. Заключил, че след прекратяване на служебното ѝ правоотношение, за М. Г. е възникнало право да получи парично обезщетение за неползвания от нея допълнителен отпуск. По изложените съображения и с оглед установената липса на заплащане на обезщетение за неизползвания от ищцата допълнителен отпуск от 73 дни за периода от 01.01.2003г. до 30.06.2014г. (признат с влязлото в сила решение), съдът направил извод за основателност на предявения иск. Н. за основателна и претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдебно решение (с установителен диспозитив) да дерогира правни норми влезли в законна сила преди влизане в законна сила на решението?; 2/ Съдебно решение с установителен диспозитив, което не се ползва с изпълнителна сила и бездействието (непретендиране на отпуска по съдебен или извънсъдебен ред) на служителя в периода от влизане в сила на съденото решение до прекратяване на служебното правоотношение поражда ли задължение за административния орган, още повече, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение не е обжалвана и на служителя са изплатени всички обезщетения посочени в нея? Навел е довод, че въззивното решение е в противоречие със ЗМВР, тъй като нормативната уредба за допълнителния отпуск за положен извънреден труд (чл.189, ал.1, т.3) не съществува от 01.01.2021г., а решението на Окръжен съд – Сливен е постановено след изменението на закона. Твърди, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като предметът на делото засяга голям брой държавни служители, за които е приложим ЗМВР, което от своя страна ще доведе до икономически последици за бюджета. Поставените въпроси са некоректно зададени и неотносими към мотивите на въззивното решение, и изводите на въззивния съд. При постановяване на решението съдът не се е произнасял по обстоятелството налице ли е изпълнителна сила на постановеното и влязло в сила решение между страните. При преценка основателността на иска, съдът е съобразил формираната сила на пресъдено нещо по приключилото предходно производство между страните и е приложил разпоредбата на чл.299 от ГПК забраняваща пререшаването на разрешен с влязло в сила решение спор. Искането за допускане на обжалването е обосновано с оплакванията за неправилност на решението и несъгласие с изводите на съда по същество на спора, които подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и специалната такава, сочена от касатора – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като същият се е позовал на основанието бланкетно, без да посочи обстоятелствата, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд е разгледал подробно възраженията на въззивника/ответник както по размера на обезщетението, така и относно възражението за недължимост на същото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане, касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието следва да бъде осъден да заплати на М. П. Г. сумата от 1200лв., представляваща направените разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,