Определение № 3337 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1076/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ (ДП „РАО“), чрез адв. К. П., срещу решение № 305/23.12.2022 г. по в. гр. д. № 438/2022 г. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта, с която е потвърдено решение № 170/15.07.2022 г. по гр. д. № 1110/2021 г. по описа на Районен съд – Козлодуй, за осъждане на касатора да заплати на Е. М. Р. сумата от 18 063,72 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, дължимо на основание чл. 39 от колективния трудов договор, сключен на 13.03.2017 г. между ДП „РАО“ и синдикални организации при предприятието към КНСБ и КТ „Подкрепа“, както и за осъждане на касатора да заплати на ответника сумата от 2318,18 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, дължима на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 15.06.2020 г., до датата на подаването на исковата молба – 20.09.2021 г. Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска за главница за сумата над 18 063,72 лв. до пълния претендиран размер от 20 063,72 лв.; в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска за лихва за сумата над 2318,18 лв. до пълния претендиран размер от 2580,42 лв., както и в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция за осъждане на касатора да заплати на ответника законна лихва върху сумата от 2318,18 лв., считано от деня на прекратяване на трудовото правоотношение – 15.06.2020 г. до датата на завеждане на иска – 20.09.2021 г. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/. Нормите на предходен колективен трудов договор на ниво предприятие, който е с изтекъл срок на действие, обвързват ли работодателя при сключването на нов колективен трудов договор, в който е прието, че не може да съдържа по-неблагоприятни клаузи за работниците и служителите в досега действащия колективен трудов договор?; 2/. Дерогирано ли е действието на предходен колективен трудов договор на предприятието с изтекъл срок на действие и с който работодателят не е обвързван, с подписването на нов колективен трудов договор в същото предприятие? Касаторът счита, че тези въпроси са решени в противоречие с решене № 992 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 302/2011 г. на ОС – Варна и определение № 813 от 06.07.2012 г. по гр. д. № 1751/2011 г. на ВКС, IV г. о., поради което моли касационното обжалване на въззивното решение да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетно се позовава и на чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Е. М. Р., чрез адв. Е. Р., в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът Е. М. Р. в бил назначен по трудов договор № 460/16.10.1989 г., като считано от 01.03.2013 година на основание чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ същият е преминала на работа от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД в ДП „Радиоактивни отпадъци” и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е заемал длъжност Оператор “Радиационен и дозиметричен контрол (старши)”. С молба от 14.05.2020 г. Р. е заявил пред работодателя си, че желае да бъде прекратено трудовото му правоотношение поради придобито право на пенсиониране при условията на първа категория труд, като е посочил, че срокът на предизвестието ще започне да тече от следващия ден. Със заповед № ТП-96/27.05.2020 г. на Изпълнителния директор на ДП „РАО”, трудовото правоотношение на ищеца с ответното предприятие е прекратено, считано от 15.06.2020 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ. В същата заповед работодателят е разпоредил на Р. да бъдат изплатени обезщетения, включително по чл. 40, ал. 2, т. 1, б. „г“ от действащия към момента при ответника колективен трудов договор, сключен на 12.03.2019 г. между ДП „РАО“ и синдикални организации при предприятието към КНСБ и КТ „Подкрепа“, в размер на 12 месечни брутни заплати. Последното е било изплатено на Р.. Спорен е бил въпросът дали му се дължи и обезщетение по чл. 39 от КТД. Въззивният съд е анализирал разпоредбите на чл. 39 от КТД от 2019 г. и чл. 39 от КТД от 2017 г. Посочил е, че клаузата на чл. 39 в КТД от 12.03.2019 г., който е бил действащ към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО, работникът или служителят има право на допълнително обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за четири месеца, ако е работил в ответното дружество ДП „РАО“, сферата на енергетиката или на които основната им дейност е била в среда с йонизиращи лъчения през последните 10 години. Установено е, че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б от КСО, което не се включва в чл. 39 КТД, но съгласно клаузата на чл. 4, ал. 1 КТД от 12.03.2019 г. колективният трудов договор и анексите към него не може да съдържат клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените в закона, в браншовия КТД, в досега действащия КТД и в нормативните актове на МС, МЕ и МТСП. Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 39 в КТД от 12.03.2019 г., действащ към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, съдържа по-неблагоприятни условия за работниците от чл. 39 от предходния КТД от 13.03.2017 г. Последният е предвиждал, че при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието, работникът или служителят има право на допълнително обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за четири месеца, ако е работил в ответното дружество ДП „РАО“, сферата на енергетиката или на които основната им дейност е била в среда с йонизиращи лъчения през последните 10 години. Тоест, предходният КТД е давал право на това обезщетение без оглед на основанието за пенсионирането на работниците и служителите. Въззивният съд е изтъкнал, че с новата разпоредба работниците и служителите, придобили право на пенсия за I и II категория труд, са лишени от това право. Посочено е, че колективният трудов договор има значението на нормативно съглашение, регулиращо трудови отношения и непосредствено свързаните с тях осигурителни отношения. Предвид констатираното противоречие на чл. 39 с чл. 4, ал. 1 от КТД от 12.03.2019 г., съдът е намерил, че искът е основателен. Кредитирал е съдебно-счетоводната експертиза по делото, съгласно която брутното трудово възнаграждение на ищеца за месеца май 2020 г. е в размер на 4515,93 лв. На тази база е прието, че обезщетението по чл. 39 от колективния договор е в размер на 18 063,72 лв. С тези мотиви съдът е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС, III г. о., намира, че първият правен въпрос на касатора не е обусловил волята на въззивния съд. В настоящия случай няма спор между страните, че в ответното предприятие действа само един КТД – този от 2019 г. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 4 от същия договор, съгласно която този договор не може да съдържа клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените в досега действащия КТД. Очевидно е, че тази клауза не може да се приложи, без да се изследва текстът на стария колективен договор. Правното действие обаче се поражда от новия колективен трудов договор, а не от стария. Тоест, новият договор се прилага без ограничението, поставящи работниците и служителите в по-неблагоприятно положение в сравнение със стария колективен трудов договор. Поради изложеното не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият правен въпрос, поставен от касатора, е обусловил волята на въззивния съд. Не са налице обаче сочените от касатора специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по този въпрос. На първо място, касаторът не се позовава на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираното от касатора решене № 992 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 302/2011 г. на ОС – Варна не попада в този обхват. Определенията по чл. 288 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, също не са „съдебна практика“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с тях ВКС не се произнася по правен въпрос. С цитираното от касатора определение № 813 от 06.07.2012 г. по гр. д. № 1751/2011 г. на ВКС, IV г. о., делото частично е прекратено поради оттегляне на касационната жалба, а в останалата част не е допуснато касационно обжалване. Съставът на ВКС е приел, че поставените от касатора въпроси не са обусловили изхода на делото, като само е обобщил мотивите на въззивния съд, без да изразява мнение по тях. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На второ място, не е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според трайната практика на ВКС не е достатъчно само да се извърши позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но и да се изложат аргументи защо поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (определение № 799 от 21.12.2010 г. по т. д. № 580 / 2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 480 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 1660/ 2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 20 от 05.01.2016 г. по гр. д. № 4259 / 2015 г. на ВКС, III г. о. и др.). В случая такива аргументи липсват. Само за пълнота следва да се посочи, че по същество въззивното решение се основава на общия правен принцип, че договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД). В съдебната практика няма никакво съмнение, че този принцип е приложим и в колективното трудово договаряне ( решение № 237/09.07.2012 г. по гр. д. № 1460/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 362/01.04.2010 г. по гр. д. № 1698/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.). Същото следва ясно от правната уредба в Кодекса на труда (чл. 59 КТ). Поради изложеното евентуално произнасяне на настоящия състав не би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На последно място, касаторът се е позовал бланкетно на нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, но не е посочил конкретно основание от изброените: вероятна нищожност, вероятна недопустимост, очевидна неправилност. Липсват каквито и да е данни, въз основа на които да се възприеме, че съществува вероятност за нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. Решението не е постановено и в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поради гореизложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и съобразно ангажираните доказателства за реално заплащане, в полза на ответната страна следва да бъде присъдена сумата от 2200лв., заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.