Определение № 687 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1134/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Б. срещу решение №.7330/31.10.19 по г.д.№.16394/18, ІІ Вс. – с което, след отмяна на решение №.479044/29.08.18 по г.д.№.39000/16 на СРС, ІІІ ГО, 82с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.24 ал.4 от Наредба №.34/29.12.06 за придобиване на специалност в системата на здравеопазването за сумата 7486,66лв. възнаграждение по договор за обучение за придобиване на специалност за периода 1.09.12-10.09.13 е отхвърлен като неоснователен. Ответникът по касационната жалба Военномедицинска академия /ВМА/ оспорва жалбата; претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че страните са сключили договор за придобиване на специалност на място /платена/ №.519/3.10.12; в чл.22 от същия няма уговорено заплащане на ежемесечно възнаграждение на специализанта за извършена лечебно диагностична дейност и/или медицински и здравни грижи; същевременно в скоби е посочено, че за специализанти, приети на места срещу заплащане, и на места по чл.20 от Наредба №.34/29.12.06 за придобиване на специалност в системата на здравеопазването /Наредбата/, когато специализантът не получава трудово възнаграждение по трудово или служебно правоотношение или няма сключен договор за финансиране на обучението, размерът на възнаграждението не може да бъде по-малък от две минимални работни заплати за страната съгласно чл.24 ал.4 от Наредбата; безспорно е и, че ищецът е специализирал в клиника по Лицево-челюстна хирургия на ВМА София, като с анекс от 11.09.13 във вр. с чл.27б от Наредбата и по негова молба страните са постигнали съгласие за прекратяване на договора. Същевременно, преди подписването му - на 30.05.11, И.Б. и ЕТ „Д-р В.Б. АППДМ-ИП“ са сключили договор за повишаване на професионална квалификация; като основание за подписването му са посочили чл.234 КТ и договор за обучение и придобиване на специалност №.162/27.05.11, сключен между МУ София и Дентален център VІ София от една страна и ищеца от друга. С договора от 30.05.11 работодателят ЕТ „Д-р В.Б. АППДМ-ИП“ се е задължил да осигурява финансово обучението, а обучаващият – да предприеме необходимите действия за успешно обучение и успешно полагане на държавен изпит за придобиване на специалност „Орална хирургия“, което ще се осъществи в МУ София и Дентален център VІ София /чл.1/; работодателят е поел задължение да плати таксата за обучение в размер на 21600лв. на шест равни вноски по сметка на МУ София /чл.4/, каквото плащане на обучението е установено по делото; с анекс от 2.07.11 чл.1 от договора от 30.05.11 е променен както следва: работодателят се задължава да осигури финансово заплащане на обучаващия се в МУ София, Дентален център VІ-София ЕООД, ВМА София, СБАЛ по ЛЧХ ООД, за срока, предвиден в съответните договори, сключени между обучаващия се и болничното заведение. При изясняването на спора от правна страна съдът е обсъдил възражението на ответника по чл.24 ал.5 т.3 от Наредбата - съгласно който възнаграждение не се плаща на специализант, който има сключен договор по чл.234 или чл.235 КТ или друг договор с висше училище, лечебно или здравно заведение, което е различно от институцията, провеждаща практическото обучение, както и договор с друго физическо или юридическо лице, в който е уговорено, че то се задължава да финансира обучението и да заплаща възнаграждението по ал.3 т.3. Приел е, че към момента на сключване на договора за обучение за придобиване на специалност на място /платена/, сключен на 31.08.12 с ответника, ищецът вече е бил обвързан от друг, предхождащ го договор /№.162/27.05.11/ с ЕТ „Д-р В.Б. АППДМ-ИП“ за повишаване на професионална квалификация. По силата на анекса от 2.07.11 към него, работодателят се е задължил да осигури финансово заплащане на обучаващия се /тълкувайки волята на страните, въззивната инстанция е намерила, че изменението на договора от 30.05.11 не касае само добавяне като място на обучение ВМА София и СБАЛ ЛЧХ ООД; тъй като заплащането от работодателя на таксите за обучение е уговорено в чл.4 от договора от 30.05.11, заплащането по чл.1 е различно от заплащането по чл.4/. Конкретен размер на възнаграждението не е бил уговорен, но в такива случаи приложение намира чл.24 ал.4 от Наредба №.34, а от друга страна обстоятелството дали работодателят действително е изпълнил задължението си да плаща на обучаващия се възнаграждение по Наредбата, е ирелевантно, тъй като разпоредбата на чл.24 ал.5 т.3 изисква наличие на уговаряне, а не на действително заплащане. Във връзка с представената декларация от 15.08.12 - с която ищецът е декларирал, че не желае и се отказва от финансово възнаграждение за периода на неговата специализация в клиника по Лицево-черепна хирургия на ВМА София, е посочено, че към момента на подписването й вече е бил налице договора от 30.05.11, но не е ясно към кого същата е адресирана и за какво финансово възнаграждение става въпрос. При това положение възражението на ответника по чл.24 ал.5 т.3 от Наредбата е намерено за основателно, респективно искът – за неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Прилага ли се разпоредбата на чл.24 ал.4 от Наредба №.34/29.06.06 /отм./ (ред. действаща към 3.10.12) по отношение на трети лица за договора по чл.24 ал.1 от същата Наредба?“; 2. „Налице ли е предвидената в чл.24 ал.5 т.3 пр. последно от Наредбата предпоставка за неплащане от ВМА на специализант, без по делото да е представен договор, съдържащ изрична уговорка, съгласно която трето лице се задължава да плаща на обучаващия се дължимото му възнаграждение по чл.24 ал.3 т.3 от Наредбата?“; 3.“Допустимо ли е съдът, прилагайки чл.20 ЗЗД, да предполага и подменя волята на страните, обективирана в ясна договорна клауза? /реш.№81/7.07.09 по т.д.№.761/08, І ТО, реш.№.167/26.01.12 по т.д.№.666/ 10, І ТО, реш.№.129/12.07.13 по т.д.№.558/12, ІІ ТО/; 4.“Какви са способите и възможните опорни факти при тълкуване на договорни клаузи с цел изясняване на действителната обща воля на страните? Допустимо ли е да се разглеждат само писмени уговорки в договора, без да се изследва поведението на страните при изпълнението на договора? /реш.№.502/ 26.07.10 по г.д.№.222/09, ІV ГО, реш.№.546/23.07.10 по г.д.№.856/09, ІV ГО, реш.№.504/26.07.10 по г.д.№.420/09, ІV ГО, реш.№.220/31.07.14 по г.д.№.6126/13, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Същото предпоставя релевиране на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /какъвто, съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства/, но изведените от касатора такива са неотносими. Те са конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по делото, а и предпоставят условие, което не е било прието от въззивната инстанция – съдът не е приемал, че по делото не е представен договор, съдържащ изрична уговорка, съгласно която трето лице се задължава да плаща на обучаващия се дължимото му възнаграждение по чл.24 ал.3 т.3 от Наредбата /напротив, изрично е посочил, че приложеният договор от 30.05.11г. – предвид изменението му с анекса от 2.07.11 - е такъв/, а от друга страна в чл.24 ал.5 т.3 от Наредбата ясно се сочи, че второто от двете задължения, чиято кумулативна наличност изключва отговорността за възнаграждение на заведението, в което се провежда специализацията, следва да е за заплащане на възнаграждение по чл.24 ал.3 т.3 - т.е. за такова според изискванията на Наредбата за това възнаграждение /въпрос №.1-№.2/. Същевременно съдът не е обсъждал въпроси №.3 и №.4 и не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Доколкото в цитираната практика се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл или съдържание на договор или отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване по критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните, че прилагането на тези критерии изисква отделни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и като не се подменя вложената от страните обща воля, че при изясняване на действителната обща воля съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора, поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му - въззивната инстанция не е отричала горните постановки. Отделно от изложеното въпросите са неотносими и доколкото безспорно по делото е приета неоспорена, предадена в държане на ответника декларация, с която ищецът е изявил воля да не получава възнаграждение за периода на специализацията му в клиника по ЛЧХ на ВМА. Същата е подписана след като вече е бил сключен договора за повишаване на квалификацията с ЕТ „Д-р Б. АППДМ-ИП“, в процеса на подготовка за сключване на договора за придобиване на специалност с ответника, по повод размяна на книжа във връзка с него - т.е. в рамките на преддоговорните отношения на страните, и, предвид предаването й в държане на ответника, очевидно е била съобразена от него и взета предвид при вземане на решение за това дали да сключи договор с ищеца и при какви условия. Декларацията има ясен текст /съдържание, касаещо именно периода на специализация в клиника по ЛЧХ ВМА/, кореспондиращ на съответни условия за сключването му – в това число на факта, че в споразумението от 31.08.11 не е предвидено заплащане на възнаграждение по чл.24 ал.3 т.3 /мястото в съответната клауза за нанасяне на такова е изрично зачертано/; не са ангажирани и доказателства такова да е било търсено от специализанта по време на действието на договора, респективно същият да е бил прекратен от него поради неизпълнение на тази клауза. При това положение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъди 50лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,