Определение № 50712 от 10.10.2022 г. на ВКС по д. № 995/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Е. С. срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд по гр.д. №1622/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу „Стеора” ЕООД искове по чл.221, ал.1 КТ за сумата 8397,90 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на тр. правоотношение по чл.327, ал.1,т.2 и 3 КТ; по чл.128 КТ, за сумите 140 лв.- допълнително възнаграждение за разходи за гориво и 400 лв. – допълнително възнаграждение за премии, претендирани като неизплатени части от трудовото възнаграждение на ищцата за посочените месеци на 2018 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по първия иск с цена над 5000 лв. Касационната жалба срещу въззивното решение по останалите искове с цена под 5 000 лв. е недопустима на осн. чл.280, ал.3, т.3 ГПК/ за което е възразил и ответникът/ и следва да остане без разглеждане.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – осн. по чл.280, ал.2 ГПК, по подробно изложени в жалбата съображения, както и на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са следните правни въпроси, които са решени от въззивния съд в противоречие с цитирана практика на ВКС:

1. Неизпълнението или забавеното изпълнение на социално-осигурителните задължения попада ли в приложното поле на чл.327, ал.1,т.2 КТ / във връзка с там посочените „обезщетения по общественото осигуряване”/?

2. Ежемесечното заплащане на възнаграждение от работодателя на служител в продължение на години, което не е обвързано с постигането на резултат в трудовия процес, има ли характер на допълнително трудово възнаграждение или представлява едностранно увеличение на тр. възнаграждение?

3. Неправилно ли е въззивното съдебно решение, в което съдът не е изпълнил задълженията си по обсъждане на всички доводи на страните и представените от тях доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като посочване на това кои от тях намира за достоверни, респ. недостоверни и съответното излагане на съображения за направената от съда преценка?

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с доводи за формиране на изводите на въззивния съд в явно противоречие с правилата на формалната логика/ опр. по т.д. №1272/19 г. на ВКС/, на базата само на посочения във фиш за работна заплата термин „премия” и без да прецени останалия доказателствен материал и твърденията и доводите и на двете страни.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на използваните от ищцата като служител при ответника основания за прекратяване на тр. правоотношение по чл.327, ал.1,т.2 и 3 КТ. От писмените доказателства и заключението на счетоводната експертиза се установява, че трудовото възнаграждение на ищцата е изплащано своевременно. Претендираните суми за възстановяване на разходи за гориво и като премия не попадат в хипотезите на чл.6 и 15 НСОРЗ, поради което неизплащането им за м. октомври и ноември 2018 г. не представлява изплащане на трудовото възнаграждение със закъснение по см. на чл.327, ал.1,т.2 КТ. Не се установява и закъснение на дължими вноски по общественото осигуряване за горните суми.

Не се установява и осн. по чл.327, ал.1,т.3 КТ. Във връзка с него не се доказва забавяне от страна на работодателя на изпращането на представените му от ищцата болнични листове в НОИ, водещо до забавяне на изплащането на съответното обезщетение. Дори да се приеме, че има забава в изпращането на два от десетте болнични листове с три дни, тя не обосновава системно неизпълнение на задължението на работодателя.

Тези изводи съответстват на практиката на ВКС и съдилищата. Съобразно чл.15 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Премиите поради предназначението им да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Разходите за гориво, изплащани след представяне на разходооправдателни документи от служителя, също не са допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по чл.15, ал.2 НСОРЗ и не се включват в брутното тр. възнаграждение по чл.17, ал.1 от наредбата. В посочения по –горе смисъл са: р. по гр.д. №4256/13 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №432/10 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1750/11 г. на Бургаски ОС, недопуснато до обжалване по иска с пр. осн. чл.225, ал.1 КТ, с опр. по гр.д. №313/12 г. на трето г.о. на ВКС. Спазено е и задължението на въззивния съд при формиране на решаващите фактически и правни изводи по спора да прецени събраните във връзка с твърденията на страните доказателства и да обсъди становищата и доводите им – ТР №1/2013 г. ОСГТК.

В практиката на ВКС – вкл. цитираното от касатора опр. по т.д. №1272/19 г. на второ т.о., се приема, че „ очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай че касационното обжалване бъде допуснато”.

Такава е аргументацията на касатора и в настоящия случай, затова касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато на осн. чл.280, ал.2 ГПК.

Не са налице сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част и ВКС на РБ, трето г.о.