Определение № 2816 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 82/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ивент“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 162 от 06.10.2025 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д. № 270 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 52 от 10.04.2025 г. по гр.д № 288/2024 г. на Силистренски окръжен съд в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от „Еми“ АД против „Ивент“ ЕООД иск за заплащане на сумата 49 016,73 лв., получена в резултат на отчуждено от патримониума на „Еми“ АД имущество - метални отпадъци, останали от производствената дейност на „Еми“ АД, както и щанци, шприцформи, портален кран, топла връзка, бракувани металообработващи машини с общо тегло, както следва: месинг - 680,86 кг, алуминий - 40 кг, мед - 619,06 кг, желязо- 61 174 кг, хром- 640,98 кг, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба - 21 .06.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, вместо това касаторът е осъден да заплати на „Еми“ АД същата сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка обедняването на ищеца, ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на исковата молба - 21.06.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваната му част. Като неправилен и необоснован се сочи изводът на въззивния съд, че предадените за скрап от „ИВЕНТ“ ЕООД количества и видове метали са от вещи и технологичен отпадък от производствена дейност, собственост на „ЕМИ“ АД, придобити вследствие на давностно владение. Твърди се, че в процесния спор „ЕМИ“ АД не се е позовавало на давностно владение по отношение на процесните вещи пред първоинстанционния съд, а е сторило това едва с въззивната си жалба. В тази връзка се изтъква, че позоваването на придобивна давност е преклудирано, доколкото с него се въвежда ново основание на претендираните права. Сочи се, че въззивният съд недопустимо е разгледал и се е произнесъл по късно заявеното от „ЕМИ“ АД основание за претенциите му, като по този начин е нарушил принципите на състезателното начало и равенство на страните, доколкото „ИВЕНТ“ ЕООД е било лишено от възможност да ангажира доказателства във връзка с този новотвърдян факт. Допълва се, че твърдяните с исковата молба липси на посочени изрично машини, съоръжения и технологичен отпадък не са доказани нито със събраните гласни доказателства, нито с писмените такива, като е установено, че при „ЕМИ“ АД не са налични и никакви счетоводни записи относно твърдението за липси, както и че технологичният отпадък от дейността на дружеството не е намерил никакво счетоводно отражение. Излага се, че не е доказано твърдението, че от цитираните в исковата молба машини и съоръжения е възможно да се генерира отпадък от посочените вид и количество. В тази връзка се сочи, че назначавайки служебно експертиза и приемайки я, въззивният съд е допуснал сериозно нарушение на процесуалните правила, излизайки от правомощията си, с оглед на факта, че „ЕМИ“ АД не е навело оплаквания за процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд. Касаторът заключва с оглед на гореизложеното, че въз основа на допуснатата служебно и приета от въззивната инстанция експертиза, въпреки релевираните възражения в тази насока, недопустимо са обосновани релевантни за делото изводи. Оспорват се и методите на изготвяне на служебно назначената експертиза с твърдения за предубеденост на вещото лице. Прави се заключението, че в случая фактическият състав на чл. 59 ЗЗД е останал недоказан. Иска се отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и присъждане на касатора на всички направени съдебно-деловодни разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Посочването на нов юридически факт, от който се извежда претендираното право, представлява ли изменение на иска? 2/ Допустимо ли е с въззивната жалба да се посочва нов юридически факт, от който да се извежда претендираното право? 3/ До кой момент в производството е допустимо да се прави изменение на обстоятелствата, на които се основава искът? 4/ Какви са правомощия на въззивния съд в условията на ограничен въззив, съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК? 5/ В кои случаи въззивният съд назначава служебно експертиза? По въпроси № 1 - № 3 се твърди противоречие със следната съдебна практика: решение № 162 от 17.12.2014 г. по гр.д. №1743/2013 г. на 2-ро ТО, ВКС и решение № 223 от 07.01.2014 г. по гр.д. № 2083/2013 г. на 2-ро ГО, ВКС. По четвъртия въпрос като практика, на която въззивното решение противоречи се сочат решение № 189 от 09.07.2012 г. по гр.д. №107/2012 г. на 2-ро ГО, ВКС, решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д. № 307/2011 г. на ВКС, 2-ро ГО и решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр.д. № 1538/2010 г. на ВКС, 1-во ГО. По петия въпрос се твърди противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, решение № 328 от 16.01.2015 г. по гр.д. № 1558/2014 г. на 4-то ГО, ВКС и решение № 238 от 26.03.2018 г. по т.д. № 367/2017 г. на ВКС, 2-ро ТО. Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдението, че е нарушен принципът на състезателното начало, обективиран в чл. 8 ГПК. Изтъква се, че съгласно правилата на гражданския процес ищецът сочи фактите, на които основава претенциите си в исковата си молба, като процесуалният закон допуска, по реда и в преклузивния срок на чл. 214 ГПК ищецът да се позове на нов юридически факт на претенциите си, а след срока по цитираната разпоредба ищецът губи възможността да се позовава на други факти освен заявените, с изключение на нови или нововъзникнали такива. Настоява се, че в конкретния случай, в нарушение на гореизложеното, апелативният съд е приел за допустимо въвеждането на нов юридически факт от насрещната страна, сторено едва с въззивната й жалба, като го е разгледал и е постановил решението си изцяло на база преклудираното позоваване на института на придобивната давност по отношение на процесните вещи. Като допълнителен аргумент се изтъква, че по силата на принципа на състезателното начало, единствено страните могат да посочват доказателства. Касаторът сочи, че в нарушение на това, в конкретния случай апелативният съд, без да е сезиран с искане в тази насока и без да са налице оплаквания за нарушаване или ограничаване на правата на насрещната страна да докаже претенциите си, служебно е назначил, изслушал и приел експертиза, на база на която е постановил решението си. При изложеното се твърди, че процедирайки по гореописания начин, въззивният съд е постановил опорочен съдебен акт до степен на очевидна неправилност, налагаща допускането му до касационен контрол. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Второинстанционният апелативен съд е постановил обжалваното по касационен ред решение, след като е сезиран от „Еми“ АД с въззивна жалба срещу постановеното по спора първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявени от „Еми“ АД против „Ивент“ ЕООД искове за заплащане на сумата 49 016,73 лв., получена без основание в резултат на отчуждено от патримониума на „Еми“ АД имущество и сумата 16 315,86 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 23.07.2021 г. до 15.05.2024 г., със законните последици по отношение на разноските в първоинстанционното производство. Въззивният съд е приел, че предявените по делото искове са по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като в подробно изложение е възпроизвел и обсъдил свидетелските показания, дадени пред Силистренски окръжен съд, заключението на ССЕ, изслушано пред първоинстанционния съд и заключението на СТЕ от 09.09.2025 г., изслушано пред въззивната инстанция. Кредитирано е заключението на вещото лице, изготвило СТЕ от 09.09.2025 г. Изтъкнато е, че ценени в съвкупност двете заключения по изготвените две експертизи и цитираните свидетелски показания на работещите в „Еми“ АД, при условията на чл. 172 ГПК - за частите им, които се подкрепят от останалия събран доказателствен материал, установяват, че в периода 17.05.2021 г. - 23.07.2021 г. по устно разпореждане на Н. К., изпълнителен директор на „Еми“АД към този период, както и едноличен собственик и управител на „Ивент“ ЕООД, са били нарязани металната конструкция „топла връзка“, свързваща цех и склад в производствената база на „Еми“ АД и монтиран през 2004 г. метален кран, извозени са до пункт в [населено място] и продадени за вторични суровини, както и са предадени също там находящи се в цеховете на „Еми“ АД амортизирани металообработващи съоръжения, инструментална екипировка и технологични отпадъци, с общо тегло по фактурите 63 154,90 кг, от което тегло, според СТЕ, 2/3 е сумарното приблизително тегло на топлата връзка и кранът. Съдът е подчертал, че се касае за активи, заприходени като ДМА на ищеца, основно при действието на ЗСч /обн. 1991 г., отм. 2002 г./, чийто чл. 18 изисква активите и пасивите при тяхното придобиване да се оценяват по историческата им цена, която е: цена на придобиване, себестойност или справедлива цена, като: цената на придобиването включва покупната цена и разходите за привеждане на актива в подходящ за ползването му вид; себестойността включва основните производствени разходи, а справедливата цена е сумата, за която един актив може да бъде заменен или един пасив може да бъде погасен при пряка сделка между информирани и желаещи осъществяване на сделката купувач и продавач. Тя е продажна цена, борсова цена или пазарна цена. В този смисъл е разпоредбата и от последващия ЗСч, обн. 2001 г., отм. 2016 г. - чл. 13. По действалите НСС към 1992 г., там СС 4 /Отчитане на амортизациите на материалните дълготрайни активи/, нови от 1998 г., също СС 4 /Отчитане на дълготрайни материални активи/ и последващи от 2005 г., действащи и понастоящем, СС 16 /Дълготрайни материални активи/ и според определенията по тези стандарти, всеки от тях въвежда изискването, за да бъде признат и отчетен даден актив като ДМА на предприятието, същият да бъде придобит и притежаван от предприятието и да е предназначен за стопанска дейност /да се използва за производство/доставка/продажба на активи и услуги/, за даване под наем, за административни или за други специални цели. В тази връзка и от обстоятелството, че ищецът не е представил придобивен документ за покупката на тези съоръжения, за повечето от които документът ще следва да е съставен преди повече от 30 години, въззивният съд е заключил, че не следва извод, че ищецът не е бил собственик на същите, вкл. и предвид обстоятелството, че се касае за имущество на търговско дружество, което е било с държавно имущество допреди приватизацията си, а преди това държавно предприятие, функциониращо от 1971 г., след като активите са били заведени като негови ДМА, отчитани в сметка 204 /машини, съоръжения и оборудване/ с отчитани амортизации в годините, описани в инвентарните му книги и намиращи се в цеховете му. Според въззивния съд горният извод не се променя от представения от ищеца опис на инструментална екипировка за производство на изделия за „Люмел“ АД - Белгия, намираща се в „Механизирани играчки“ ЕООД, [населено място], за които в описа е посочено, че тази екипировка е платена от „Люмел“ АД - Белгия и е негова собственост, предоставена на „Механизирани играчки“ ЕООД, [населено място] за осъществяване на производство на изделия, съгласно договор, сключен между двете страни. Съдът е допълнил, че по този опис девет от всички процесни шприцформи фигурират според посочените номера на изделията. Според инвентарната книга от 31.12.1998 г. всички налични шприцформи /много по-голям брой от процесните/, са заведени по сметка 209 - Други дълготрайни материални активи, по която се отчитат дълготрайни материални активи, за които не са предвидени отделни сметки - инвентарен амбалаж, производствени инструменти и други. Съдът е заключил, че от обозначението на предприятието с наименованието му „Механизирани играчки“ ЕООД следва, че описът е съставен преди преобразуването му в ЕАД през 1995 г. Допълнил е, че от записването в инвентарната книга от 1998 г. и до 2021 г. шприцформите се намират във владение на ищеца. Въззивният съд е изложил, че от първоинстанционния съд на ищеца не са дадени надлежни указания нито в проекта за доклад по чл. 140 ГПК, обявен за окончателен в първото о.с.з., нито в това или следващите о.с.з., да уточни придобивното си основание по см. на чл. 77 ЗС за процесните вещи, а само му е указано, че не сочи доказателства за собствеността си, т.к. всички доказателства са косвени, при които указния той /ищецът/ е посочил, че придобиването на вещите е станало доста назад във времето и не разполага с първичните документи и, че ще установява твърденията си с представените писмени доказателства, както и със свидетелски показания относно това откога вещите са в предприятието и работниците са работили с тях. С оглед на това въззивният съд е заключил, че при липсата на дадени от първоинстанционния съд надлежни указания за уточняване на придобивно основание, уточнението, направено пред въззивната инстанция с жалбата с изричното посочване на евентуален способ давност, не е преклудирано, още повече и при наведените своевременно твърдения от ищеца пред Силистренски окръжен съд именно за фактическа власт и своене. Въззивният съд не е кредитирал обясненията на управителя на „Ивент“ ЕООД Н. К., според които всички предадени за скрап материали са били негова собственост като физическо лице, донесени 2009 г. - 2010 г., представляващи профили, цветни метали, железни конструкции, събрани/нахвърляни в двора, защото е преценил, че противоречат на останалия събран доказателствен материал, вкл. показанията на свидетелите, според които през 2009 г. - 2010 г. от Н. К. е било организирано доставянето на машини и съоръжения от ликвидирани предприятия в базата на „Еми“ АД, но тези машини и съоръжения и понастоящем се намират в и се ползват от предприятието. Въззивният съд не е кредитирал същите показания и относно изложеното, че предаденият технологичен отпадък е от производствената дейност на „Ивент“ ЕООД, т.к. „Еми“ АД не е работило и произвеждало продукция през 2020 г. и 2021 г., доколкото е счел, че противоречат на цитираните счетоводни отчети, заключенията на двете експертизи, показанията на свидетелите и представените списъци на заети длъжности по поделения в „Еми“ АД и справка за трудовите договори на лица, наети в „Ивент“ ЕООД. При установеното обстоятелство, че всички предадени за вторични суровини в периода 17.05.2021 г. - 23.07.2021 г. материали са натоварени от производствената база на „Еми“ АД, липсата на производствена дейност на „Ивент“ ЕООД в периода 2015 г. - 2021 г. /последното генериращо в този период приходи само от стоки и услуги/, осъществяването на производствена дейност от „Еми“ АД в същия период, от която е възможно да се генерират метални отпадъци, при липса на предавани от него отпадъци след 08.05.2015 г., показанията на свидетелите относно дадените им разпореждания от Н. К. за демонтиране, нарязване и предаване за скрап на съоръжението топла връзка, свързвало цех и склад в базата, и на крана, монтиран там 2004 г., както и на амортизирани съоръжения и инструментална екипировка от цеховете на „Еми“ АД, заведени като негови ДМА, въззивният съд е приел, че така продадените от „Ивент“ ЕООД според представените фактури и договори метални отпадъци са били собственост на „Еми“ АД. Според съда ирелевантно за настоящото производство е обстоятелството, че не е била назначена със заповед инвентаризация от ищеца, а след откриване на липсите, същите не са били счетоводно заведени. Апелативният съд е заключил, че получавайки продажната цена на металните отпадъци, „Ивент“ ЕООД се е обогатило, а ищецът „Еми“ АД е обеднял също с толкова, доколкото е изгубил собствеността си /чл. 78 ЗС/, оценена на тази пазарна стойност при предаване на съоръженията за вторични суровини. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че „Ивент“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „Еми“ АД сумата 49 016,73 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба - 21.06.2024 г. до окончателното изплащане. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката досежно наличието или не в случая на изтъкваните от касатора нарушения от страна на въззивния съд, на принципа състезателното начало, довели според касатора до произнасяне изцяло на база на преклудирано позоваване на института на придобивната давност по отношение на процесните вещи, съответно – при служебното назначаване, изслушване и приемане на експертиза, на базата на която е постановено решението, изискват задълбочена проверка на осъществените по делото процесуални действия на съда и страните. Същите са относими към правилността на съдебното решение, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, която обаче може да бъде извършвана само в последващо допускането на касационното му обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не и към евентуалната му очевидна неправилност с белезите й, описани непосредствено по-горе и доколкото наличието им не може да се установи само при прочит на решението и мотивите към него, настоящият касационен състав, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК намира, че касационно обжалване на същото не следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая първите три от поставените от касатора въпроси не съставляват такова годно общо основание. Същите са основани на и обосновани с оплакванията на касатора в насока на това, че въззивният съд е постановил решението си изцяло на база преклудираното позоваване на института на придобивната давност по отношение на процесните вещи, които твърдения обаче са несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му към обжалваното решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви. Видно от съдържанието на мотивите на въззивния съд, изводите му досежно собствеността на процесните вещи, са основани съвкупно и само на: заприходяването им в счетоводството на ищеца, съобразно приложимите разпоредби на нормативните актове, регламентиращи счетоводната отчетност, съответно – и на действието по отношение на тях, като включени в баланса на приватизирано държавно предприятие, на нормативните актове, уреждащи преобразуването и приватизацията на държавните предприятия; обстоятелството, че всички предадени за вторични суровини в периода 17.05.2021 г. - 23.07.2021 г. материали са натоварени от производствената база на „Еми“ АД; установената, според съда, липса на производствена дейност на „Ивент“ ЕООД в периода 2015 г. - 2021 г. /последното генериращо в този период приходи само от стоки и услуги/, съответно - осъществяването на производствена дейност от „Еми“ АД в същия период, от която е възможно да се генерират метални отпадъци, при липса на предавани от него отпадъци след 08.05.2015 г.; показанията на свидетелите относно дадените им разпореждания от Н. К. за демонтиране, нарязване и предаване за скрап на съоръжението топла връзка, свързвало цех и склад в базата, както и на крана, монтиран там 2004 г., както и на амортизирани съоръжения и инструментална екипировка от цеховете на „Еми“ АД, заведени като негови ДМА. Изложените от съда съображения относно института на придобивната давност, във връзка и с изтъкнатите от съда, като заявени от ищеца своевременно твърдения именно за осъществяване на фактическа власт и своене на вещите, са от една страна само принципни – в обосноваване на извода му, че позоваването на придобивна давност от страна на ищеца не е преклудурано. От друга страна, дори и да се приеме, че в някаква тяхна част съдът е основал изводите си за собствеността на вещите и на придобиването им по давност /каквото основаване, според касационния състав, с оглед и на цитираните непосредствено по-горе мотиви на съда, не е налице/, то това би съставлявало само допълнителен, но не и главен и решаващ аргумент в полза твърденията на ищеца досежно собствеността на вещите, и от действителното съдържание на мотивите към въззивното решение не е видно претендираното от касатора позоваване от страна на съда, „изцяло“ на придобиването на вещите от ищеца именно по давност. На свой ред, изводите на съда в съответните им части съставляват квалифициране от негова страна, на заявени от ищеца по делото твърдения и факти, на които същите се основават, задълженията и правомощията на съда при осъществяването на която му дейност не се преклудират в първата инстанция по съществото на спора. Останалите два въпроса на касатора са правни и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото са относими към по-общия въпрос за правомощията, при разрешаването на правния спор, на въззивната инстанция, като такава по съществото на спора. Същите обаче и обосноваването им, са отново несъответни на действителните обстоятелства по делото. Въпросите следва да бъдат свързани с отнасящите се до тях оплаквания на касатора в насока на това, че назначавайки служебно експертиза във въззивното производство и приемайки я, въззивният съд е допуснал сериозно нарушение на процесуалните правила, излизайки от правомощията си, с оглед на факта, че „ЕМИ“ АД не е навело във въззивната си жалба оплаквания за допуснати от страна на първоинстанционния съд процесуални нарушения. Такива оплаквания във въззивната жалба обаче, всъщност са налице, въпреки че в нея не е използвана именно и изрично общоприетата, и обобщена формулировка за това /видно от съдържанието на самата жалба там са обективирани оплаквания за липса на преценка от страна на съда на представени от ищеца писмени доказателства; неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните по делото; игнориране и необсъждане от страна на съда на твърдения на ищеца по делото; кредитиране на свидетелски доказания, противоречащи на писмени доказателства и необсъждане, и незачитане на доказателствената сила на последните, и др.п., които могат и следва да се квалифицират именно като такива за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и необоснованост на изводите му./ При изложеното от една страна четвъртият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото той и обосновката му са несъответни на обстоятелствата по делото, а дори и да се приеме обратното /основания за каквото приемане не са налице/, по отношение на въпроса не се установява въззивното решение да противоречи на задължителната и казуалната практика на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с посоченото относно четвъртия въпрос на касатора, същият извод се налага и относно петия му въпрос – при наличието на посочените оплаквания във въззивната жалба и обоснованата от въззивния съд в определението му по чл. 267 от ГПК необходимост от специални знания, каквито съдът няма, начинът на процедиране на въззивния съд в случая е не в противоречие, а в съответствие както с цитираната от касатора, така и със служебно известната на касационния състав задължителна и казуална практика на ВКС по същия въпрос. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение