Определение № 4559 от 11.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1171/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Н., чрез адв. Т., против решение № 669/22.05.2023 г. по в.гр.д. № 122/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 533 от 03.10.2022 г. на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр.дело № 1289/2020 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу Г. К. С., частичен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв., целият в размер на 487 240 лв., с която ответникът се е обогатил без основание. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд с довод за недопустимост – като не е спрял производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.1 ГПК до приключване с влязло в сила решение на спора между страните по гр.д. № 3/2020 г. по описа на Районен съд Благоевград, съдът се е произнесъл при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск. Изложени са и доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ Какви са процесуалните предпоставки за допускане на доказателства във въззивното производство при условията на чл.266, ал.3 ГПК; 2/ Длъжен ли е съдът да допусне исканите доказателства, ако искането е направено своевременно пред първата инстанция и ако във въззивната инстанция е направено общо оплакване за допуснато нарушение от съда с отказа му да допусне поисканите доказателства, но липсва изрично позоваване на чл.266, ал.3 ГПК; 3/ Длъжен ли е въззивния съд да събере доказателствата, които не са били допуснати от първата инстанция поради съществени процесуални нарушения; 4/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да определи вярната правна квалификация на предявения иск; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни доводи и искания на страните като определи вярната квалификация на спора. Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебна практика на ВКС – решения по чл.290 ГПК, изрично посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С довод за липса на практика на ВКС касаторът твърди, че е налице допълнителното основание на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Налице ли е имуществено обогатяване на едноличния собственик на капитала на дружество с ограничена отговорност при увеличаване на дружествения дял чрез предоставяне на имущество на дружеството и 2/ Следва ли заплащането на дружествения дял при напускане на съдружник да бъде съобразено с разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ, ако наред със сключения договор за продажба на дружествения дял той е извършил и други правни действия за увеличаване на имуществото на дружеството. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно с довод за нарушение на материалния закон в резултат на което съдът е приел, че предаването на техническата документация за изграждането на оранжерия в имота, извършено от ищеца на ответника, не представлява неоснователно обогатяване. Насрещната страна – Г. К. С., чрез адв. не е депозирала отговор на касационната жалба. Въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те са следните: страните по делото са били съдружници при равни дялове в учреденото на 26.08.2013 г. дружество „Био Фууд Експорт“ ООД с капитал 10 лв., до 29.09.2015 г., на която ищецът И. Н. е продал на ответника Г. С. притежавания от него 1 бр. дружествен дял от капитала на търговското дружество за сумата от 100 лв. и по този начин ответникът е станал едноличен собственик на капитала на дружеството; след учредяване на дружеството – на 27.08.2013 г. последното е закупило от М. Я. поземлен имот с идентификатор 04279.78.128 по КККР на [населено място] с площ от 20 047 кв.м. за сумата от 40 000 лв., върху който имот е запазено учреденото преди това / на 2.07.2013 г. с нот.акт № 135, том III, дело № 389/2013 г./ вещно право на ползване на съдружника И. Н., за срок от седем години, въз основа на което последният е кандидатствал пред ДФ „Земеделие“ за предоставяне на финансиране по програмата за развитие на селските райони /2007 – 2013 г./ за изграждане на оранжериен комплекс за отглеждане на биологични зеленчуци; на 20.05.2014 г. дружеството „Био Фууд Експорт“ ООД е учредило в полза на И. Г. възмездно право на строеж върху същия поземлен имот, за изграждане на оранжерия за отглеждане на селскостопанска продукция със застроена площ от 10 080 кв.м., за срок от 6 години; на 25.08.2014 г. ищецът И. Н. е подписал договор за отпускане на финансова помощ по мярка 121 с ДФ „Земеделие“ по силата на който фондът поел ангажимент да предостави на ползвателя финансова помощ в размер на 999 766,09 лв., с цел изпълнение на дейности по проект „Изграждане на модерен оранжериен комплекс за производство на биологични зеленчуци“, която субсидия е в размер на 60% от одобрените разходи на обща стойност 1 956 257,69 лв.; на 28.08.2015 г. ищецът И. Н. е депозирал до ДФ „Земеделие“ молба за прекратяване на сключения договор, който е прекратен със споразумение за прекратяване от 2.12.2015 г.; на 29.09.2015 г. И. Н. се е отказал от учреденото му право на ползване с декларация, вписана в С., акт № 23, т.2, дело № 2799/2015 г., както и от учреденото му право на строеж с декларация, вписана в С., акт № 24, т.2, дело № 2800/2015 г. и на същата дата е сключен и договора за продажба на дружествени дялове с нотариална заверка на подписите рег. № 3612/29.09.2015 г., по силата който И. Н. е продал на Г. С. притежавания 1 бр. дружествен дял от капитала на „Био Фууд Експорт“ ООД; с приемо - предавателен протокол от същата дата Н. е предал документите относно процесния имот, собственост на дружеството – разрешение за строеж № 69/11.03.2014 г., издадено от Гл.архитект на [община], констативен акт от 31.03.2014 г., удостоверение от 19.06.2015 г., работни проекти за оранжерия, технически проект за капково напояване, план за безопасност и здраве; на същата дата – 29.09.2015 г., между страните по делото е подписано и споразумение, с което ищецът И. Н., като длъжник на ответника Г. С. по изп.дело № 88/2015 г. по описа на ЧСИ М. В., образувано въз основа на изпълнителен лист от 30.12.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 2720/2014 г. по описа на Районен съд Благоевград за сумата от 50 000 евро и като ответник по гр.д. № 123/2015 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, признава, че дължи на Г. С. сумата от 50 000 евро, която му е била предоставена като заем съгласно спогодба за доброволно изпълнение на парично задължение с нот.заверка на подписите от 8.01.2010 г.; отново на 29.09.2015 г. страните по делото са поискали пред ОС Благоевград спиране на производството по гр.д. № 123/2015 г. по взаимно съгласие, което дело впоследствие е било прекратено на основание чл.231, ал.1 ГПК с определение от 30.03.2016 г.; от приетото по делото заключения се установява, че стойността на дружествения дал на ищеца И. Н. както към 31.08.2015 г., така и към 30.09.2015 г. е бил в размер на 0,00 лв. При тези факти и при съобразяване на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, на което ищецът основава кондикционната си претенция по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД – че с имуществото, което дружеството „Био Фууд Експорт“ ООД е получило от ищеца, а именно заплатената от него документация и стойността на правото на ползване и правото на строеж върху имота на дружеството, от които ограничени вещни права той е направил отказ, както и с цената на дружествения дял, с който се е разпоредил на символична цена, ответникът Г. С., като собственик на дружеството, притежаващо значително имущество, се е обогатил неоснователно със сумата от 487 240 лв., от които се претендира частично сумата от 100 000 лв., въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. Изложил е мотиви, че в случая липсва разместване на блага между имуществената сфера на ищеца и тази на ответника, тъй като дори ищецът да е обеднял със стойността на документите, издаването на които е платил и със стойността на учредените му ограничени вещни права върху имота, собственост на дружеството, от които се е отказал, то по самите негови твърдения с тях се е обогатило дружеството, а не ответникът Г. С.. По отношение на прехвърления дружествен дял, съдът е приел, че няма как купувачът Г. С. да се е обогатил, доколкото стойността на дела, съгласно заключението на оценителната експертиза е 0,00 лв. Посочил е, че стойността на имуществото на самото дружество е ирелевантна, тъй като съществува разлика между имуществото на дружеството и имуществото на съдружниците, членуващи в него, доколкото се касае до два различни правни субекта, като процесният имот е част от имуществото на дружеството на „Био Фууд Експорт“, а не от това на ответника. Изложено е, че дружественият дял изразява участието на съдружника в дружеството и включва всички имуществени и неимуществени права, както и задълженията на съдружника като член на дружеството и съгласно чл.133, ал.1, изр.2 ТЗ дружественият дял дава право на част от печалбата съразмерна на дела и съответно при същата съразмерността – определя частта от загубите, но този дял не може да бъде осребрен докато дружеството съществува. Доколкото последното участва свободно в търговския оборот, стойността на дружествения дял в тесен смисъл /като част от имуществото на дружеството/ е динамична величина. Разяснено е, че правото на съдружника на ликвидационен дял по чл.123 ТЗ възниква само в случаите на прекратяване на членство, посочени в чл.125, ал.1 ТЗ, но не и в хипотезата на чл.129 ТЗ – прехвърляне на дружествени дялове. В заключение е посочено, че придобиването на дял от дружество с ограничена отговорност, което разполага с активи, все още не означава обогатяване на съдружника, т.е. дори стойността на дружествения дял на ищеца да е положителна величана, то ответникът отново не би се обогатил с нея. При съобразяване на задължителните разяснения, дадени с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, тъй като ищецът е прехвърлил дружествения си дял и е предал документацията, касаеща имуществото на дружеството, с която е разполагал, в изпълнение на договора за продажба на дружествени дялове, т.е. на валидно правно основание. Относно извършените от него откази от ограничени вещни права върху имота, собственост на дружеството, съдът е приел, че по характера си те представляват едностранни абстрактни сделки, поради което са откъснати от основанието, на което се извършват, а освен това те не представляват и прехвърлителни способи, каквито изисква нормата на чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД за да се приеме наличие на разместване на блага от имуществените сфери на правните субекти. Освобождаването на имота, собственост на дружеството от учредените върху него ограничени вещни права, също не е станало при начална липса на основание, а на основание направените от ищеца откази, т.е. при наличие на правно основание за разместване на имуществени блага – правомерен юридически факт, който изключва приложението на нормата на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Неоснователен е довода за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради произнасяне на въззивния съд при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск – наличие на висящо между страните производство по гр.д. № 3/2020 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, решението по което има значение за правилното решаване на настоящия спор. В действителност този довод е въведен във въззивната жалба на ищеца, като е направено и искане за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.1 ГПК до приключване с влязло в сила решение на спора между страните по гр.д. № 3/2020 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, но въззивният съд не се е произнесъл по него. От служебно извършена от настоящия състав справка в деловодната система на ВКС, се установява, че с определение № 3245/25.06.2024 г. по гр.д. № 3907/2023 г. по описа на ВКС, състав на Четвърто гражданско отделение не е допуснал касационно обжалване на решение от 13.03.2023 г. по в.гр.д. № 2223/20222 г. по описа на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение от 29.03.2022 г. по гр.д. № 3/2020 г. на Окръжен съд Благоевград, е уважен предявения от Г. С. срещу И. Н. иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата от 50 000 евро, дължими по споразумение от 29.09.2015 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по гр.д. № 2339/2019 г. на Районен съд Благоевград. При тези данни и при съобразяване предмета на приключилото вече с влязло в сила решение производство по гр.д. № № 3/2020 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, който противно на доводите на касатора няма преюдициално значение за предмета на настоящия спор, непроизнасянето на въззивния съд по искането с правно основание чл.229, ал.1, т.1 ГПК не представлява съществено процесуално нарушение, което да обуслови недопустимост на обжалваното въззивно решение. Формулираните процесуалноправни въпроси по приложението на нормата на чл.266, ал.3 ГПК, макар и формално да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на същите не се разкрива поддържания допълнителен селективен критерий - противоречие със сочената казуална практика на ВКС. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по направените от въззивника доказателствени искания в определението си по чл.267 ГПК, като е приел, че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за събиране на поисканите гласни доказателствени средства, както и че с тях се цели установяване на факти, които не са относими към спора. По искането за изслушване на комплексна експертиза е приел, че доколкото в първоинстанцинното производство вече е изслушана и приета комплексна съдебно - икономическа и оценителна експертиза, която е дала заключение за размера на дружествения дял на ищеца към двете посочени дати, не е необходимо изслушването на нова. Останалите два въпроса относно задължението на въззивния съд да определи вярната правна квалификация на предявения иск, не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи в обжалваното решение. Въззивният съд не е обвързан от правната квалификация на предявения иск, посочена в исковата молба, нито от правната квалификация, посочена в доклада по делото и в обжалваното решение, поради което той е длъжен да посочи вярната правна квалификация на спорните правоотношения /в пределите на жалбите/ във въззивното решение. В конкретния случай въззивният съд е извел правната квалификация на иска от изложените в исковата молба факти и обстоятелства, на които се основава иска за заплащане на сумата от 100 000 лева., като същата съвпада с тази, посочена от първоинстанционния съд в доклада на делото, поради което за въззивният съд не е съществувало задължение да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства. Останалите два въпроса, свързани с понятията дружествен дял, имущество на търговското дружество, прехвърляне на дружествени дялове и прекратяване на участие в дружество, нямат характер на правни въпроси, тъй като при формулировката им касаторът влага собствените си разбирания за тези понятия, които не са съобразени със съответните законови разпоредби и със съдебната практика по приложение на нормите на чл.127, чл.129, чл.125 и чл.133 ТЗ, според която дружественият дял е пропорционален на дела на съдружника в капитала на дружеството, който е статична величина и няма веществен израз /за разлика от имуществото на дружеството, което има веществен израз и е променлива величина/; че при прехвърляне на дружествени дялове предмет на прехвърлителната сделка е дружественият дял, а не имуществото на дружеството, което стои за тях, включващо и правото на собственост върху недвижим имот; че при договора по чл.129, ал.1 ТЗ купувачът става собственик на дяловете, а не на имуществото, като собственик на последното остава дружеството, както и че нормата на чл.125, ал.3 ТЗ е приложима само в хипотезите на прекратяване на участие в дружеството, изрично посочени в ал.1 и ал.2 на чл.125 ТЗ, но не и при прехвърляне на дружествени дялове с договор по реда чл.129 ТЗ. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените в съдебната практика на ВКС, а и в доктрината разяснения на тези понятия. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, не следва да бъде разглеждано и соченото допълнително такова – по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че допълнителното основание по поставените въпроси не е и надлежно обосновано от касатора. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано с непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или с необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна на обществените условия. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,