Определение № 2332 от 27.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 375/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАД „Армеец“ АД срещу въззивно решение № 1322/21.11.2023 г. по в. гр. д. № 1167/2023 г. на Апелативен съд София, с което e потвърдено решение № 878/22.02.2023 г. по гр. д. № 9676/2020 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора на основание чл. 432 КЗ да заплати на М. Б. обезщетение в размер на 70 000 лв. за загубата на нейния партньор Е. К.

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение неправилно е прието наличието на активна материалноправна легитимация в полза на ищцата при необоснован извод за наличието на фактическо съжителство на семейни начала между нея и починалото лице и същевременно при наличие на граждански брак между Б. и трето лице, който не е бил разтрогнат. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е приел ново писмено доказателство – удостоверение за семейно положение на ищцата. Поддържа се, че е налице несбъдване на условието, предвидено в ППВС № 5/1969 г., а именно съвместното съжителство да не противоречи на правилата на морала. Релевира се оплакване, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и е определил обезщетение в много завишен размер. Съдът не е взел предвид група релевантни факти, а именно – починалият е бил на 67 години, а ищцата е била на 57 годишна възраст, между него и ищцата не е имало сключен брак, а тя е била в брак с трето лице. В жалбата се заявява оплакване и, че неправилно е бил приложен чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съответно приносът на пострадалото лице е определен в много нисък обем – само 30%, вместо 50%. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Материалноправно легитимирано ли е лице, което има сключен брак да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на трето лице, с което твърди да е било във фактическо съпружеско съжителство?“

2. „Налице ли е сбъдване на постановеното в ППВС № 5/1069 г. условие в този случай, а именно това съжителство да не противоречи на морала?“

По тази група въпроси се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разрешението им е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

3. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г.

4. „Следва ли да бъдат взети предвид вида и броя нарушения на Закона за движение по пътищата, извършени от пострадалия, при определяне степента на принос за настъпване на пътнотранспортното произшествие?“

5. „Следва ли да бъде съпоставено поведението на пострадалия с това на делинквента при определяне степента на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?“

По поставените два въпроса се твърди наличие на противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.

При изтъкнатите доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация М. Б. е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Претендира се присъждане на разноски в полза на процесуалния й представител на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от М. Б. срещу „ЗАД „Армеец“ АД искова молба, обективираща претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането за осъждане на застрахователното дружество да заплати обезщетение в размер на 100 000 лева за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Е. К., с когото ищцата е живяла на съпружески начала.

Производството по в. гр. д. № 1167/2023 г. на Апелативен съд София е било образувано при подадена от застрахователното дружество въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, с което то е било осъдено да заплати на Б. обезщетение в размер на 70 000 лв. Поддържаните в жалбата оплаквания са срещу активната материалноправна легитимация на ищцата, която е в брак с друго лице, размера на определеното от състава на СГС обезщетение /100 000 лв./ и признатия обем съпричиняване на вредите от пострадалото лице /30%/

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение състав на Апелативен съд София изцяло е възприел мотивите на първоинстанционния съд и е потвърдил решението му. Констатирал е липсата на спор между страните, че към датата на ПТП гражданската отговорност на водача, който го причинил, е била застрахована при ответника. С определение от 27.04.2023 г., постановено по реда на чл.267 ГПК, въззивният съд е обявил за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към 12.05.2018 г. ищцата е била в граждански брак с О. Й. Б.. Съдът е зачел влязлата в сила присъда № 137 от 22.05.2019 г., постановена по НОХД № 366/2019 г. по описа на СГС, НО, 34 състав, с която И. Ч. М. е бил признат за виновен в това, че на 12.05.2018 г., около 21.00 ч., в [населено място], на [улица], при управление на МПС – лек автомобил марка „БМВ“, модел 530 Д, рег. [рег.номер на МПС], с посока на движение от [улица]към [улица], в района на кръстовището с [улица], нарушил правилото за движение по пътищата, предвидено в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, и реализирал ПТП с пресичащия пътното платно пешеходец Е. П. К. и по непредпазливост причинил неговата смърт. Решаващият съд е отчел липсата на спор и относно обстоятелството, че пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпване на вредите.

След задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен материал чрез разпит на свидетелите В. О. Б., Г. П. Л. и Ж. В. Р. въззивният съд е формирал извод, че ищцата и пострадалият Е. К. са живеели на съпружески начала от 2001 г. до неговата смърт - имали общи финанси, живеели в едно домакинство, взаимно се подкрепяли. Съдът е отрекъл показанията на свидетелката Коприварова – дъщеря на пострадалия, да кореспондират с показанията, дадени от останалите свидетели, поради което е счел, че те се ползват с ниска доказателствена стойност. Установените факти е отнесъл към задължителните разяснения, дадени с ППВС № 5/24.11.1969 г., и е приел, че ищцата е надлежно материалноправно легитимирана по предявения иск. Оценил е като заявени извън преклузивните срокове по ГПК възраженията на застрахователното дружество относно неморалността на съжителството между ищцата и пострадалия, както и относно липсата на намерение тя да сключи брак с него. Въпреки това за пълнота на изложението, съдът е изложил мотиви, че за активната легитимация на ищцата не е необходимо същата да докаже намерение за сключване на брак. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди съставът на Апелативен съд София е съобразил постановките на ППВС № 4/1968 г. и очертаните с тях критерии, като е взел предвид продължителността на фактическото съжителство /17 г./, хармоничните отношения между двамата партньори, тежкото емоционално състояние на ищцата след загубата на фактическия й партньор, възрастта на пострадалия към релевантния момент /67 г./ и възрастта на ищцата /57 г./, обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, и е преценил, че обезщетение в размер на 100 000 лв. справедливо ще възмезди причинените вреди. При определяне обема съпричиняване съдът е съобразил събраните по делото чрез разпита на М. Д. Д. и Е. С. С. гласни доказателства, както и изготвената автотехническа експертиза, която е дала заключение за механизма на ПТП, стъпвайки на показанията на разпитаните очевидци и видеоматериала от уличната камера. Съдът е възприел механизъм, при който пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на пешеходна пътека и червен за него сигнал на светофара, а водачът на лекия автомобил марка „БМВ“, модел 530 Д, рег. [рег.номер на МПС] е навлязъл в кръстовището на зелен сигнал на светофара, когато същият започва да мига, с 90 км/ч. Зачел е експертното заключение на вещото лице инж. А. А., според което водачът на автомобила е имал достатъчно време да възприеме пешеходеца и да предприеме мерки, за да не допусне ПТП. Посочил е, че скоростта от 90 км/ч. се явява в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. При тези факти въззивният състав е стигнал до извод, че приносът на водача е значително по-голям от този на пешеходеца, тъй като, макар последният да е предприел пресичане на червен сигнал на светофара, първоначално не е могъл да възприеме приближаващото МПС и да съобрази поведението си с него. При тези съображения, съдът е отхвърлил като неоснователно оплакването на застрахователното дружество, че пешеходецът е съпричинил вредите наравно с автомобилиста.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено, без да е обосновано от касатора с излагането на конкретни доводи. Настоящата инстанция няма задължение служебно да извежда пороци на въззивното решение извън нищожност и недопустимост и това ясно е посочено в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, както и доразвиващата го казуална практика. Макар пороците, които водят до очевидна неправилност на въззивното решение, да са установими prima facie, наличието им чрез фактическо описание следва да бъде надлежно заявено от касатора съобразно принципа на диспозитивното начало.

Първият въпрос, макар да притежава основната характеристика, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК, не е разрешен от въззивния съд в отклонение от цитираното в изложението ППВС № 5/1969 г., доразвито с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Последното е прието с цел да се тълкуват разпоредби от националното ни право в съответствие с изискванията на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ и Директива 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и изискването на българската държава като член на ЕС да транспонира тези директиви в националното си законодателство или поне да осигури проявлението на техния полезен ефект чрез „съответно тълкуване“ на вътрешното си право /според трайната практика на СЕС/. Целта на двете директиви е да гарантира, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ покрива в пълна степен причинените от ПТП вреди не само на пострадалия, но и на кръга лица, които са претърпели вреда в резултат от смъртта на пострадалия при ПТП. В крайна сметка това тълкуване е намерило своето законодателно разрешение в разпоредбата на чл. 493а, ал. 3 КЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г. в сила от 07.12.2018 г./. Фактическо съжителство на съпружески начала, продължило почти две десетилетия, няма как да не обоснове активна материалноправна легитимация, както е приела предходната инстанция. Съществуващият законен брак и неговото съдържание хипотетично би имал значение при разглеждане на друг спор и в друго процесуално правоотношение съобразно предвиденото в т. 3 на ППВС № 4/1961 г., в което се посочва: „…нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били в лоши лични отношения – родители, изоставили децата си, и, обратно, съпрузи, живеещи във фактическа раздяла“.

По отношение на втория въпрос отсъства характеристиката да е обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд, поради което той няма качеството правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Съставът на Апелативен съд София е констатирал, че във въззивната жалба са били изложени съображения, които липсват в отговора на исковата молба, а именно, че фактическото съжителство между ищцата и пострадалия противоречи на морала. Единствено за пълнота на изложението си съдът е изложил съображения, че такова противоречие в случая не е налице. Необходимо е за яснота тук да бъде отбелязана очевидната промяна в обществените отношения в сравнение с тези, които са обосновали постановяването на ППВС № 5/1969 г.

Останалите три въпроса също не могат да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като неудовлетворен се явява соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно въззивният съд да се е отклонил от задължителна и казуална практика на ВКС. В противовес на заявените от касатора твърдения, съставът на апелативния съд е приложил адекватно дадените от касационната инстанция разяснения по приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изцяло в съответствие с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК въззивният съд е определил обезщетението като е имал предвид действителния размер на моралните вреди, с оглед интензитета на страданията, обусловени от продължителността на съвместното и хармонично съжителство, възрастта на ищцата и нейния пострадал партньор, икономическата ситуация в страната към момента на увреждането и т. н. Обжалваният съдебен акт е съобразен и с практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – решение № 22/2022 г. по т. д .№ 2237/2020 г. на I т.о., решение № 19/2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на I т.о. и цитираните в тях други решения, както и с разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, според която при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на произшествие. Наред с това, следва да бъде посочено, че въззивното решение е постановено в съгласие с правилото на чл. 120, ал. 1, т. 3 ЗДвП, което предвижда, че, когато преминаването на пешеходци през пешеходна пътека се регулира с пътен светофар или от регулировчик, водачът на пътното средство е длъжен да не навлиза на пешеходната пътека, ако не е убеден, че няма да бъде принуден да спре и да остане на пешеходната пътека след подаден сигнал, който забранява преминаването. Въззивният съд е отчел, че водачът делинквент е навлязъл „…на зелен сигнал на светофара, когато същият започва да мига, с 90 км/ч.“

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

Процесуалният представител на ответницата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Искането следва да бъде уважено за размер от 1 000 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС