Определение № 3165 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1245/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. П. Д., чрез адв. М., срещу онази част от Решение № 260628/12.12.2024 г. по в. гр. д. № 2724/2021 г. по описа на СГС, в която след като е потвърдено решение от 27.07.2020 г., постановено по гр. дело № 69575/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав, са отхвърлени предявените от касатора срещу Сдружение "Български футболен съюз" и Б. Б. М. искове за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца касатор на основание чл. 225, ал. 3 КТ разликата над сумата от 9 500 лв. до 38 203, 96 лв. и за периода от 08.08.2017 г. до 13.08.2017 г., на основание чл. 86, ал. 1, изречение 1 ЗЗД разликата над 1 930, 13 лв. до 4 308, 14 лева, както и в частта, в която са отхвърлени предявените срещу сдружението исковете за признаване за незаконно на уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 58/11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение "Български футболен съюз" на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ поради съкращаване на щата, и за неговата отмяна; за възстановяване на ищеца касатор на заеманата преди уволнението длъжност "генерален секретар" на "Български футболен съюз" и за заплащане на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 10 218 лв. - парично обезщетение за оставане без работа в периода от 14.08.2017 г. до 14.02.2018 г., поради незаконното уволнение, извършено със Заповед № от 11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение "Български футболен съюз".

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Сдружение "Български футболен съюз" и Б. Б. М. са подали отговори на жалбата, в които изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищецът заел длъжността "генерален секратер" на Сдружение „Български футболен съюз“ (по-нататък в изложението БФС) на 01.08.1993 г. по силата на трудов договор № ЛС-112/31.08.1993 г. след приемането на устава на сдружението от 29.06.1993 г. и вписването му във Фирмено отделение на СГС. На 20.12.1996 г. бил проведен Трети извънреден конгрес на БФС, на който бил приет нов устав, вписан с решение от 12.06.1997 г. по фирмено дело № 6746/1992 г. на Софийски градски съд, Фирмено отделение, съгласно който длъжността „генералния секретар“ е премахната, без да са запазени функциите и задълженията, характерни за тази длъжност - в чл. 42 от този нов устав била определена и организационната структура на БФС, съгласно която длъжност "генерален секретар" не съществува. Със З аповед № 58/11.08.2017 г. на изпълнителен директор на БФС на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, вр. чл. 326, ал. 2 КТ, отправено предизвестие на 11.08.2017 г., устава на БФС, приет на Третия извънреден конгрес на БФС, трудовият договор № ЛС-112/31.08.1993 г., сключен с ищеца за длъжността" генерален секретар", бил прекратен, считано от 14.08.2017 г., поради съкращаване в щата.

Въззивният съд е посочил, че изискванията за законност на уволнението поради съкращаване в щата са следните: 1 да е налице премахване, считано от един определен момент, за в бъдеще на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците или служителите в предприятието или учреждението поради преустановяване на съответстващите им трудови функции; 2 съкращението да е реално, т. е съответната трудова функция действително да се премахва, а не само да се променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване характера на извършваната работа; 3 да е налице към момента на уволнението; 4 да е извършено по съответния ред и от компетентен орган. Конкретизирал е, че законността на уволнението в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ не се свързва по необходимост само с наличието на утвърдено ново щатно разписание, а е меродавно установяването на материалноправното основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Допълнил е още, че съкращаването на щата означава намаляване, премахване за в бъдеще, на отделни бройки от утвърдения общ брой на работниците и служителите, че причините за това могат да бъдат най-различни и наличието им се преценява от работодателя или от компетентния за утвърждаването на щатното разписание орган, както и че промяната на щатните бройки е въпрос на целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол. Въззивният съд е приел за доказано, че работодателят-ответник е установил при условията на пълно и главно доказване, че е налице реално съкращаване в щата на длъжността, заемана от ищеца, а възраженията му в обратен смисъл са счетени за неоснователни. Решаващият съдебен състав е посочил, че длъжността "генерален секретар" е била създадена с устава на БФС от 29.06.1993 г. и е съществувала до приемането на нов устав на сдружението на 20.12.1996 г., като в утвърденото длъжностно щатно разписание на администрацията на БФС, в сила от 01.06.2017 г., длъжност "генерален секретар" не съществува. Отречена е поддържаната от ищеца теза за липса на представителна власт на изпълнителния директор на БФС за прекратяване на трудовия договор, тъй като съгласно чл. 68, т. 10 от устава на БФС от 14.02.2014 г. изпълнителният директор е този, който сключва трудовите договори със служителите на БФС, изменя и прекратява трудовите правоотношения с тях.

При тези мотиви исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ са приети за неоснователни, а решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето им е потвърдено.

При произнасяне по исковете с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е установил, че на 28.08.2017 г. до ищеца била изпратена нотариална покана от БФС и писмо - покана за възстановяване на работа с изх. № І-5-602/08.08.2017 г. на БФС, заповед за възстановяване на работа с № 57/08.08.2017 г. на БФС, с която ищецът бил възстановен на длъжността "генерален секретар" в Сдружение "Български футболен съюз", [населено място], считано от 09.08.2017 г., предизвестие по чл. 326, ал. 2 КТ за прекратяване на трудов договор и Заповед № 58/11.08.2017 г. на БФС за прекратяване на трудов договор. Посочил е, че за успешното провеждане на иска по чл. 225, ал. 3 КТ в дозакателствена тежест на ищеца е да установи, че има качеството на работник/служител, възстановен по съдебен ред на заемана преди незаконно уволнение длъжност, че се е явил пред работодателя да започне изпълнение на работата по трудовото правоотношение, както и че не е допуснат от работодателя да изпълнява работата, която му е възложена преди уволнението. Уточнил е, че размерът на обезщетението при неизпълнение на това задължение на работодателя е равно на брутното трудово възнаграждение на работника/служителя за периода на недопускането. Позовал се е на разясненията, дадени в ТР № 2/2013 г. по тълк. дело № 2/2013, ОСГК на ВКС, относно характера на отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ и начина на определяне на обезщетението - на базата на последното месечно брутно трудово възнаграждение на работника или служителя, получено преди незаконното уволнение, което не може да бъде по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на недопускането. Въззивният съд е приел, че възстановяването на незаконно уволнения работник на предишната работа се извършва с влязло в сила съдебно решение, а под "явяване на работа" по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ следва да се разбира работникът или служителят да се яви лично, фактически, в предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като достатъчно е еднократно лично явяване на работника или служителя на работа. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е отправил до президента на БФС няколко заявления да започне изпълнение на трудовите си функции. Независимо от това, счел, че липсват доказателства ищецът да се е явил в предприятието, за да заеме работата, на която е бил възстановен с влязло в сила съдебно решение, поради което искът по чл. 225, ал. 3 КТ в частта, в която производството по него е било висящо пред въззивната инстанция, и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са приети за неоснователни.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „На коя база следва де се определят обезщетенияна по КТ поради незаконно уволнение, включително това по чл. 225, ал. 3 КТ, като се има предвид, че последното получено от служителя трудово възнаграждене е за срока на предизвестие?“;

2. „Налице ли е фиктивно възстановяне на незаконосъобразно уволнен служител на заеманата от нето длъжност само с издаване на заповед за възстановяване, без това да е извършено релно, като съкото да послужи за законосъобразно уволнение, без служителят да е встъпир в изпълнение на своите трудови задължения по силата на решението за възстановявне?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на ТР № 2/2013 г.на ОСГК, и на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 359 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 1448/2009 г. на ВКС, IV ГО, както и решение по гр. д. № 1528/2009 г., решение по гр. д. № 1467/2010 г., решение по гр. д. № 307/2012 г., решение по гр. д. № 2302/2005 година.

Поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по нито един от повдигнатите въпроси. Те не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Правен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който, включен в предмета на спора, е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. За да потвърди решението на районния съд, с което исковете за присъждане на обезщетение за недопускане до работа за периода от 08.08.2017 г. до 13.08.2017 г. и за разликата над 9 500 лева до 38 203, 96 лв. са отхвърлени, въззивният съд е приел за недоказано ищецът да се е явил в предприятието, за да заеме работата, на която е бил възстановен с влязло в сила съдебно решение. Ето защо въпросът за размера на това обезщетение не е обусловил правните изводи на съда за неоснователност на този осъдителен иск. Софийски градски съд не е приемал работодателят „фиктивно“ да е възстановил незаконосъобразно уволненият ищец на заеманата от него преди уволнението длъжност – хипотеза, на която е основан вторият от повдигнатите в изложението въпроси, отправен изцяло в контекста на оплакванията по правилността на обжалваното решение, каквато преценка не може да бъде направена в производството по селекция на касационните жалби. В обобщение, поставените въпроси не представляват общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият от тях е по съществото на спора и отразява оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост, резултат от неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Преценката за правилност на тези изводи предполага извършването именно на такъв анализ, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,