Определение № 4412 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1306/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Център за спешна медицинска помощ /ЦСМП/–София, чрез юрк.С., срещу решение № 2920/02.06.2023г. по в.гр.д. № 12288/21г. на СГС, с което са уважени предявените срещу касатора от И. И. Д. искове по чл.344, т.1, т.2 и т.3 КТ вр. с чл. 225, ал.1 КТ за отмяна на извършеното със заповед № ЗД-45/01.02.2021г. и заповед № ЗП-13/03.02.2021г. на директора на ЦСМП уволнение, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност “шофьор на линейка“ и за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в периода 03.02.2021г. - 01.08.2021г. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, изтъквайки да е необосновано приетото, че първото отразено в уволнителната заповед деяние на ищеца не е нарушение на трудовата дисциплина, а преценката по чл. 189 КТ за прекомерност на наказанието спрямо второто нарушение по уволнителната заповед - неправилна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на неправилно приложение на нормата на чл. 189 КТ и цитира съдебна практика за критериите за тази преценка, като настоява процесната уволнителна заповед да е съобразена с тях. Или в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставя въпросът за приложението на чл. 189 КТ. Насрещната страна по жалбата – ищецът И. И. Д., чрез адв. Х. В., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да заключи, че уволнението е незаконно и като такова подлежи на отмяна, въззивният съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК и въз основа на самостоятелно дължимия доказателствен анализ, е приел следното: Между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, в рамките на което ищецът е заемал длъжността „шофьор на линейка“. То е прекратено със заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение за това, че ищецът е :1/ отправил към лекаря в екипа съвет за медикиране на лице от посетен по спешност адрес в присъствие на това трето лице и 2/ отправил нетолерантни, неуважителни и обидни /сексистки/ реплики с повишен тон към лекаря в екипа. Първото деяние – отправянето на съвет от ищеца към лекаря в екипа в присъствие на трето лице, въззивният съд е приел, да се установява по делото, но да не може да бъде квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина, произтичащо от твърдяното от ответника неизпълнение на трудовото задължение по т.19 от длъжностната характеристика, във връзка с т.14 от Етичния кодекс. За този извод е съобразено както естеството на репликата, така и обстоятелството, че самият адресат на репликата - св.Х., не я е възприела като такава, целяща да урони професионалното й достойнство и авторитет, а като израз на чисто човешката загриженост на ищеца за здравословното състояние на майката на починалия пациент. Второто деяние е прието за установено от доказателствата по делото и е счетено, че с него е накърнено както професионалното достойнството и авторитет на лекаря-колега на ищеца, /с репликата, че не знае как се работи и че той /ищецът/ ще й казва какво да прави на адресите, които се посещават по спешност/, така и личното й достойнство на жена, /с репликата, че не крещи и ако му е била жена /на ищеца/ какво щяло да й се случи/.Прието е, че така ищецът е реализирал нарушение на трудовата дисциплина, произтичащо от неизпълнението на нормативното задължение по чл.125 от КТ- за точно и добросъвестно упражняване на трудовите задължения, както и поради неизпълнението на конкретното му трудово задължение, установено с чл.19 от длъжностната характеристика, във вр. с чл.14 ,ал.1 от Етичния кодекс -да проявява уважение, коректност и толерантност в отношенията с колегите и да не допуска поведение, което накърнява достойнството и правата на отделната личност. Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния, че това нарушение не може да бъде квалифицирано като тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190,т.7 от КТ, поради което и не може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение. Изтъкнал е, че с оглед неизчерпателно изброените критерии на нормата на чл.189 от КТ и тези, доразвити в константната съдебна практика, следва да бъде отчетен правно-релевантния факт, че нарушението не е свързано с изпълнението на преките и непосредствени служебни задължения на ищеца като шофьор на линейка, а представлява нарушение на етичните правила. Така нарушението не е рефлектирало върху оказаната медицинска помощ в конкретната ситуация. На следващо място е останало недоказано, че нарушението на етични правила от страна на ищеца е довело до затруднение на режима на работа в конкретния случай или изобщо. Така е изключено влиянието на евентуалните вредни последици за работодателя при определяне тежестта на наказанието. Въззивният съд е приел още, че при отчитане съответствието между тежест на нарушението и тежест на наказанието не следва да бъде зачитано наложеното на ищеца предходно наказание „забележка“, предвид заличаването на последното, на основание чл.197,ал.1 от КТ, към момента на реализиране на настоящото нарушение. Субективното отношение на ищеца към нарушението също е отчетено, но не в утежняваща посока. В обобщение, въззивният съд е приел, че при съобразяване с критериите по чл.189 от КТ и в частност – реализираното от ищеца нарушение не е свързано с изпълнението на преките му и непосредствени трудови задължения; от него не се установява за работодателя да са настъпили вредни последици в конкретния случай; липсват предшестващи други дисциплинарни наказания, наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание със спорната заповед е прекомерно спрямо тежестта на реализираното от него нарушение. Така е мотивиран крайният извод на въззивния съд, че спорната заповед за налагане на дисциплинарно уволнение и прекратяване на трудовото правоотношение подлежи на отмяна като незаконосъобразна. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Явно е от изявленията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че поставеният от касатора въпрос е този по приложението на чл. 189 КТ, а той има обуславящо значение за извода на въззивния съд за незаконност на уволнението. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като този въпрос е получил своето разрешение с въззивното решение при познаване и в стриктно приложение на формираната по него константна съдебна практика на ВКС (решения № № 109/13.08.2018г. по гр.д.№ 3323/2017, ВКС, ІVГО; 293/21.11.2011г. по гр.д.№ 238/2011г., ВКС, ІІІ ГО; № 227от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2011 г., III г. о.; № 167 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2012 г., IV г. о; № 112 от 7.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5348/2014 г., III г. о., № 156 от 3.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4920/2017 г., IV г. о. и др.), според която, извода на съда доколко наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на допуснатото нарушение, следва да се основава на комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число: характера на извършваната дейност; значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, включително с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника - т. н. "дисциплинарно минало" на работника, наред със субективното му отношение към конкретното неизпълнение. Именно тези обстоятелства са изследвани от въззивната инстанция, а несъгласието на касатора с комплексната им преценка е довод за необоснованост на въззивното решение, който не подлежи на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на спора в настоящото производство на ищеца се следват разноски за касационното производство, но тъй като не са представени доказателства за извършването им, не му се присъждат. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд