Определение № 791 от 19.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2830/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на срещупоставените страни Ж. К. Т. /ищец/ и „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“, гр.София /КМТМ/, ответник, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1104 от 27.02.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г., с което след като частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 15834/ 2022 г., са отхвърлени предявените от Ж. К. Т. против КМТМ искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване за незаконно на уволнението, за което е издадена заповед №35/ 26.01.2022 г. на управителя на „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“ на основание чл.325 ал.1 т.3 КТ; за възстановяване на Ж. К. Т. на заеманата преди уволнението длъжност „Професор, висше училище“, и за осъждане на КМТМ да заплати на ищеца сумата 6 600 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от уволнението за период 01.02.2022 г. - 01.08.2022 г., КМТМ е осъден да заплати на Ж. К. Т. сумата от 12 009,60 лева – обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение с придобито право на пенсия за 14 години и 11 месеца полагане на труд при ответника, ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното плащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Подадена е от КМТМ и касационна жалба и срещу решение на Софийски градски съд № 3393 от 07.06.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, с което съдът е отхвърлил молбата на този касатор за допълване на основното решение по делото от 27.02.2024 г. с произнасяне по направеното от него възражение за прихващане на присъденото обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ с насрещно вземане за платено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от два месеца – 2 807,20 лева. Касаторът - ищец Ж. К. Т. обжалва основното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от него искове против КМТМ. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този жалбоподател поддържа наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол като очевидно неправилно, тъй като в него нормата на § 11 ал.2 ПЗР ЗВО е приложена в нейния несъществуващ вид. Освен това релевира правните въпроси „Следва ли срочният трудов договор по § 11, ал. 2 от ПЗР на ЗВО да отговаря едновременно на следните три условия: 1) да е сключен по предложение на катедрения съвет и съвета на основното звено/филиал на работодателя след решение на академичния съвет; 2) да е сключен за срок, с който се удължава (който следва непосредствено) срока на основния трудов договор на служител - хабилитирано лице, по време на действието на който основен трудов договор на служителя същият е навършил 65-годишна възраст; 3) да е сключен за срок най-много 3 години от датата, на която служителят е навършил 65-годишна възраст?“, „Следва ли, ако при сключване на срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, не е изпълнено изискването за „изключение" съгласно § 1, т. 8 от ДР на КТ обуславящите срочността на трудовия договор обстоятелства да са вписани в него, сключеният срочен трудов договор да се смята за сключен за неопределен срок на основание чл. 68, ал. 5 от КТ?“; и „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в решението си по всички доводи и възражения на страните и да обсъди и прецени всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка?“. Касаторът-ищец счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна КМТМ оспорва касационната жалба на ищеца с доводи по същество, без да вземе изрично становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. КМТМ обжалва основното въззивно решение в частта, в която е уважен предявеният срещу него иск. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този жалбоподател поддържа наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол като очевидно неправилно, тъй като превратно е приложена разпоредбата на чл.355 ал.5 КТ и е зачетен трудов стаж, на какъвто ищецът няма право. Освен това релевира правните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на фактическите си констатации и правните изводи по предмета на спора?“, „При забава в изплащането на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, от кой момент работодателят дължи законната лихва за забава?“; и „Сключеният допълнителен трудов договор при четиричасов работен ден, зачита ли се за трудов стаж при същия работодател, при положение че за същия период от време служителят е бил в трудово правоотношение с друг работодател на основен трудов договор при осемчасов работен ден, съобразно правилото на чл.355, ал.5 от КТ, с оглед преценката за придобит при същия работодател 10 години трудов стаж през последните 20 години за изплащане на обезщетение от 6 брутни трудови възнаграждения по смисъла на чл.222, ал.3 от КТ?“. Касаторът-ответник счита, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за третия поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ищецът оспорва тази жалба като поддържа, че изложените от касатора доводи за „очевидна“ неправилност на съдебния акт всъщност представляват твърдения за неправилност на решението на основанията по чл.281 ГПК. По първия и третия от повдигнатите правни въпроси счита, че въззивният съд не се е произнесъл и те са необуславящи. За втория въпрос поддържа, че след 2017 г. законът съдържа изрична уредба и съдебна практика, формирана преди тази дата, която му противоречи, не може да бъде релевантна. Излага и доводи по същество за правилност на обжалвания акт в осъдителната му част. КМТМ обжалва и решението по чл.250 ГПК от 07.06.2024 г., с което е отхвърлено искането му за допълване на основното решение. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този жалбоподател поддържа наличие на основание за допускане на решението до касационен контрол като очевидно неправилно, тъй като превратно е приложена разпоредбата на чл.271 ал.1 изр. последно ГПК и недопустимо е влошено положението му като въззивен жалбоподател. Освен това релевира процесуалноправният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да разреши материалноправния спор повторно, като се произнесе по целия спорен предмет на делото?", за който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът оспорва и жалбата срещу допълнителното решение като поддържа, че няма „очевидна“ неправилност на съдебния акт, а по поставения въпрос въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС. Излага и доводи по същество за правилност на обжалваното допълнително решение. Съдът намира жалбите за допустими, а частично основателно е искането на ответника за допускане на касационното обжалване, неоснователно е искането на ищеца. Въззивният съд приел за установено, че между страните съществувало валидно трудово правоотношение по трудов договор от 01.04.2005 г., по силата на който ищецът е заемал при ответника длъжността „доцент, висше училище“, на четиричасов работен ден, а въз основа на допълнително споразумение № 20/ 01.03.2012 г. е заемал длъжността „професор, висше училище“ при осемчасов работен ден. Със заповед № 23/ 24.02.2020 г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, считано от 01.03.2020 г. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът навършил 65-годишна възраст, на същия била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. На 30.07.2020 г. между страните по делото бил сключен нов трудов за длъжността „професор, висше училище“, със срок на договора 12 месеца - до 31.07.2021 г. С допълнително споразумение № от 03.08.2021 г. срокът на договора е продължен до 31.01.2022 г. Със заповед № 35/ 26.01.2022 г. на работодателя било прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 т.3 КТ - поради изтичане на уговорения срок. Съдът отхвърлил довода на ищеца, че вторият трудов договор е безсрочен поради недействителност на клаузата, предвиждаща срок на договора. Отхвърлил и довода, че не се касае за сключен договор на основание §11 ПЗР ЗВО, тъй като не било налице продължаване на съществуващо между страните трудово правоотношение, а сключване на нов трудов договор. Въз основа на историческо и граматическо тълкуване на нормите на чл.328 ал.1 т.10 КТ и §11 ПЗР ЗВО извел, че с изменението в ДВ бр.25 от 2001 г. законодателят въвеждал като основание за прекратяване на трудовите договори с хабилитираните лица навършването на 65 годишна възраст, без да поставя други условия. Нормата на §11 ПЗР ЗВО не била въведена в полза на хабилитираните лица, а в полза на научното звено. По отношение на хабилитираните лица, които са навършили 65-годишна възраст, трудовите правоотношения се уреждали само със срочен трудов договор, като без правно значение било обстоятелството дали се касае за продължаване на съществуващо трудово правоотношение между страните, за което е налице основанието за прекратяване по чл.328 ал.1 т.10 КТ, или се касае за сключване на нов трудов договор с хабилитирано лице, навършило 65-годишна възраст, след като съществувалото предходно трудово правоотношение е прекратено. Поради това съдът приел, че ответникът законосъобразно упражнил субективното си потестативно право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.325 ал.1 т.3 КТ. Неоснователно обаче ответникът възразявал, че ищецът не е изпълнил изискването да е придобил 10 години трудов стаж при него през последните 20 години. Ищецът работил при ответника 8 години на пълен работен ден за периода от 01.03.2012г. до 01.03.2020 г. и 6 години и 11 месеца на 4-часов работен ден, за периода от 01.04.2005 г. до 01.03.2012 г., т.е. 14 години и 11 месеца. За част от този период ищецът работил при ответника на четиричасов работен ден при нормална дневна продължителност от 8 часа, а съгласно чл.355 ал.2 КТ, за един ден трудов стаж се признавало времето, през което работникът или служителят е работил най-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения. Трудовият стаж на ищеца при ответника съответствал на работните дни в рамките на периода от време, през който продължило трудовото му правоотношение, защото за целия период от 14 години и 11 месеца той полагал труд не по-малко от половината от законоустановеното работно време. Затова той имал право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетението ставало изискуемо без покана, тъй като съгласно чл.228 ал.3 КТ то следвало да бъде изплатено не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено. След изтичане на този срок работодателят изпадал в забава. Трудовото правоотношение между страните било прекратено на 01.03.2020 г. и ответникът бил задължен да извърши плащане на обезщетението до 30.04.2020 г. При действието на нормата на чл.4 ал.1 т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., ответникът изпаднал в забава, считано от 15.06.2020 г. и от тази дата дължал законната лихва върху присъдения размер на обезщетението. По искане на ответника за допълване на така постановеното решение с произнасяне по възражението му за прихващане въззивният съд се произнесъл с решение по чл.250 ГПК на 07.06.2024 г. Приел, че неправилно първоинстанционният съд е разгледал и уважил направено от ответника възражение за прихващане със сумата 2 807,20 лева, представляваща платено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца. Не било спорно между страните, че ответникът е изплатил на ищеца обезщетение в този размер, а направеното в писмения отговор на ответника възражение всъщност било довод, че претендираното с иска вземане е погасено чрез плащане, а не възражение за прихващане с насрещно вземане, което ответникът има към ищеца. Разглеждането му като възражение за прихващане представлявало процесуално нарушение на първоинстанционния съд, но в подадената въззивна жалба нямало изложени доводи от въззивника – ответник срещу това нарушение. Затова и на основание чл.269 ГПК въпросът бил извън пределите на въззивния контрол и не следвало да се обсъжда. Поради това нямало непълнота на постановеното въззивно решение по смисъла на чл.250 ал.1 ГПК. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателите не сочат обстоятелства, които да могат да се подведат към хипотезата на квалифицирана неправилност на обжалвания акт, те излагат доводи за неправилно прилагане на материалния закон, които не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. Що се касае до формулираните от страните правни въпроси, и двамата жалбоподатели са формулирали процесуалноправен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и надлежно мотивиране на акта му, които са обуславящи. Те обаче не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Материалноправните въпроси, повдигнати от касатора – ищец, не обуславят обжалваното решение. Въззивният съд не е посочил в акта си, че срочният трудов договор по § 11 ал.2 ПЗР ЗВО следва да отговаря едновременно на сочените от касатора три условия или може да не отговаря на някое от тях, тъй като подобен въпрос пред него не е бил повдигнат. Това, което ищецът е твърдял в отговора срещу въззивната жалба, е, че договорът по § 11 ПЗР ЗВО трябва да е сключен за срок, с който се продължава /удължава/ срока на основния трудов договор на служител - хабилитирано лице. На този довод съдът е отговорил, като не се е съгласил с него и е намерил, че и сключеният след прекратяване на предходен трудов договор нов трудов договор с лице, визирано в пар.11 ПЗР ЗВО, може да е само срочен. Това му разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, напротив, соченото от касатора като противоречащо решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 626/ 2012 е постановено при идентични обстоятелства - ищецът е започнал работа през 1985 г. като доцент, на 06.02.2006 г. трудовото му правоотношение било прекратено поради навършване на пенсионна възраст и на 16.02.2006 г. бил сключен нов трудов договор /т.е. не е налице „удължаване“, така, както разбира касаторът-ищец смисъла на § 11 ПЗР ЗВО/. Оспорването на така извършеното уволнение по посоченото дело е отхвърлено с влязъл в сила акт /срв. определение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 4983/ 2014 г./, поради което правното разрешение на въззивния съд е в съответствие, а не в противоречие с установената практика. А що се касае до материалноправния въпрос за приложението на чл.68 aл.1 т.1 КТ във връзка с § 1 т.8 ДР КТ и чл.68 aл.5 КТ, той няма нищо общо с решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на исковете и не обуславя правните му разрешения. Материалноправните въпроси, повдигнати от касатора ответник в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към жалбата срещу основното решение, са обуславящи, но първият от тях не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът би имал значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки по въпроса, свързан с трудовия стаж не са налице, тъй като законът е ясен, а по прилагането му няма противоречива практика. За един ден трудов стаж се признава времето, през което работникът или служителят е работил най-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения /чл.355 ал.2 КТ/, като законът не прави разлика дали трудът е полаган по основен трудов договор или по правоотношение, възникнало от договор за допълнителен труд. А що се касае до въпроса от кой момент работодателят дължи законната лихва за забава за плащане на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, основателно ищецът възразява, че касаторът – ответник се позовава на съдебна практика, формирана преди създаването на ал.3 на чл.228 КТ /в сила от 22.12.2017 г./. Тази практика не е релевантна и не обосновава наличието на допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По отношение на допълнителното решение обаче са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да разреши материалноправния спор повторно, като се произнесе по целия спорен предмет на делото?" е обуславящ, а основателно е и твърдението на касатора, че по отношение на него е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Допълнителното решение обаче няма самостоятелно битие, поради което до касационно обжалване то може да бъде допуснато само заедно с тази част от основното решение, касаеща възражението за прихващане. По изложените съображения Върховният касационен съд