Определение № 3316 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 199/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1127/31.10.2023 г. по гр.д. № 1455/2023 г., с което Окръжен съд – Бургас е отменил решение № 162/04.07.2023 г. по гр.д. № 256/2023 г. на Районен съд – Карнобат и на основание чл. 121а, ал. 4 КТ е осъдил „Ненков – 82“ ЕООД да заплати на П. П. П. сумата 12 870.46 лв. – брутно трудово възнаграждение в периода от м. декември 2021 г. до м. февруари 2022 г., ведно със законната лихва от 01.02.2023 г., определяйки отговорността на страните за разноските и държавните такси. Решението се обжалва от „Ненков – 82“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправните въпроси: 1. Заявката – спецификация за международен превоз от спедитор и нейното приемане от превозвач доказва ли сключен договор, чиято правна регламентация е в Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки? и 2. Приложима ли е Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги при командироване на шофьори в държави от Европейския съюз, в държави страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария от български работодатели? Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като първият се решава противоречиво от съдилищата. По същество се оплаква, че решението е постановено в нарушение на материалния закон – касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация П. П. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудово правоотношение с ответното дружество на длъжността „шофьор товарен автомобил/международен транспорт“, а в зададения с иска период, командирован от работодателя при условията по чл. 121, ал. 2 КТ, е осъществил превоз на товари с поверен му от работодателя товарен автомобил в държави от Европейския съюз. Международните превози ищецът е извършил по заявки-спецификации, възложени на работодателя като превозвач от спедитора „Антерист и Шнайдер“ – дружество със седалище в Белгия. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията, че ищецът не е извършил превозите, респ. че извършените не са в изпълнение на договор за международен превоз, по който дружеството със седалище в Белгия е спедитор, а ответникът – превозвач. Аргументирал се е със заявките-спецификации по CMR, с попълнените от ищеца пътни листове в съответствие с нормативните изисквания, и с това, че белгийското дружество е платило на ответното дружество възнаграждение за тези превози. Въззивният съд е приел, че в издадените заповеди работодателят е посочил да командирова ищеца за извършените международни превози при условията и по реда на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС № 1154/03.06.2004 г. Въпреки това е приел, че спорните правоотношения се регулират от чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ – командироване от български работодател за своя сметка и под свое ръководство на територията на друга държава – членка на Европейския съюз въз основа на договор, сключен между работодателя/ответника и ползвателя на услугите/белгийското дружество. Приел е, че чл. 121а КТ е в сила от 30.12.2016 г., а с разпоредбата е транспонирана Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на Директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл. 1, § 2). В нейното приложно поле остават останалите видове транспорт. Международните превози не са изключени, а Директива 96/71/ЕО намира приложение за командироването на ищеца за извършените превози в държавите от Европейския съюз в зададения с иска период. Изводът произтича от Предложение за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 96/71/ЕО и от Предложение за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и за определяне на специфични правила за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт във връзка с Директива ЕО 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС. В последното ясно е посочено, че Директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажните превози, определени в Регламент /ЕО/ № 1072/2009 и Регламент /ЕО/ № 1073/2009 г. – тези, при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка на ЕС. Като е приел, че са налице всички предпоставки за прилагането на чл. 121, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, въззивният съд е приел, че независимо от посоченото от работодателя в командировъчните заповеди основание за тяхното издаване, спорните отношения се регулират от специалният режим в чл. 121а КТ, а ответникът дължи на ищеца за срока на командироването най-малко същите условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава – чл. 121а, ал. 4 КТ. Добавил е, че „приемаща държава“ в смисъла по чл. 121а, ал. 4 КТ е Белгия, макар ищецът да е извършвал международните превози на територията на различни държави – членки на ЕС. Извършената от ищеца трудова дейност е най-тясно свързана с Кралство Белгия, доколкото там е седалището на спедитора, възложил международните превози на ответното дружество/на работодателя. Определено съгласно минималната ставка за същата работа в колективния трудов договор в транспортния сектор в Кралство Белгия, брутното трудово възнаграждение за отработеното при командироването на ищеца в зададения с иска период възлиза на сумата 14 820.46 лв., а искът е основателен до пълния предявен размер от 12 870.46 лв. – непогасена разлика след частично изплатеното от работодателя. При тези мотиви на въззивния съд и двата повдигнати въпроса обуславят решението. Начинът, по който първият е решен съответства на практиката на Върховния касационен съд. В установената своя практика (например - решение № 955/28.05.2001 г. по гр.д. № 2165/200 г., IV-то ГО и решение № 143/12.05.2016 г. по т.д. № 1234/2014 г. II-ро ТО) Върховният касационен съд приема, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СМR), като международноправен източник, е влязла в сила за Република България съгласно условията, предвидени в нейния чл. 43, § 2 и е част от вътрешното ни право в смисъла по чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Тя се прилага за правоотношенията по договор за международен автомобилен превоз на стоки – за превоз на стоки с автомобилни превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й се намират в различни държави, от които поне едната е договаряща страна (чл. 1 от Конвенцията). Договорът за превоз се установява с СМR товарителница (като форма за доказването му), като до доказване на противното тя удостоверява условията на договора и получаването на стоката от превозвача. Като е приел, че с подадените заявки за международен превоз от страна на спедитора със седалище в Белгия и приемането на това от страна на превозвача/ответното дружество са сключени договори за международни превози на товари, които работодателят е изпълнил/с командироването на ищеца, а спедиторът е заплатил възнагражденията за тях, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с тази практика. Настоящият състав я споделя и не съзира основание да я променя. Следователно по този въпрос е изключена допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият повдигнат въпрос също обуславя решението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд го е решил в съответствие с Решение на СЕС (голям състав) от 01 декември 2020 г. по дело С-815/18, в което е прието, че Директива 96/71/ЕО се прилага за международните превози. В решение № 173/06.03.2018 г. по гр.д. № 4431/2016 г., III-то ГО на ВКС е прието същото. В решение № 298/09.01.2019 г. по гр.д. № 2180/2018 г., IV-то ГО на ВКС същото е прието по спор, сходен с решения от въззивния съд. Тези решения са по спорове, разрешени от ВКС преди чл. 121а КТ (Нова, ДВ бр. 105/2016 г.) да влезе в сила (на 3.12.2016 г), с нея се транспонира на национално ниво Директива 96/71/ЕО. Приетото в тях съответства и на решението на СЕС, като след чл. 121а КТ всеки национален съд следва да го съобрази. Изложеното изключва всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 КТ по втория повдигнат въпрос. Допълнително, след изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, противоречието в съдебната практика на съдилищата не е основание за допускането на касационния контрол При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника следва да се поставят разноските пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и изплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът