Определение № 569 от 08.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 68/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Средно общообразователно училище „Х. Б.” [населено място] чрез адвокат Я. С. - Адвокатска колегия С. против въззивно решение № 235 от 26.10.2012г. по гр. дело № 359/2012г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 105 от 10.08.2012г. по гр. дело № 504/2011 г. на Момчилградски районен съд, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на Шерифе И. И. извършено със заповед № РДА 08-88 от 04.08.2011 г. издадена от началник на Р. [населено място], същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор” на СОУ „Х. Б.” [населено място] и работодателят е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 4622,64 лв. за периода 27.09.2011г. - 01.03.2012г. ведно със законна лихва, считано от 31.10.2011 г. до изплащане на задължението. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешение материалноправните въпроси - за прилагането на чл. 193, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, т. 6 КТ -дисциплинарно уволнение и за приложението на чл. 225, ал. 1 КТ при определяне обезщетението на работника през времето, през което е останал без работа, когато през този период е изпаднал във временна неработоспособност - приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата Шерифе И. И. не е представила писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Жалбоподателят представя съдебно решение по гр. дело № 917/2011 г. ВКС, четвърто г. о., с което по реда на чл. 291 ГПК е дадено разрешение на въпроса по приложението на чл. 193, ал. 2 и ал. 3 КТ в случаите, когато работодателят е поискал обяснения за дисциплинарните нарушения, но обясненията на работника не са били изслушани или дадени по негова вина. Представената съдебна практика влиза в противоречие с извода на съда, че работодателят не е поискал обяснения от ищцата по т. 2, т.3, т.4 и т. 5 от заповедта за наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” от 04.08.2011 г. Този извод е опроверган от изпратено до ищцата писмо № ОД-04-278/13.07.2011 г. с искане да даде обяснения по констатирани нарушения в Констативен протокол КД-04-13 от 27.06.2011 г. и фактически дадени от ищцата обяснения до началника на Р. [населено място] входирани под № ОД-02-1881/15.07.2011 г., т. е. изводите на съда влизат в противоречие с цитираната съдебна практика, което налага по така поставения правен въпрос да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят представя съдебно решение по гр. дело № 784/2010 г. ВКС, четвърто г. о., с което по реда на чл. 291 ГПК е даден отговор на въпроса в случаите, когато работникът в рамките на шестмесечния период след уволнението изпадне в състояние на временна неработоспособност, дължи ли му се обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 ГПК за времето на този отпуск. С посоченото решение е даден отрицателен отговор, като е прието, че по времето на този отпуск работникът не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като поначало той е в такова състояние, което не му позволява да полага труд. Прието е, че се прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и вредите, като за този период, в който е временно неработоспособен работникът има право на обезщетение по чл. 162, ал. 3 КТ, а не на трудово възнаграждение. Прието е с обжалваното решение, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание на ищцата е връчена на 01.09.2011 г. и на същата се дължи обезщетение за времето от 01.09.2011г. до 01.03.2012 г., но тъй като ищцата е поискала присъждане на обезщетението от 27.09.2011 г. съдът се е съобразил с петитума на исковата молба. От представените по делото болнични листа е видно, че ищцата е била в отпуск по болест за времето от 02.09.2011 г. до 01.10.2011 г. и според цитираната съдебна практика, за този период не се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 ГПК. И по този въпрос изводите на съда влизат в противоречие с представената съдебна практика, което налага обжалваното решение да се допусне касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.