Определение № 672 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4456/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. К., чрез адв. С. против решение № 143 от 22.05.2025 г. по гр. д. № 704/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора. Ответната страна Община Гълъбово, чрез адв. М. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 83 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 187/2024 г. на Районен съд – Гълъбово за отхвърляне на предявените от Д. Х. К. против Община Гълъбова искове за признаване за незаконно на уволнението й със заповед № 4/16.02.2024 г. на изпълняващия длъжността управител на „Домашен социален патронаж“ при ответната община и неговата отмяна, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; за възстановяване на ищцата на предишна работа като „разносвач на храна“, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа, поради на уволнението в периода 19.02.2024 г. до 19.08.2024 г., в размер на 7 031 лв., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на трудов договор № 24/16.08.2006 г. и допълнително споразумение № 34/01.04.2010 г. към него, ищцата е изпълнявала длъжността „разносвач на храна“, като трудовото правоотношение между страните е било прекратено, считано от 19.02.2024 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване на щата. Посочил е, че при данните за наличие у ищцата на заболяване от кръга на посочените в Наредба № 5/20.02.1987 г. – „захарен диабет“, удостоверено с ЕР на ТЕЛК, е било необходимо да бъде поискано от работодателя и респ. е дадено към релевантния момент предварително разрешение (Инспекцията по труда – Стара Загора) за прекратяване на трудовото правоотношение на соченото основание. Приел е, че по действащото щатно разписание, в сила от 01.01.2023 г. при ответната община, са предвидени 5 щатни бройки за длъжността, заемана от ищцата. В последствие, е взето решение от Общински съвет – Гълъбово, считано от 01.02.2024 г. да се намали числеността на персонала на местна дейност, финансирана с местни приходи „Домашен социален патронаж“ с 1 щатна бройка. Надлежно утвърденото ново щатно разписание, в сила от 01.01.2024 г., е предвиждало 4 бройки за длъжността „разносвач на храна“. Прието е също, че уволнението е проведено законосъобразно, доколкото е извършен подбор по критериите на чл. 329, ал. 1 КТ, надлежно документиран и съобразен с обективните данни, установени от приложените доказателства, относно изпълнението на работата от ищцата. Тя е оценена най – ниско сред останалите лица, заемащи длъжността - предвид констатирани пропуски в трудовите й задължения, проявена липса на комуникативност с колегите и потребителите на услугата, както и установени случаи на нарушаване на трудовата дисциплина и проявено агресивно поведение спрямо колегите. В тази връзка са изтъкнати доводи, че не съществува пречка работодателят да въведе и допълнителни критерии за подбор относно конкретна длъжност и тази негова дейност не може да бъде контролирана от съда; че той може да избере свободно каква тежест да има квалификацията и каква – качеството на работа. Не са приети за основателни и твърденията на ищцата, че уволнението й е проява на злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 2 КТ от страна на работодателя. В заключение, уволнението на ищцата е счетено да е извършено в съответствие с предвидените материалноправни предпоставки от основанието, на което е проведено и при спазване на реда и процедурата за осъществяването му. Затова главният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е намерен за неоснователен и отхвърлен, което е довело до отхвърляне и на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишна работа и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за обезщетение за принудителна безработица. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Вместо това се позовава и сочи практика на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР № 3 от 16.01.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК, както и в решение № 47/13.06.2018 г. по гр. д. № 2161/2017 г., решение № 131/13.11.2018 г. по гр. д. № 4341/2017 г., решение № 241/01.12.2016 г. по гр. д. № 1602/2016 г., решение № 69/08.06.2018 г. по гр. д. № 3922/2017 г., решение № 61/23.04.2021 г. по гр. д. № 1702/2020 г., всички по описа на III г. о., решение № 310/16.04.2010 г. по гр. д. № 333/2009 г., решение № 209/10.10.2017 г. по гр. д. № 4827/2016 г., решение № 316/30.10.2015 г. по гр. д. № 2795/2015 г., решение № 539/20.12.2012 г. по гр. д. № 97/2012 г., всички по описа на IV г.о. Касационен контрол не може да се допусне. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията за неправилност на въззивното решение и представлява изложение на фактите и съдебна практика, които според жалбоподателя са релевантни за спора. Несъгласието му обаче с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на обжалваното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на съдебния акт и подлежат на преценка по реда на чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. В заключение, касаторът не обосновава предпоставки за допустимост на обжалването, поради което достъпът до касационен контрол следва да се откаже. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.