Определение № 235 от 11.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4906/2018 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№6550/12.11.2018 г., подадена от адвокат Н. П. – процесуален представител на ищцата В. Х. Д. от [населено място], против решение №156/12.10.2018 г. по гр.д.№413/2018 г. по описа на Сливенския окръжен съд, г.о. С обжалваното решение въззивната инстанция е отхвърлила предявения от В. Д. против ГД „Изпълнение на наказанията“ – София, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено на право на допълнителен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа в размер на 42 часа за четирите тримесечия на 2013 г., както и за първите две тримесечия на 2014 г. Със същото решение е потвърдено решение №837/06.7.2018 г. по гр.д.№646/2018 г. на Сливенския районен съд, с което искът е отхвърлен за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2012 г. вкл., като погасен по давност. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въпросите: приложим ли е институтът на погасителната давност към установителните искове по чл. 124, ал.1 ГПК; приложима ли е тригодишната давност по чл. 358, ал.1, т.3 КТ по отношение на претенцията за признаване право на допълнителен отпуск по чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) в определен размер са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изложени са доводи, че въпросите може ли неупражненото право на платен отпуск да бъде погасено по давност и приложими ли са чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл за правото на допълнителен отпуск за положен труд по ЗМВР, които са възникнали след 01.03.2011 г. са разрешени в противоречие с РКС № 12 от 2010 г. по КД № 15 от 2010 г. на КС на РБ и Директива 2003/88/ЕО; че в противоречие с РКС № 12 от 2010 г. по КД № 15 и практиката на ВКС по чл.290 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Съдът намира, че производството по делото следва да се спре на основание чл.292 ГПК, тъй като един от поставените въпроси в изложението е предмет на тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,