Определение № 3584 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1882/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Н. П. М., чрез адв. Р. М., срещу въззивно решение № 4 от 02.01.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 7369 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20086790/05.04.2021 г. по гр.д. № 62348/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. П. М. срещу Министерство на вътрешните работи иск с правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР вр. с чл. 106, ал. 3 ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 7295,50 лв., представляваща незаплатен остатък от дължимо обезщетение за прослужени години в размер на допълнително 5 месечни трудови възнаграждения по 1459,10 лв. всяко, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявената претенция. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпрос във връзка с определяне на обезщетението по чл.234, ал.1, вр. с чл.235, ал.1,т.1 ЗМВР следва ли приравненият служебен стаж по ЗДСл, който се счита за служебен стаж по ЗМВР, да се зачита като прослужени години в МВР. Въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По него се сочи противоречие с решение № [ЕГН] г. по гр.д. № 1706/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. Твърди се още, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация Министерство на вътрешните работи в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: По делото не се спори и от представената Заповед № **** г. на председателя на ДА „Гражданска защита“ към МС се установява, че в периода от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г. ищцата е работила по служебно правоотношение като държавен служител в ТД „Гражданска защита“ – Софийска област към Министерството на извънредните ситуации на длъжност „младши инспектор“. Служебното правоотношение е било прекратено на 28.12.2009 г. на основание чл. 106, ал. 1, т. 1 ЗДСл – поради закриване на администрацията. Прослуженото време на ищцата в Министерството на извънредните ситуации е било 4 години, 5 месеца и 27 дни. Със заповед №**** г. на министъра на вътрешните работи ищцата е била назначена на длъжността „инспектор по ГЗ- V ст.“ в Областно управление „Гражданска защита“ – София област, на основание § 64 и § 65 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. ДВ, бр. 93 от 24.11.2009 г. / по служебно правоотношение. Със заповед № **** г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение с ищцата е било прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 1 от ЗМВР – при навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години, считано от 17.07.2018 г. От писмените доказателства се установява още, че сумарно в периода от 28.12.2009 г. до 31.01.2016 г. ищцата е имала прослужено време в структурите на МВР като държавен служител (в т. ч. офицерски, сержантски и като държавен служител – гражданско лице) 6 години, 1 месец и 3 дни, а за периода от 01.02.2016 г. до 16.07.2018 г. вкл. – 2 години, 5 месеца и 16 дни. В периода от 01.06.2018 г. до 30.06.2018 г. ищцата е работила в МВР и е получила брутно трудово възнаграждение в размер на 1459,09 лв., като за същия период основното трудово възнаграждение на ищцата е било в размер на 1019 лв. Ищцата не оспорва, че за прослуженото време в МВР от 8 години, 6 месеца и 17 дни ответникът й е заплатил обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР в размер на 8 брутни месечни възнаграждения по 1459,10 лв. всяко или общо сумата 11672, 80 лв. Същата претендира, че в целия период, в който е работела в структурите на „Гражданска защита“ - 13 г. и 4 дни, е следвало да й бъде заплатено обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР в размер на 13 брутни месечни възнаграждения, а не само в размер на определените й при прекратяването на служебното й правоотношение със заповед от 03.07.2018 г. на министъра на вътрешните работи 8 брутни месечни възнаграждения. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Разпоредбата на чл. 235, ал. 1 ЗМВР изчерпателно посочва прослужените години в кои ведомства и в какво качество на лицето се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 234, ал. 1. Затова с оглед наведените в исковата молба доводи спорен по делото е въпросът дали под „прослужени години“ по смисъла на чл. 235, ал. 1, т. 1 ЗМВР се има предвид само единствено реално прослуженото в МВР време, или при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се бъде взет предвид и натрупаният в системата на гражданската защита стаж. За да разреши спора, съдът е съобразил, че съгласно § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г. / стаж, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./, се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Тъй като нормата е материалноправна и не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. /§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./. Същата не само няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата, но и установената с нея фикция за идентичността на работодателя, респ. органа по назначение във връзка със стажа, няма връзка с предпоставките на чл. 253 ЗМВР /ДВ бр. 17 от 24.02.2006 г., отм. /, а следователно и с приложението на чл. 252, ал. 1 от същия закон. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006 г., от значение за еднократното обезщетение /гратификация/ при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253 ЗМВР от 2006 г., съответно условието на чл. 253, ал. 2 ЗМВР от 2006 г. е приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности. От друга страна, промените в работодателя и характера на правоотношението не са осъществявани по волята на страните, а по силата на закона. Волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно /по ЗМВР от 2006 г., отм. / правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 във вр. с чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ, или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Предвид изложеното при определяне на дължимото на ищцата обезщетение съдът е съобразил обезщетението, което тя би получила, ако беше продължила да работи по предходното правоотношение, като доколкото то е служебно, е съобразил съответната норма на ЗДСл, действала към момента на прекратяване на правоотношението. Предходното служебно правоотношение на ищцата в ТД „Гражданска защита“ – София област към Министерство на извънредните ситуации е било в периода от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г., т. е тя има стаж като държавен служител по това правоотношение в размер 4 години, 5 месеца и 27 дни. Съгласно чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, в редакцията му към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР - ДВ, бр. 38/18.05.2012 г., в случаите по ал. 1, т. 5 /при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/ държавният служител има право на обезщетение в размер на 50 на сто от месечната му основна заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка прослужена година като държавен служител, но не повече от 10 заплати. Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни основни заплати, а когато е работил по-малко от 10 години – 2 заплати, когато това е по-благоприятно за него. Следователно, според съда обезщетението, което ищцата би получила за прослужено време като държавен служител по ЗДСл, ако не бяха настъпилите по силата на закона правоприемства и трансформации, би се равнявало на 6,5 заплати. Съдът се е мотивирал с това, че за общо 13 прослужени години ищцата би имала право на обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл в размер на 50 на сто от месечната й заплата за всяка прослужена година, което се равнява на 6,5 заплати. Доколкото на М. е било заплатено обезщетение в размер на 8 месечни брутни заплати, то надхвърля размера на обезщетението, което би получила по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, без настъпилите по силата на закона правоприемства в структурата на дейностите по гражданска защита на населението. С оглед на това няма разлика в тези обезщетения, която да се дължи от ответника, поради което предявеният иск е приет за неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд е налице основание за допускане на касационно обжалване по уточнения и преквалифициран, съгласно правомощията на ВКС по т. 1 от ТР №1/2010 по гр.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпрос дали приравненият служебен стаж на държавните служители по § 64 ПЗРЗИДЗМВР (ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.) се включва в стажа по чл. 235, ал. 1, т. 1 ЗМВР за определяне на размера на обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР. Съставът на ВКС намира, че този въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, но не е налице соченото от касатора в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото само формално касаторът се е позовал на него, но също така е посочил практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие. Предвид това настоящият състав на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения въпрос за проверка за съответствие на въззивното решение с решение № [ЕГН] г. по гр.д. № 1706/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. По останалите доводи в касационната жалба съдът следва да се произнесе с решението си по съществото на спора. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,