Определение № 1415 от 10.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1173/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], срещу въззивно решение № 6889/17.10.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 8774/2013 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответникът по касация Г. Е. М., чрез адвокат В. П., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна; претендира присъждане на разноски за касационното производство по делото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния съд, отменил дисциплинарното уволнение на Г. Е. М., възстановил го на заеманата преди това длъжност „служител охрана” и осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 3945,60 лв. За да постанови този резултат, съдът установил, че Г. М. работил в сектор „Охрана”, отдел „Мониторинг и охрана”, в дирекция „Банкова сигурност”, при [фирма]. Бил уволнен дисциплинарно за нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 3, т.7, т.8 и т. 10 КТ, изразяващи се в следното: в периода от 07.30 ч. до 12.00 ч. служителят отсъствал от периметъра на поста „паркоместа и охрана”, определен с график за дежурствата на въоръжената охрана за месец октомври 2012 г., за пост „В.” № 10; след покана на началника на отдела и контролиращ, отказал да се върне с аргумент, че няма да изпълнява устни заповеди; при напускане преждевременно на определения пост не уведомил отговорника по охраната и/или прекия ръководител и не е получил разрешение за напускане. Съдът приел за установено, че в задълженията на М., като охрана в банката, било да стои през работното време неотлъчно във фоайето, салона до входната врата, т.е., постът за охрана бил в сградите на банката, а не извън нея. Със заповед № 18/03.10.2012 г. било наредено да се организира двусменен дневен пост в работни дни, който да охранява и поддържа реда на служебните паркоместа пред сградите на централното управление на банката, като дежурните на този пост служители следвало да контролират и пропускателния режим към подземния паркинг на банката, т.е., бил създаден нов пост за охрана, на който обаче не било определено мястото, на което следвало служителят да носи дежурството – вътре в сградата или на определено място извън нея. Съдът приел за установено още, че на 10.10.2012 г. на М. не бил определен пост извън сградата на [улица]. Той имал задължение на посочената дата да осъществява охрана на пост вътре в сградата на банката. С оглед на това, въззивната инстанция заключила, че Моралийски не е нарушил трудовите си задължения, като не е осъществявал дежурство на паркинга пред сградата на 10.10.2012 г. Прието е, че по-късно с отказа да изпълни нареждане на прекия ръководител да дежури на поста „паркоместа и гараж”, извън сградата, е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, но в конкретната ситуация, нарушението не е „друго тежко” по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Съдът е намерил, че сам работодателят не е организирал добре разпределението на задачите между служителите, постовете, на които да се осъществява охрана и охраняемия периметърът. Посочено е още, че описаното от фактическа страна в заповедта за уволнение не може да се подведе нито под хипотезата на системни нарушения на трудовата дисциплина (най-малко три), а още по-малко на злоупотреба с доверието на работодателя, така че позоваването на чл. 190, ал. 1, т. 3 и 4 КТ от работодателя било неоснователно. Касаторът счита, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато поради основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но на практика обосновава наличие на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – произнасяне на въззивния съд по поставените в изложението правни въпроси в противоречие с практика на Върховния касационен съд, включително постановена по реда на чл. 290 ГПК. В изложението към касационната жалба е поставен въпроса: при извършване на съдебен контрол за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, респективно относно това дали работодателят, преди налагането на дисциплинарното наказание, е извършил преценката по чл. 189 КТ, следва ли съдът задължително да изложи своите фактически и правни изводи относно нейната правилност или неправилност; Въпросът е принципно значим, но не се установява поддържаното твърдение за противоречие на разрешението, дадено от въззивната инстанция с посочените от касатора съдебни актове - Решение № 461/2010 г. по гр.д. № 6626/2009 г. ІІІ ГО ВКС, Решение № 293/2011 г. по гр.д. № 238/2011 г. ІІІ ГО ВКС и решение № 476/2010 г. по гр.д. № 269/2009 г. ІІІ ГО ВКС. Следва първо да бъде изяснено, че в цитираните решения няма дадено тълкуване на чл. 236, ал. 2 ГПК- за задължението на съда да изложени ясни мотиви какво е приел като факти, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал. В приложените съдебни решения е изяснено, че съдът, при съдебен спор относно законосъобразността на наложено от работодателя дисциплинарно наказание, извършва проверка за точното приложение на чл. 189 КТ, която се прави след преценка на тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника и служителя. В случая, поставяйки правният въпрос, касаторът не поставя под съмнение, че въззивната инстанция е извършила преценка за приложението на чл. 189 КТ; питането е дали в решенето трябва да е посочено при какви фактически и правни заключения е достигнал до извод, че наказанието не съответства на установеното нарушение. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че въззивният съд е изложил свои мотиви, при анализ на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, какви релевантни относно приложението на чл. 189 КТ факти е установил и въз основа на тях какви са правните му заключения. Ето защо, не се установява противоречие по приложението на чл. 263, ал. 2 ГПК с трайно установената съдебна практика. От друга страна, преценката по чл. 189 КТ е направена с оглед критериите по цитираната разпоредба – съдът приел, че Моралийски е допуснал само едно от отбелязаните в заповедта за наказания нарушение - отказал да изпълни устното разпореждане на прекия си началник и да се премести на поста „паркоместа и гараж”, извън сградата на банката. Прието е обаче, че работодателят също има вина за неизпълнението поради недобрата организация на охраната – неяснота относно това къде да се носи дежурство за новосъздадения пост, непълни и неясни графици за дежурство за месец октомври 2012 г. Съдът намерил, че установеното нарушение не е тежко, както и, че няма системност в нарушаването на трудовата дисциплина от М., поради което наложеното наказание „дисциплинарно уволнение” се явява несътветно. Несъгласието с тези фактически и правни заключения на въззивния съд не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване; те не могат да бъдат и проверени по повод на въпрос за съдържанието на мотивите на въззивния съд. В изложението към касационната жалба касаторът е повдигнал и въпроса следва ли, при преценката по чл. 189 КТ, да се имат предвид и някои от следните критерии: голямата обществена значимост на професията, характерът и важността на умишлено неизпълнените трудови задължения, до какво би довело това неизпълнение, би ли се отразило неблагоприятно върху цялостната дейност на работодателя, както и липсата на самокритично отношение към извършеното. Правният въпрос е принципно значим, като отговора по него би бил положителен, но само доколкото изброените обстоятелства са релевантни и са установени по делото. В случая, както стана ясно, въззивната инстанция е приела за установено само едно от посочените в заповедта за уволнения нарушение и по повод на него е преценила, както характерът на неизпълненото задължение, така и доколко то е резултат и на недостатъчно добра организация на работата от страна на работодателя. За „голяма обществена значимост” на професията, в случая, няма как изобщо да става дума. Няма възможност и съдът да преценява до какво би довело неизпълнението на разпореждането на прекия ръководител до М. да напусне дежурството по охрана, осъществявана вътре в офиса на банката, за да носи дежурство на външен пост, с неустановено място и периметър на охрана. Решение № 1383/2006 г. по гр.д. № 3160/2003 ІІІ ГО на ВКС е постановено при съвсем други фактически обстоятелства – за множество нарушения на трудовата дисциплина от лекар, който не е позволявал на медицинска сестра на изпълнява задълженията си, не е използвал тонална аудиометрия при експертна оценка на професионалната годност при слухова база за продължителен период от време и по отношение на 43 пациенти; укрил амбулаторни журнали и затруднил работата на комисия по инвентаризация на неправилно съхранение на медикаменти, консумативи и лекарства, грубо и некоректно се отнасял към пациенти в кабинета. Третият правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: неизпълнението на възложената работа представлява ли тежко нарушение на трудовата дисциплина. Твърди се противоречие с Решение № 1992/13.01.2006 г. ІІІ ГО ВКС. Въпросът е включен в предмета на съдебното решение, което се обжалва, но не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В приложения съдебен акт не е прието, че всяко неизпълнение на трудово задължение е винаги тежко по характера си нарушение на трудовата дисциплина; в конкретния казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът намерил, че нарушението на Инструкцията за касова дейност на банката от банков служител, е тежко. Следва да се посочи, че никога не е имало съмнение в правната теория и в съдебната практика, включително и тази по чл. 290 ГПК, че всяко виновно неизпълнение на трудовите задължения съставлява нарушение на трудовата дисциплина, но че не всяко нарушение е тежко; именно с оглед различната тежест на нарушението и законодателят е предвидил избор и налагане на онова дисциплинарно наказание, което да му е съответно, като се преценяват и другите критерии по чл. 189 КТ. Следващият правен въпрос, поставен от касатора в изложението, се припокрива с вече разгледаните по-горе: нарушението на трудовите задължения, установени в длъжностната характеристика, съставлява ли нарушение по смисъла на чл. 187, т. 10 КТ и би ли могло да обоснове наказание „дисциплинарно уволнение”? Въпросът е хипотетичен, като ясно е, че отговорът няма как да е еднозначен – в едни случаи нарушението на трудовата дисциплина би могло да се квалифицира като такова по чл. 187, т. 10 КТ, но в други – не. В този смисъл правният въпрос е без значение за постановения краен резултат по спора, защото в обжалваното решение съдът е признал извършване на нарушение на трудовата дисциплина от М., но не и, че по характера си, нарушението е тежко по смисъла на чл. 190, т. 7 КТ, за да се обоснове дисциплинарното уволнение, както и, че налагането на най-сериозното дисциплинарно наказание би било, в случая, в нарушени на чл. 189 КТ. Не се установяват и допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК – противоречие с Решение № 915 по гр.д. № 4680/2008 г. ІV ГО ВКС, Решение № 419/2010 г. по гр.д. № 575/2009 г. на ІV ГО ВКС, Решение № 1624/2005 г. по гр.д. № 1153/2003 г. ІІІ ГО ВКС. В цитираните съдебни актове, както и в обжалваното въззивно решение принципно е прието, че при изпълнение на работата, за която се е уговорил, работникът е длъжен да изпълнява всички правила, касаещи трудовите му задължения, включително актове на работодателя, свързани с трудовите му функции. Неизпълнението, когато и доколкото е установено, съставлява нарушение на трудовата дисциплина, в който смисъл е формирал и правен извод въззивният съд, в съответствие с установената практика. За да се обоснове налагането на дисциплинарното наказание уволнение обаче, дисциплинарното нарушението следва да е измежду тези по чл. 190 КТ, а кога то е тежко по смисъла на чл. 190, т. 7 КТ се преценява, с оглед установеното по делото, във всеки конкретен случай. Последният поставен от касатора правен въпрос, уточнен и конкретизиран от касационната инстанция, е: коя страна носи тежестта да докаже оставането без работа след уволнението на работника/служителя. Въззивният съд приел, че оставането без работа, след уволнението на работника, представлява отрицателен факт и като такъв не подлежи на доказване от ищеца. Това разрешение противоречи, както на цитираните от касатора решения, така и на задължителните указания дадени в т. 2 от ТР № 6 от 15.07.2014 г. по ТД № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, което е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В заключение, не са налице основания за разглеждане на касационната жалба в частта, касаеща решението, постановено по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Касационно обжалване на въззивното решение се допуска в частта, постановена по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ и съдебноделоводните разноски. Мотивиран от горното, съдът