Определение № 861 от 30.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4892/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] чрез адвокат М. М. против решение № 446 от 12.03.2013 г. на Окръжен съд – [населено място], Гражданско отделение, постановено по въззивно гр.д. № 26/2013 г.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за недопустимост, евентуално - неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

Представено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението към касационната жалба са поставени следните правни въпроси:

1. когато съдът определя размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в съответствие с чл. 52 ЗЗД следва ли да вземе предвид всички обективно съществуващи обстоятелства, обосноваващи този размер и следва ли тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди да се посочват в мотивите на решението;

2. принципът на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6, ал. 2 ГПК, който гласи че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, следва ли да се ограничава до формалното съвпадение между размера на петитума на предявения иск и диспозитива на решението или във връзка с посочения принцип следва да се тълкува действителната воля на страните относно предмета на делото, обема на дължимата защита и съдействие в случаите, когато се търси обезщетение за неимуществени вреди и съдът следва да определи размерът му по справедливост;

3. допустимо ли е съдът, в мотивите на решението си, да определя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД в по-висок размер от максимално претендирания от ищеца, като се има предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, според която предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните и без съдът да е давал каквито и да е указания в тази насока в доклада си по чл. 146 ГПК;

4. при наличие на доказано съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, следва ли съдът да намали пропорционално претендираното от ищеца обезщетение с оглед необходимостта от постановяване на справедливо решение спрямо всички страни в процеса и задължението на съда за определяне на обезщетение по справедливост с оглед принципа на чл. 9 ГПК за равенство на страните и еднакво прилагане на закона спрямо всички;

5. кои са критериите за намаляване на обезщетението ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност ?

Поддържа се, че първият въпрос е разрешени от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а останалите четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответниците по касация Г.А. А., Ф. А. А. и С. А. А. са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез процесуалните си представители адвокати Д. К. и А. К., в който оспорват да са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и оспорват основателността на касационната жалба. Претендират присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА.

Отговор е депозиран и от „И. Б.” З., трето лице – помагач на ответника, чрез процесуалния му представител адвокат Е. Ж., в който поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е основателна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима.

С обжалваното решение е потвърдено решение № 3659 от 02.08.2012 г., постановено по гр.д.№ 4883/2011 г. по описа на Варненския районен съд, с което е постановено осъждането на [фирма] да заплати на всеки от ищците Г.А. А., Ф. А. А. и С. А. А. сума в размер на по 40 000 - обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ във вр. с чл. 201, ал. 2 КТ за неимуществени вреди във връзка със смъртта на наследодателя им А. А. Х., настъпила на 21.05.2008 г. в резултат на трудова злополука от 19.05.2008 г., както и законната лихва върху главниците, считано от 21.05.2008 г. до окончателното им изплащане. Присъдени са и разноски.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че смъртта на наследодателя на ищците е настъпила в резултат на трудова злополука, което съставлява основание за ангажиране на отговорността на работодателя [фирма] по чл. 200 КТ, независимо от това дали други негови служители са действали виновно или не, дали са създадени безопасни условия на труд или не. Като е приел за безспорно установен факта, че пострадалият не е носил предпазна каска по време на инцидента, независимо от това, че предпазни каски са били закупени и използвани в дружеството, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е проявил „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. По тази причина съдът е намалил с 20% следващите се на ищците обезщетения за причинените им неимуществени вреди – от сумите по 50 000 лв. на сумите от по 40 000 лв. за всеки един от тях. Извода си, че справедливите размери на процесните обезщетения възлизат на по 50 000 лв., съдът е основал на обстоятелствата, установени с показанията на свидетелите Х. и Р., съгласно които членовете на семейството на пострадалия били изключително привързани един към друг. Между децата и бащата е имало разбирателство, като смъртта на бащата се е отразила тежко и на тримата ищци.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая се твърди недопустимост на обжалваното решение, но развитите в тази насока доводи за допускане на касационното обжалване са неоснователни.

С исковата молба ищците са заявили претенции за присъждане на обезщетения в размери от по 70 000 лв., които са намалени до суми от по 40 000 лв. за всеки един от ищците по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в о.с.з.02.04.2012 г. С атакуваното решение на ищците са присъдени суми в размер на по 40 000 лева. Видно е, че въззивният съд не е излязъл извън пределите на сезиране, очертани по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, което означава, че е постановен съдебен акт, по отношение на който не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради изискваната с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо.

Обстоятелството, че в мотивите на решението е прието, че справедливите размери на обезщетенията по чл. 200, ал. 1 ГПК надхвърлят претендираните по 40 000 лева от всеки от ищците, не променя формирания извод по отношение допустимостта на акта. Съобразно чл. 52 ЗЗД обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като при формирането на своя извод в тази насока съдът е обвързан от Закона, задължителните указания по приложението му и обстоятелствата, установени от събраните по делото доказателства. Това означава, че за съда не съществува ограничение и може да приеме за доказан размер, надхвърлящ заявения с исковата молба, така както това е допустимо и при претенции за обезщетяване на имуществени вреди. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението в неговата диспозитивна част, поради което изискването на чл. 6, ал. 2 ГПК се явява удовлетворено при наличието на съответствие между обема на претендираната защита, очертан с петитума на исковата молба, и произнасянето, съдържащо се в диспозитива на съдебното решение. Констатацията на съда относно приетия от него за доказан размер на осъдителните претенции за присъждане на парични суми, съдържаща се в мотивите (независимо дали се касае за произнасяне по претенции за обезщетения за неимуществени вреди или за произнасяне по имуществени претенции), не се ползва със сила на пресъдено нещо и няма за последица произнасяне „свръхпетитум”, в случаите, когато в диспозитива липсва присъждане на повече от поисканото. Настоящият случай е точно такъв, поради което отсъства основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК във връзка с т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК.

Първият от поставените в изложението правни въпроси касае критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В случая този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, в които са изследвани онези факти и обстоятелства, които са били от значение по всяко конкретно дело. Възприетото от въззивния съд разрешение не противоречи и на постановките на ППВС № 4 от 1968 г. относно критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението за причинени неимуществени вреди. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението, което в обжалваното решение е съобразено от въззивния съд. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на въззивния съд не са основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението във връзка с първия от поставените правни въпроси са развити и доводи, касаещи приложението на нормата на чл. 201, ал. 2 КТ и относими към формулираните четвърти и пети въпроси от изложението. И в тази насока обаче следва да се има предвид, че преценката на съда за наличието на съпричиняване и неговата степен е в зависимост от конкретно установените по всяко конкретно дело обстоятелства, а във фазата по допускане на касационното обжалване съдът не може да извършва проверка дали тази преценка е обоснована с оглед събраните по делото доказателства. В случая съдът е отчел, че извършените от пострадалия действия при изпълнение на служебните му задължения съставляват „груба небрежност”, защото той не е използвал предпазни каска и колан. При това положение и в съответствие с приложената към изложението задължителна съдебна практика (решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 387/2010 г., ГК, ІV г.о.; решение № 18 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 434/2011 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о.; решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 673/2011 г., ІV г.о., ГК; решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 951/2011 г., ГК, ІV г.о.) съдът е приел, че доколкото пострадалият е имал ясна представа за естеството на извършваната от него работа и свързаните с нея рисковете, включително за живота и здравето му, но въпреки това е пренебрегнал полагането на такава грижа при изпълнение на трудовите си задължения, каквато и най – небрежния би положил в подобна ситуация, съзнавайки опасността от евентуалното настъпване на вредоносния резултат и надявайки се самонадеяно да го предотврати, то поведението му покрива от обективна и субективна страна елементите от фактическия състав грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Същевременно съдът е отчел и липсата на упражнен контрол от страна на длъжностни лица на работодателя, както и установения факт, че пострадалият е извършвал газовопламъчно рязане при температура от 40 градуса в помещението (допълнително повишена от дейността по рязането) и завишен шум, съвкупността от които обстоятелства е обосновала крайния извод за наличие на съпричиняване до размер от 20%. Съществуването на задължителната съдебна практика (цитирана по-горе и представена от самия касатор) по материалноправните въпроси за съпричиняването при трудова злополука, изразило се в груба небрежност, споделяна от настоящия състав и съобразена при постановяване на обжалваното решение, налага извода, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по четвъртия и петия от въпросите при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото - формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване, което в случая отсъства.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице и по отношение на посочените по-горе втори и трети въпроси, касаещи приложението на чл. 6, ал. 2 ГПК. Във връзка със съдържанието на диспозитивното начало в гражданския процес, уредено в ГПК като основно начало на процеса с разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК, е формирана задължителна съдебна практика, съдържаща се в тълкувателната част на постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262/2010 г., ВКС, ІІ г.о.; решение № 263 от 07.10.2013 г. по гр.д.№ 2790/2013 г., ВКС, ІV г.о.). Съобразно така формираната практика съдържанието на правилото, че „предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните” се свежда до забрана за съда по свой почин да променя било параметрите на предмета на правния спор, било обема и вида на търсената защита. Правомощията на решаващия съд са ограничени до произнасяне по правен спор в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното или по нередовна искова молба обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Така формираната практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда, а (както бе пояснено по-горе) атакуваното решение не противоречи на възприетите с нея принципи, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на втория и третия от посочените по-горе въпроси.

Предвид отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 446 от 12.03.2013 г. на Окръжен съд – [населено място], Гражданско отделение, постановено по въззивно гр.д. № 26/2013 г.

При това произнасяне и на основание чл. 78, ал.1 ГПК касаторът – ответник по исковете – следва да понесе отговорността за разноските по защитата на ищците в настоящото производство. Същите се определят при условията на чл. 38 ЗА вр.чл. 7, ал. 1, т. 1 НМРАВ (в редакцията на нормата към 12.12.2013 г.) и съобразно т. 16 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГКТК в полза на процесуалните представители на ищците в размер на по 150 лв. във връзка със защитата на всеки един от тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение