Определение № 525 от 07.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3634/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1459/10.07.2014 год. по т.д.№ 3792/2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 678/ 12.03.2013 год.,допълнено по реда на чл.248 ГПК с определение от 17.06.2013 год. по т.д.№ 4326/2011 год. на Софийски градски съд ,в обжалваната му част,с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата от 42 039 лева ,на основание чл.266 ал.1 ЗЗД и сумата от 13 656,20 лева, на основание чл. 86 ал.1 ЗЗД – обезщетение за забава в изплащане на главницата, за периода 02.06.2008 год. – 31.10.2011 год., при уважено възражение за прихващане на ответника, в размер на 4 605,69 лв., както и е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск за сумата от 7 023,80 лева.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – неправилно недопуснати доказателства на страната / разпит на свидетел, за потвърждаване практиката на дружеството - ищец да бъде субсидирано с предоставяни в заем суми от съдружника И. С. К. /,несъобразяване на релевантни по делото доказателства – извадка от касова книга на [фирма],удостоверяваща предоставяни от съдружника И. С. К.,бивш изпълнителен директор на [фирма], суми в заем на дружеството,както и вземания на същия от възнаграждение за упражняваните функции като изпълнителен директор,които вземания същият е прехвърлил в полза на [фирма] по силата на договор за цесия и които вземания ответното дружество противопоставя като активно вземане по възражението си за прихващане, респ. неприхванатият остатък - като предмет на насрещния си иск към [фирма]. Касаторът акцентира и на годността на свидетелските показания на съставител на същата извадка от касовата книга / св. П. Г. /,досежно потвърждаване удостовереното в касовата книга.Касаторът твърди и неправилно приложение на материалния закон – неконкретизирано. Ответната страна – [фирма] – не е взело становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,освен в частта по отхвърления насрещен иск на [фирма],за сума в размер на 7 023,80 лева, на основание чл.280 ал.2 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване,в съответствие с релевираните касационни доводи и съдържанието на изложението по чл. 284 ал.3 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Касационните доводи на ответника касаят правилността на въззивното решение относно извода за недоказано насрещно активно, изискуемо и ликвидно вземане на [фирма] към ищеца, по силата на договор за цесия с цесионер „ И. К., предвид недоказаност на вземания на цесионера към ищеца,по силата на неформални договори за заем между същия, в качеството на заемодател и [фирма], в качеството на заемател. Тези вземания ответникът е установявал с лист от касова книга,отразяваща осчетоводявания по персонална каса на съдружника и изпълняващ функциите на изпълнителен директор на [фирма] - И. К. и разпит на свидетел,заявил подписване на документа в качеството на „касиер„, доколкото извлечението не сочи имена на съставителите, и обстоятелството за предоставяни от И. К. суми в заем на икономическия директор на дружеството – А. Г.,последващо отразявани в касовата книга по персоналната му, както я е квалифицирал самият ответник, каса.В първоинстанционното производство ответникът е поискал за същите обстоятелства разпит и на лицето, подписало документа в качеството на „ръководител направление„, последващо оттеглил искането си по съображения за процесуална икономия.С въззивната жалба това доказателствено искане е подновено,но оставено без уважение с определение по чл.267 ГПК от 18.10.2013 год., по съображения че не са налице предпоставките по чл. 266 ал.2 и ал.3 ГПК. За да остави без уважение възражението за прихващане, освен частично – за сума от 4 605,69 лв., първоинстанционният съд е съобразил,а въззивният съд възприел тези му доводи, с изрично препращане по реда на чл.272 ГПК,заключението на съдебно-икономическата експертиза,която установява,че разходно и приходно-оправдателни документи, за реално предоставени от И. К. в полза на [фирма] суми в заем, извън счетоводното отразяване в касова книга,които записвания са вторични счетоводни такива,липсват. Съдът е коментирал некореспондиращ си с приходен касов ордер, разходен такъв относно дължима от ищцовото дружество на И. К. сума от 26 260 лева, респ. неустановимо авторство по отношение на този разходен касов ордер.Същевременно е коментирал разминаването в посочената в разходния касов ордер сума от 26 260 лева спрямо вписаната като предоставена в заем сума от 20 000 лева в извлечението от касовата книга, на 28.01.2008 година.Въззивният съд изрично е коментирал, че при проверка хронологията по сметка 501 / Каса в лева / не се установяват осчетоводени приходи от заем, в сочените от ответника размери – 20 000 лева и 26 260 лева,вкл. на датата 28.01.2008 год... Съдът е противопоставил извлечението от хронологията по сметка 501 на дружеството – на листа от касовата книга по персоналната каса на И. К. и вкл. предвид неяснота относно авторите на документа,приел че последният не би могъл да обори доказателствената стойност на извлечението. Въззивният съд не е коментирал събраните гласни доказателства - на лице, по твърдение на ответника и самото то заявило, че е подписало листа от касовата книга в качеството на „касиер„, което не споделя преки впечатления за предоставяните заеми, доколкото сочи предоставянето им не нему,а на друго лице, като представител на дружеството .Отделно, с оглед твърдените размери на заетите средства,стои въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване на сключените договори за заем, съгласно чл. 164 ал.1 т.3 ГПК. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да допусне онези доказателства, които страната е представила в първа инстанция, но оттеглила и поради пропуск на съда да изпълни вмененото му с чл.146 ГПК задължение, да разпредели правилно доказателствената тежест в процеса, същите не са допуснати и обсъдени ? и 2 / Длъжен ли е съдът ,в изпълнение на служебните си задължения, да укаже на страната точното и конкретно поемане на доказателствената тежест, по отношение на представените от последната писмени документи, вкл. при несъответствия в тях да укаже тяхното отстраняване ?.Не е конкретизиран допълнителен селективен критерий по всеки от въпросите, като най-общо се сочи противоречие с ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и реш.№ 108 по гр.д.№ 814 / 2012 год.на І г.о. ВКС, както и формално се твърди противоречива практика по поставените въпроси,обосноваваща хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Въззивната жалба на [фирма] не съдържа довод за съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, състоящо се в неразпределена или неправилно разпределена доказателствена тежест в процеса.Напротив, доводът за неправилност на първоинстанционното решение на въззивника [фирма] касае несъответни,на действително установимата от доказателствата фактическа обстановка,правни изводи. Не се касае и за посочена или установима от настоящия състав императивна правна норма,чието приложение е изисквало указване на доказателствена тежест, при пропуск на първоинстанционния съд,дължимо и от въззивния,като процесуално действие.Следователно, правни въпроси със съдържание относимо към процесуално нарушение относно разпределението на доказателствената тежест в процеса,са изначално ирелевантни,тъй като не са били въведени в предмета на въззивното производство и по съображения от т.2 на ТР № 1 / 2013 год.по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС. При това, така формулираните въпроси предпоставят отговор за неправилност, на основанията по чл.281 т.3 ГПК,различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК, но не и еднозначен отговор на процесуалноправен въпрос, по тълкуване на приложена от въззивния съд процесуална норма, в чието съдържание същият е вложил смисъл различен от този, вложен от законодателя. В този смисъл въпросите са обусловени от конкретиката на спора и фактологични.Отделно от това съдържат непрецизности, като „ поемане доказателствената тежест на вече представени документи „ и „отстраняване несъответствия в представени като доказателства писмени документи” / втори въпрос /, с неразбираем за настоящия състав смисъл,а и неверни предпоставки,спрямо които – като безспорни – следва да бъде даден отговор – нарушение на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд / първи въпрос /, доколкото подобно нарушение по доклада въззивната жалба не съдържа и в съответствие с чл. 269 пр. второ ГПК въззивният съд не е коментирал такова.Процесуалното поведение на ответника е в съответствие с правилното разпределение на доказателствената тежест в процеса ,а евентуалната непълнота и недостатъчност на представените доказателства не обуславя задължение на съда да укаже на страната същите. Решаващият извод на въззивния съд относно частично отхвърляне на възражението за прихващане е основан на преценката на доказателствената тежест на извлечението от касова книга по „персоналната каса „ на съдружника И. К.,при липсата на първични счетоводни документи относно операциите по задължаване и заверяване на касовата наличност на дружеството - ищец ,в съответствие с твърденията за предоставяни в заем от И. К. в полза на [фирма] суми.Относно доказателствената стойност на документа или допустимостта на събраните,респ.на отказаните свидетелски показания,касаторът не е формулирал, респ. обосновал правен въпрос. Предвид горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение