Определение № 183 от 06.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1590/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Б. със съдебен адрес в [населено място] - чрез адв. П. С. от САК, срещу решение № 1102 от 03.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5242/2019 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № от 08.01.2019 г. по гр. д. № 14240/2016 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Т. Н. Б. против ЗК „Лев Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 20.09.2012 г. пътно - транспортно произшествие /ПТП/. В касационната жалба се правят оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на решаващите изводи на въззивния съд относно справедливия размер на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.266, ал.3 ГПК при произнасяне по заявени с въззивната жалба доказателствени искания. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковата претенция в пълен размер с присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] не заявява становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Т. Б. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 30 000 лв. до претендираните 50 000 лв., Апелативен съд - София е направил извод, че справедливият паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие настъпило на 20.09.2012 г. ПТП възлиза на сумата 30 000 лв., за която искът е основателен. Въззивният съд е определил размера на справедливото обезщетение, след като е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК. Въз основа на неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че при произшествието от 20.09.2012 г. ищецът Т. Б. е получил счупване на горния край на дясната голямопищялна кост и счупване на дясната малкопищялна кост в горната трета; Болничното лечение по повод на травматичните увреждания е продължило 16 дни, като за преодоляване на последиците от травмите ищецът е подложен на оперативна интервенция и е приемал медикаменти. Въззивният съд е съобразил обясненията на вещото лице, изготвило експертизата, че на направената рентгенова снимка се наблюдава правилно зарастване на счупването на горния край на големия пищял, без деформации; че функцията на увредения десен крайник е възстановена и няма ограничение в движенията на колянната става; В областта на предната повърхност на дясната подбедрица се наблюдава оперативен белег от 15-16 см. Обсъдени са и събраните пред двете инстанции свидетелски показания, депозирани от съпругата и от сина на ищеца. Според депозираните показания след операцията Т. Б. се чувствал много зле, имал силни болки, не можел да стъпва на десния си крак и около два месеца се нуждаел от чужда помощ, за да се придвижва и обслужва; По време на извършените две операции за поставяне на импланти на мястото на травмите и за последващото им премахване, както и по време на продължилата около месец рехабилитация, Т. изпитвал силни болки и дискомфорт; Инцидентът повлиял негативно върху психическото и емоционално състояние на пострадалия - той се затворил в себе си, изпитвал неудобство от необходимостта да ползва чужда помощ при обслужването си, преустановил социалните си контакти и отказвал да се среща с хора, спрял да излиза в градината и да извършва обичайните ремонтни дейности в дома си, страдал от безсъние и често се сещал за произшествието и неприятните изживявания от него. След преценка на свидетелските показания при условията на чл.172 ГПК и на експертното заключение въззивният съд е формирал извод, че за обезщетяване на претърпените от ищеца болки, страдания и неудобства по повод на увреждащото ПТП е необходима и достатъчна сумата 30 000 лв. При определяне на обезщетението съдът е изходил от залегналите в ППВС № 4/1968 г. критерии за прилагане на чл.52 ЗЗД и е взел предвид възрастта на ищеца към момента на увреждането - 50 г., вида и броя на получените травми, здравословното състояние на ищеца след инцидента, остатъчния оперативен белег върху повърхността на десния крак, извършените две оперативни интервенции, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, времетраенето и особеностите на лечебния и на възстановителния процес, в т. ч. търпените неудобства от невъзможността за самообслужване в ежедневието, както и цялостното отражение на увреждащото ПТП върху живота и психоемоционалната сфера на ищеца. Размерът на обезщетението е съобразен с икономическата конюнктура в страната през 2012 г., чието отражение са лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Относно значението на лимитите въззивният съд е изложил съображения, че те не могат да служат като водещ критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди по причина, че размерът на обезщетението се определя по справедливост в зависимост от степента на получените увреждания, трайните последици от тях и всички други правнорелевантни факти, доказани от ищеца до приключване на съдебното дирене. За да счете за неоснователна претенцията за присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер от 50 000 лв., въззивният съд е отчел мнението на вещото лице, че ищецът е напълно възстановен след травмите и няма остатъчни последици от тях с изключение на оперативния белег и на продължаващите негативни изживявания от спомена за инцидента. В адресираната до Апелативен съд - София въззивна жалба ищецът Т. Б. е направил доказателствени искания за допускане на двама свидетели при режим на довеждане, които „да установят в най-пълна степен интензитета на неимуществените вреди“, и на съдебнопсихологична експертиза, която след като извърши интервю и вземе предвид приобщения доказателствен материал да отговори какво е психическото му състояние след инцидента и има ли негативно отражение случилото се върху психиката му, ако да - в каква степен. Исканията са заявени в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК с оплакване, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е отказал да допусне до разпит още двама свидетели и да назначи своевременно поисканата експертиза. С определение в закрито заседание по чл.267 ГПК въззивният съд е допуснал до разпит един свидетел и е отказал да допусне втория свидетел с мотив, че пред първата инстанция вече е разпитан един свидетел и че разпитът на още един свидетел е достатъчен за изясняване на делото от фактическа страна. В открито заседание на 15.05.2020 г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца за назначаване на съдебнопсихологическа експертиза по съображения, че обстоятелствата, за които се иска експертизата, могат да бъдат установени с допуснатите и събрани в хода на производството пред двете инстанции доказателства. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищецът - касатор се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС и с формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Първият поставен въпрос, за който се твърди противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в решение № 108/30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г., решение № 112/21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. и решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г., е: „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти“. Въпросът, макар и хипотетично зададен, е относим към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и е от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд по повод приложението на чл.52 ЗЗД, но по отношение на него не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства като възраст на пострадалия, вид и брой на получените при произшествието травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, особености и времетраене на лечебния и на възстановителния процес, цялостно отражение на произшествието и на последиците от него върху живота, бита, физическото и психоемоционалното състояние на пострадалия. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания с прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), е обусловено от преценката на въззивния съд, основана на заключението на съдебномедицинската експертиза, че физическото състояние на ищеца по повод на получените травматични увреди е възстановено напълно и че няма неблагоприятни остатъчни последици от травмите. Размерът на определеното обезщетение е съобразен и с действалите към момента на проявление на вредите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите като произнасянето на въззивния съд в тази насока кореспондира изцяло с практиката на ВКС, според която лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, а въпросът дали определеното обезщетение съответства на фактите по делото е от значение за правилността /обосноваността/ на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поради отсъствие на твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Другите два въпроса, за които се твърди противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 6/1968 г. на Пленума на ВС - т.6, и с формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на IV г. /за първия въпрос/, съответно със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 186/14.02.2017 г. по т. д. № 1501/2015 г., решение № 20/08.02.2016 г. по т. д. № 3750/2014 г., решение № 145/22.06.2012 г. по т. д. № 861/2010 г., решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. и решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г., са: „Следва ли на основание чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд да допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд; Следва ли въззивният съд да допусне изготвяне на поискана с въззивната жалба експертиза, ако заключението по нея ще има значение за решаващите изводи на съда“. Преценени във връзка с мотивите на въззивния съд за недопускане на ангажираните с въззивната жалба на касатора доказателства, формулираните въпроси не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да остави без уважение искането за допускане до разпит във въззивното производство на трети свидетел /наред с разпитания в първоинстанционното производство свидетел и със свидетеля, допуснат в разпоредително заседание по чл.267 ГПК/, въззивният съд е преценил, че отказът на първоинстанционния съд да допусне свидетеля не съставлява процесуално нарушение, което да предпоставя разпит на свидетеля в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Процесуално нарушение не е констатирано от въззивния съд и по повод отказа на първоинстанционния съд да назначи съдебнопсихологическа експертиза за установяване в пълен обем на претърпените от ищеца - сега касатор, морални болки и страдания вследствие на увреждащото ПТП. Недопускането на свидетеля и на експертизата е обусловено от преценката на въззивния съд, че същите не са необходими за изясняване на спора от фактическа страна, тъй като по делото са събрани достатъчно други доказателства, насочени към установяване на релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти. Изводът, че не са налице предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за допускане на поисканите с въззивната жалба доказателства, не е обусловил частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), тъй като при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД въззивният съд не е отрекъл проявлението на твърдените от ищеца неимуществени вреди, за чието доказване са ангажирани доказателствата, а е приел, че от гледна точка на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД за обезщетяване на вредите е достатъчна присъдената с първоинстанционното решение парична сума. Процесуалните действия на въззивния съд по повод искането за събиране на доказателства във въззивното производство са съобразени изцяло със сочената от касатора съдебна практика, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по повдигнатите в изложението два процесуални въпроса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,